Станко плесна с ръце и заяви:

– Аз открих, че никой човек не е велик по природа.

– Разбира се, – подкрепи го Калин. – Ти не се раждаш велик.

– Не, ти ставаш такъв като свързваш живота си с велика кауза, цел или мечта, – добави Станко.

– Да, но ти се нуждаеш от нещо по-голямо, което да те извади от самия теб, – добави Калин.

– Казва се: „като просветли очите на сърцето ви, за да знаете каква е надеждата на Неговото призоваване“….. Какво представляват „очите на сърцето“? – попита Станко.

– Тук не става въпрос за физически очи, а за въображение.

– Ммм …

– Все едно казва: „въображението ти да оживее и с вяра да можеш да видиш мечтата, която Бог има за живота ти” . – опита се да уточни Калин.

– Виж, така е по ясно, – измърмори Станко.

А Калин продължи настървено:

– Бог иска да ти даде Неговата мечта за живота ти, твоето призвание! Ще имаш надежда, когато разбереш за какво Бог те е създал. Визията, която Той има за теб.

Станко само клатеше глава и гледаше с възторг Калин.

– Ако искаш значимост, удовлетворение и пълнота в живота си, спри да следваш мечтата си и започни да следваш тази на Бог за живота си, – Калин говореше и говореше.

Той се бе въодушевил и изливаше мислите си гласно:

– Ако не можеш да си представиш твоето призвание, не можеш да мечтаеш за Божията мечта, ти не живееш живот в изобилие, а просто съществуваш. Готов ли си да откриеш Божията мечта за живота си?

Станко кимна с глава. Той бе съгласен с приятеля си.

Зарко получи един безценен подарък от баща си. Това бе увереността.

Баща му често му повтаряше:

– Развивай талантите си. Следвай призванието си.

Зарко се проваляше, въпреки големите усилия, които полагаше. Тогава баща му бе до него и го насърчаваше:

– Не се отказвай, продължавай напред.

Рефренът, който звучи и до днес в съзнанието на Зарко, бяха думите на баща му:

– Сине, гордея се със теб!

Зарко не бе направил много неща, с които можеше истински да се гордее. И все пак твърдението на баща му го подкрепяше.

Сега, когато вече е на средна възраст, Зарко бе постигнал няколко неща, с който можеше в действителност да се гордее баща му, но той вече не е между живите на тази земя.

– Тъжно ми е, че не можа да ги види, – казваше си Зарко, – но съм сигурен, че щеше да ги одобри.

Няма по-добро упражнение от това да подадеш ръка и да привдигнеш някого.

Валери бе навел глава и тихо говореше сякаш на себе си, въпреки че до него седеше Марин:

– Много хора играят роли, които не са техни, – въздъхна той. – Стараят се, упорстват, но ползата е малка.

– Ролята ти се налага от детството, – включи се и Валери.

– Ами ако човек избере грешната роля? – поклати глава Валери. – Може да бъде смел пътешественик, учен – пионер, да допринесе нещо за децата, да прояви творчество или просто да създаде семейство …..

– Ако човек е отговорен, – наблегна на думите си Марин, – изпълнява ролята си, както трябва.

– Има много, които се стараят. Опитват се да бъдат майстори, но все нещо не им достига, – махна с ръка Валери.

– Представи си, минават 40-50 години и ти осъзнаваш каква трябва да бъде ролята ти, – усмихна се сякаш на себе си Марин. – И как става това? Просто филмът на живота се е променил. Обстоятелствата са се изменили, а това те подтиква към размисъл.

– Какво правиш? – попита Валери и си отговори сам. – Променяш, отново избираш.

– А може ли това да стане? – усъмни се Марин.

– Филмът още не е свършил, – плесна с ръка по коляното си Валери. – Тогава започваш, различен от досегашния сценарий, в който си играл.

– Какво е нашето призвание? – повдигна вежди въпросително Марин.

– Може би трябва да питаме по-знаещите или тези с по-силни усещания, – предположи Валери.

– По-добре е да попитаме за това Създателя си, – предложи Марин. – Само Той може да ни даде друг, но много по-добър живот.

– Когато намерим истинските си роли в този живот, – добави Валери, – другите ще го забележат. За да покажеш талантите си трябва да намериш своето място във филма на живота.

И двамата се умълчаха.

Може всеки от тях да преценяваше своята роля в този живот.

Стефан реши да си направи експеримент. Той реши да провери днешната култура и твърденията на мнозина край него:

– Днес повече от всякога е лесно и удобно, един вярващ да загуби фокуса си върху Бога.

Стефан включи думата „Бог“ в популярна търсачка.

Отговорите бяха изненадващи.

Той получи близки до сайтовете за „секс“. Освен изброените хиляди за религия и духовност имаше хиляди за филми, стотици за съвети в дома и градината….

И тези цифри нарастваха експоненциално.

– Ние сме само на едно кликване с мишката от безброй връзки, – каза си Стефан, – уеб страници и чат стаи, които определят Бог, предефинират Го, преработват Го в нашия собствен образ или Го обясняват напълно. И всичко това е толкова близко до нас.

Стефан тръсна глава и продължи:

– По-важно от всякога е да останем фокусирани върху истинския Бог и Неговия Син, Исус Христос. Не можем да позволим да бъдем отклонени от лъжи или изкушения, които ще се окажат разрушителни за нашата вяра.

Как да „поправяме мислите си“ и това, което „гледат очите ни“?

„Затова, свети братя, които участвате в небесното призвание, насочете мислите си към Исус, апостола и първосвещеника, когото изповядваме, нека насочим очите си към Исус, началника и усъвършенствателя на нашата вяра“.

Старата поговорка е вярна, че очите са прозорец към душата.

И така, какви неща ще допуснат очите ви в душата ви днес? Това е ваше решение.

Трябва да бъдете силни и самодисциплинирани.

Не оставяйте очите ви да ви водят там, където всъщност не искате да отидете.

Бе хладна утрин. На Марин изобщо не му се ставаше от кревата. Той не искаше толкова бързо да се разделя с топлите завивки.

Накрая, въпреки нежеланието си, стана. Чувстваше се празен и немотивиран.

– Колко монотонен може да се окаже един живот, – измърмори той недоволно, – работа, ядене, спане и пак работа …

Качи се в колата си и потегли към офиса си.

Включи радиото и чу:

– Пиян шофьор прегази тинейджър, ….

– Отново нещастен случай, – сбърчи нос Мартин, – подобни изобилстват в новините.

Изведнъж той осъзна:

– Да се събудя тази сутрин и да отида на работа, това за мен е благословение. Вярно е, че животът не винаги е лесен, но трябва да ценим всеки ден. Колко съм бил сляп до сега за благословенията, които получавам. Само знам да мърморя и да съм недоволен от всичко.

Мартин пристигна на работата си обновен.

Той вече знаеше:

– Работата ми е призвание да служа на другите.

От този ден нататък Мартин взе да благодари за всичко, което Господ е направил в живота му.