Телефон е най-известното от изобретенията на Александър Бел. Но повечето от научната работа и изобретения Бел е била предназначена за подобряването на средства за комуникация за глухи. Той е четял лекции и е работил с глухонеми ученици, много от които са се научили да говорят.
Александър Греъм Бел е роден на 3 Март 1847 в шотландския град Единбург. На 13-годишна възраст, Бел завършва Кралското училище в Единбург.
На 16 години, е назначен за преподавател по реторика и музика в Академията Weston House.
През 1870 г. Бел се установява в Брантфорд, Онтарио. Още в Шотландия, Бел се интересува от възможността за изпращане на сигнали на разстояние.
В Канада, той продължил да изобретява различни неща, по-специално, създава електрическо пиано, адаптирана за предаване на музика по жица.
През 1876 г. той получава патент, описващ „метод и апарат … за предаване на глас и други звуци телеграфически … с помоща на електрически вълни.“ В действителност, това е телефон.
През 1877 г. с още двама партньори основава компанията „Бел Телефон“, а година по-късно в Ню Хейвън, Кънектикът, представи работата на първата телефонната централа.
През същата година, Вел се жени за Мейбъл Хабард, а през 1882 г. той става гражданин на САЩ.
US National Geographic Society е създаден с участието на Вел.  Той умира на 02 август 1922 г. След смъртта му, всички телефони на Съединените щати били спрени за минута мълчание в памет на Бел.

Де Терци е смятан от повечето специалисти за бащата на аеронавтиката. Бил е йезуит и преподавател по физика и математика в Бреша. През 1670 г. публикувал книга със заглавието „Продомо“. За времето си книгата била направо революционна. Това бил първият сериозен математически анализ на летенето.
Тази книга поставила основата на всички следващи опити за полети, включително и този на братята Монголфие, които през 1783 г. правят първите си успешни опити с балон.
Де Терци е бил гениален. Дал е тласък за изобретения като шевната машина, устройство за четене за слепи, нещо като примитивна форма на Брайлово писмо….
Една от идеите му е била за нещо, наречено „вакуумен кораб“. На практика е същото като дирижабъла, само че вместо копринени, балоните трябвало да са от мед, изпразнени от въздух.
В средата на седемнайсети век изобретателят Робърт Бойл създал „пневматична машина“, която била в състояние да изсмуче въздуха от даден съд. С нейна помощ той доказал, че въздухът има маса. Де Терци развил теорията, че след вакуумирането корабът ще е по-лек от въздуха и ще се издигне.
В края на деветнайсети век мъж на име Артур дьо Босет опитал да събере пари за нещо, което наричал „въздушен кораб с вакуумни тръби“, но не успял. Колкото до Де Терци, според историческите източници продължил да работи върху теорията си до смъртта си през 1686 г.
Според някои източници Де Терци е прекарал живота си в Италия. Там е умрял и там е бил погребан. Прекарал е последните си години в работа по вакуумния кораб.

Александър беше труден тийнейджър. Ако продължаваше така, можеше да се намери зад решетките, а не бе глупав, но не знаеше къде да изразходи енергията си.
Учителят му организира юношески духов оркестър и Сашо се записа в него като тръбач. През ваканциите заедно с другите младежи от оркестъра обиколи страната. На концертите и импровизираните им изяви хората ги посрещаха радушно.
Когато завърши 8 клас бе записан в жп училище, но след участието му с духовия оркестър, мечтата му бе да стане певец.
Един ден той престъпи прага на филхармонията. Там го срещна преподавателят по народно пеене Васил Добромиров, който попита шеснадесетгодишния Александър:
– Какво желаете младежо?
– Искам да пея, – каза смело младежът и след като видя скептичната физиономия на преподавателят добави – Моля ви, поне чуйте какво мога.
Преподавателят снисходително махна с ръка и му каза:
– Добре! Давай да видим!
След като го чу, Добромиров веднага усети таланта в момчето. Попита го от къде е какво е учил и т.н. След това вдигна слушалката и се обади на директорът на филхармонията:
– Митко, при мен дойде един юноша. Няма музикално образование, но когато запее просто се преобразява и докосва сърцето. Би ли го прослушал?
– Добре, Васко, прати ми го.
Когато директорът на филхармонията го чу как пее каза:
– Взимам те. Всичко, което не си имал възможност да научиш, ще го усвоиш по време на работата.
Най-напред Александър пееше в хора, а след това стана и солист. Когато запееше, хората се наслаждаваха на изпълението му.
Мечтата му се бе осъществила.

Един преподавател започнал семинара си, като вдигнал в ръката си банкнота от 500 лева. В залата имало около 200 човека.
Преподавателят попитал:
– Кой иска да получи тази банкнота?
Всички като по команда вдигнали ръце.
– Преди да получи някой от вас тази банкнота, ще направя нещо с нея.
Той я смакал и попитал:
– Все още има ли някой, който желае да я получи?
Отново всички вдигнали ръце.
След това той направил следното, хвърлил банкнотата на пода и леко я придвижил с крак в мръсотията. Когато вдигнал банкнотата тя била смачкана и мръсна.
– А сега на кого от вас е нужна тази банкнота и то в такъв вид?
Всички вдигнали ръце.
– Скъпи приятели, – казал преподавателят, – сега вие получихте ценен, нагледен урок. Независимо от това, което направих с тази банкнота, вие все пак искахте да я имате. Тя не е загубила своята стойност за вас. Тя все още  е банкнота от 500 лева.
Често в живота ние сме изхвърлени, стъпкани и лежим в мръсотията. В такива ситуации ние се чувстваме безполезни….
Без значение какво се е случило с нас, ние няма да загубим истинската си стойност.
Мръсни или обезобразени, смачкани или притиснати, ние винаги ще бъдем безценни за тези, които ни обичат!

Платното е индетифицирано от преподавателят във университета на Виена Артур Розенауер.
Картината изобразява възкръсналия Христос, стоящ отгоре над затворената гробница. В лявата си ръка държи знаме с изображението на кръст, а с дясната благославя. Розенауер е изненадан от това, че картината толкова добре се е запазила. Той е обърнал внимание на изобразеното небе на картината.
Розенауер датира картината около 1511 година. Той предполага, че картината може да бъде изписана по поръчка на Братството на Светото Причастие.
В момента картината е в частна колекция в Европа. Името на сегашния собственик не е разкрит. През XIX век, според учения, платното е принадлежало към семейството фон Бюлов. Бернхард Генрих фон Бюлов, райхканцлер на Германската империя за периода 1900-1909, съхранява картината у себе си до смъртта си. Следващите собственици на картината преди Преди Втората световна война са го транспортирали до Южна Америка, а доскоро тя е била съхранявана в уругвайската столица Монтевидео.