Марин с група приятели се бяха събрали в една беседка. Тъй като времето бе хубаво, те дълго беседваха.

– Време, което прекарваме тук на земята, е от първостепенно значение, – отбеляза Кирил.

– Никой от нас не можем да си върне дните, прекарани в лекомислено преследване на нещата от света, – забеляза Недялко. – Няма да можем да си върнем времето, прекарано извън Божите намерения, да получаваме и даваме любов.

– Времето ни тук е твърде ограничено и твърде важно, за да го изразходваме в тъга, болка, стрес, грях и светски стремежи, – съгласи се Минчо.

Светослав гордо изтъкна:

– Ако искаме да се възползваме максимално от този живот, трябва да се научим да фокусираме времето си върху общението ни с Бога.

– Да наблюдаваме как прекарваме времето си е един от най-добрите начини да оценим състоянието на сърцата си, – изтъкна Борис.

Петьо махна с ръка:

– Ако прекарваме цялото си време в работа и мислене за нещата от света, тогава все още не сме достигнали до пълното откровение за Божите цели за нас.

– А ако прекарваме по-голямата част от времето си просто в преживяване на дните си, опитвайки се да намерим щастие, вместо да търсим лицето на нашия небесен Баща, за да получим превъзходна радост, тогава все още не сме предали изцяло живота си на нашия Цар, – подчерта Стефан.

Калин поклати глава:

– Времето е изцяло наше и ние можем да правим с него каквото поискаме.

Жельо се намръщи:

– Точно сега трябва да решим, да използваме времето си по-най-добрия начин според Божите намерения. Днес е необходимо да спрем да губим ценни минути за мимолетни и преходни неща. Нужно е да инвестираме във вечните и плодоносни цели на нашия Баща.

– Забележете, – повиши глас Кирил, – Той ни дава мъдри сърца, за да концентрираме живота си върху срещите ни с Него. Бог обитава вътре в нас. Той е готов да ни води така, че да имаме целенасочен живот.

Накрая Минчо обобщи:

– Нека отворим ума и сърцето си за Божия Дух и да живеем според Неговата воля. Тогава ще намерим мир, радост и цел в начина, по-който ще инвестираме времето си.

Понякога чакаме „големия момент“, за да служим на Бога, но малкото „да“ е мястото, откъдето всичко започва.

Филип не беше един от дванадесетте ученици. Той не написа писма в Библията, нито е водил множество съживления. Но това, което е имал, е било желаещо сърце и това е било повече от достатъчно.

За първи път виждаме Филип като избран да помага за раздаването на храна на вдовиците. Да, това е практична работа, но той я вършеше, както трябва.

Верността в малките неща е отворила вратата към по-големите.

Когато преследването разпръснало вярващите, Филип не се отдръпнал. Той се озовал в Самария. Това е район, който много евреи избягвали, но той започнал да проповядва там.

Случвали се чудеса, хора били изцелени, радост изпълвала града. Всичко това е станало само, защото Филип просто е следвал Духа.

Не ви е нужна титла или платформа, за да бъдете използвани от Бог.

Послушанието е важно. Бог вижда този, който подрежда столове, моли се тайно или протяга ръка към ближния. И използва всичко това.

Къде днес Бог ви кани да кажете „да“, дори да ви се струва малко и незабележимо?

Знайте, че вашето послушание може да бъде началото на нечий друг пробив.

Всичко бе невероятно. Давид бягаше със майка си и сестра си от преследване в собствената си страна.

Възрастно семейство им предложи средства, храна и дрехи, за да могат спокойно да посрещнат нуждите си.

– Никога не бих повярвал това, ако не го бях видял с очите си, – споделяше по-късно Давид. – Те изобщо не ни познаваха. Ами ако бяхме злоупотребили с тях? Щяха да пострадат. Те постъпиха много смело, мога да кажа дори безразсъдно, но … нашите нужди бяха посрещнати.

Бог точно така иска да се грижим за другите, особено бежанците. Той ни насърчава, да ги обичаме като себе си.

По-късно Давид, когато създаде свое собствено семейство, по примера на хората, които им бяха помогнали, той и жена му поканиха бежанци да живеят у тях, докато се устроят.

Бог приветства непознатия и ни подтиква да го посрещнем по същия начин.

Беше се стъмнило. Козма седеше притихнал във фотьойла си и съзерцаваше през прозореца светлините на големия град. Едни гаснеха, а други се появяваха. Зад всеки светъл прозорец се намираше поне една душа бореща се със задушаващия грях в своя живот.

Козма се изправи. Светна нощната си лампа. Седна пред масата си и на празният лист пред себе си, започна да записва мислите, които го вълнуваха в момента:

„Християните са предназначени да живеят с чувство за неотложност“.

Той повдигна глава и се заслуша. Думите го изгаряха отвътре. И той трескаво продължи да пише:

„Спешността не е паника, не е безпокойство, не действие преди да се мисли. Това е настойчиво чувство, което изисква постоянни и много често бързи деяния“.

– Защо е така? – попита Козма.

И си отговори сам:

– Посланието на Евангелието е известие за спешност.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Преди да разберем добрата новина за Исус Христос, трябва да осъзнаем изобличаващата истина за греха ни.

Независимо дали знаем това или не, всички ние сме в доста сериозна опасност.

Никой от нас не знае кой дъх ще бъде последен за нас или кой изгрев ще видим последно, преди да премине в отвъдното. Нито ни е известно, кой телефонен разговор ще сигнализира за края на дните ни.

Следователно ние сме в опасност, света също.

И фактът, че по-голямата част от хората не признава опасността, не е доказателство, че тя не съществува. Неспособността да бъде разпозната, говори колко голяма е тя“.

Козма пламна целия. Думите сами напираха в него и искаха, колкото се може по-бързо да се излеят върху листа.

Химикалът продължи да следва милите му и педантично да ги отбелязва върху парчето хартия.

„Никой от нас не знае, кога Исус ще се завърне. Това може да стане сега, утре или всеки следващ момент. Той ще дойде в небесата и тогава за едни ще настъпи огромна радост и утвърждаване, а за други голям страх и съжаление.

Християнинът живее с чувство за неотложност и готовност, защото ние сме хората, на които е поверено единственото послание за безопасност и благополучие, което може да донесе мир между грешния човек и светия Бог“.

– Въпрос на време е и Исус ще дойде, – усмивка трепна върху устните на Козма, – тогава ……

Ръката му последва бързия бяг на мислите му:

„Ние сега живеем в този свят, но сме временни жители и имаме сигурно гражданство, но на друго царство.

Колкото повече неща притежаваме и колкото по-удобно живеем, толкова е по-малка вероятността да копнеем и търсим горното. Колкото повече установяваме начина си на живот тук, толкова по-малко ще инвестираме в другия.

Едно от основните неща, което ще ни попречи да живеем с чувство за неотложност, е комфортът ни тук, в настоящия свят“.

– Доколко всъщност сме запознати с реалността на човешкото страдание в света? Колко сме близо до безжалостната бедност, истинското преследване, действителната безнадеждност? – Козма не напразно си задаваше тези въпроси и търсеше обяснение за тях.

Той разбираше, че има проблеми в света, но те не бяха в квартала му. Нямаха истински имена и реално отношение спрямо него, за това изглеждаха далечни и не достатъчно спешни.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Общата ни натовареност в живота също ни пречи да живеем с чувство за неотложност“.

– Това изглежда нелогично, нали? – усмихна се Козма. – Но какво правим всъщност? Имаме срочни събрания, на които трябва да присъстваме; неотложни съобщения, които непременно трябва да напишем …. Струвани се, че бягаме от едното към другото, без отдих и почивка.

Мислите на Козма започнаха да се изливат като неспирен поток върху листа.

„Цялата тази натовареност служи, за притъпяване на сетивата ни, като ни отделя от това, което е наистина спешно. Всички задачи и дейности, с които е заето съзнанието ни, имат един единствен резултат, много малко време да отделяме за реална мисъл, размисъл и съзерцание.

Ако се молим и благовестваме на неразбраните сърца чрез силата на Светия Дух, ще открием, че сме заангажирани с онова, което наистина има значение.

Разпространението на Благата вест не търпи отлагане. Това е неотложен въпрос.

Нека погледнем към живота си и да видим какво ни пречи да позволим това да бъде така“.

Козма остави химикалката и въздъхна дълбоко, след което започна молитва, в която изразяваше своята благодарност към Твореца и Създателя на всичко живо и невидимо.

Когато хората очакваха зимата да си отиде, тя с невероятна сила изяви присъствието си.

Силният вятър, ниските температури и силния снеговалеж не попречиха на Атанас и Жеко да се съберат край запалената печка и да говорят на воля за всичко, което ги бе развълнувало или им дошло на ум.

Те бяха стари приятели с младежки дух.

– Популярността и похвалите често са по-опасни за християнина от преследването му, – констатира Атанас.

– Те могат да го откъсне от Бога и той да не осъзнае това, – добави Жеко.

– В същото време такъв се превръща  в човек, който е „възлюбил славата човешка повече от Божията слава“, – уточни Атанас.

– За съжаление, когато всичко в живота е благополучно, губим ясния поглед върху нещата, – поклати глава Жеко.

– Но ние трябва да подражаваме на апостол Павел, – наблегна Жеко, – който „се научи да бъде доволен“ във всяка ситуация.

– Нужно е да имаме желание да угаждаме на Христос, – каза Атанас. – И тогава, каквото и да ни се случи, ние ще знаем, че Го е допуснал  за нашето вразумяване и растеж в служението.

– Трябва да знаем едно, – вдигна пръст нагоре Жеко наставнически,  – всички обстоятелства независимо дали са благоприятни или неприятни за нас, добиват нов смисъл в Неговото присъствие.

– Трябва да се молим Бог да ни помага, – разпери ръце Атанас, – да не се притесняваме за това, което вършат другите хора и да бъдем доволни от всичко, което Той ни изпраща.

– Не трябва да се боим, – заключи Жеко, – защото за утрешния ден, Бог вече се е погрижил.

И двамата старци, се загледаха през заскрежения прозорец, където снегът продължаваше да вали.