Учени са разработили технология, която позволява да се увеличи плътността и издръжливостта на полиетилен, като същевременно се намалява нейната пропускливост на газ и водни пари.
Изследователите са успели да подобрят качеството на полиетилена с помощта на нанодисперсни керамични прахове.
Добавянето на прах от силициев карбид и корунд води до намаляване зърната на полиетилен, които имат размер по-малък от 0.1 микрометра.
В този случай, пропускливостта на газ се намалява с 1.5 пъти, а пропускането на пара 1,7 пъти.
Нормалните полиетиленови продукти имат трайност три месеца, а при тези с добавения нано прах срока се удължава до 5 години.

През 1896 г. Юта става 45 щат на САЩ. Причина за толкова късното признание на територията са съществувалата сред мормоните полигамия, от която са се отказали през 90-те г. Трябва да признаем, че жертвата е била значителна.
Както е известно, сред американските закони има не малко куриозни. Такива има и за щата Юта и неговите градове:
Забранено е да се лови риба, като се седи на кон;
Забранява се да не се пие мляко;
Птиците имат право да летят над всички магистрали;
Съпругът е отговорен за всяко престъпление, извършено от съпругата му в негово присъствие;
Забранено е правенето на секс в колата за „бърза помощ“, ако тя отива на повикване. Ако ви хванат в това, мъжът се пуска, а жената се наказва и името ѝ се отпечатва във вестника;
На жените е забранено да ругаят;
Между партньорите по време на танц трябва да има толкова разстояние, че да се вижда светлина между тях;
Ако попаднете със снежна топка в целта, получавате глоба от 50 долара;
Забранено е да се преминава през града с цигулка в хартиен пакет;
Фармацевтите нямат право да продават прах като средство за главоболие.

Един учен пленен от песента на славея, решил да разгадае тайната на прекрасния му глас. Оставил всичко и слушал тази птица в градината си. Но изкуството оставало загадка за него, както и преди. Той искал да разбере всичко за славея, но бил много горд и не искал да моли за нищо. Веднъж любопитството му наделяло.
– Ей , славейче, – обърнал се той към птицата, – изучил съм премъдроста на много науки, но не мога да разбера защо и как пееш?
– Пей и ще разбереш, – казал славеят.
– Какъв странен съвет! – изненадал се ученият. – Виждаш, че аз не съм артист или художник. Мелодията на твоята песен ме измъчва повече от всичко на света. Моля те, открий ми нейната тайна.
– Пей, – казал славеят, – няма какво повече да добавя към това.
Гневът помрачил очите на ученият.
– Твърдоглавец!, – със злоба прошепнал той, – намислил си да ми се присмиваш! Ти не желаеш да ми откриеш своята тайна. Почакай, сам ще си я взема.
Той хванал певеца и го затворил в клетка. Плененият славеят престанал да пее.
– Ей, приятел, къде изчезна твоята песен? – Гневно извикал ученият, но отговорът бил дълбоко мълчание. „Това трябва да е скрито дълбоко в гърлато му. Проклета птица. Но аз ще погледна, какво е успял да скрие от мен,“ – помислил си ученият.
И ученият убил прекрасната птица. С остър нож разсякал гърлото ѝ, но не намерил нищо освен безжизнена плът. Тогава той решил да погледне по-надълбоко. Разпорил нешната ѝ гръд, изкарал вътрешностите ѝ, дълго ровел из тях и ги наблюдавал през микроскоп.
Много се старал този учен, ден и нощ се трудил, без почивка. Увличайки се, той позабравил, какво търсел в началото. А когато изпълнил тетрадката си с множество бележки, написал трактат „За славея“. Една трета от думите били на латински, а една четвърт на гръцки.
Трактатът донесъл на ученият огромен успех. В дворецът го славели, сам първият министър му връчил лавров венец. Академиците го аплодирали за откритията му. Колегите му го обсипвали с похвали.
– Колко талантлив е този учен! Какъв любознателен ум! – възхищвали се те.
– Помислете само, той първи в света е изчислил обема на белите дробове на славея! – щастливи заявявали други.
– И ларинкса, – превъзнасяли го трети, – измерил го е, както никой друг до сега. Има ли друг равен на него?
Гърдите на ученият били окрасени с медали. Ученият можел да се гордее с тях, той толкова добре бил се потрудил!
Ученият ликувал, До неговото завръщане прислугата въвела в дома му образцов порядък. Когато всичко блестяло, погледът на една от прислужничките попаднал на трупа на малкото птиче, той лежал на масата на учения.
– Каква гадост, – плеснала с ръце тя. – Как не съм я забелязала по-рано?
И прислужницата хвърлила останките на птичето в кофата за боклук.
А през това време се носели възгласи:
– Слава на ученият! – тръбели по всички площади глашатаите.
– Почит и уважение на достийният гражданин! – викали мъжете от Голямото събрание. Простодушният народ не можел да сдържи радостта си, чувайки тези думи. Смях и весели викове звучали наоколо. И в разгара на ликуването, само един човек, не бързал да го сподели, стоял тих и тъжен. Това бил самият учен.
Славата дошла до ученият, но той нямал покой. След като написа трактата, някаква тъга го спохождала, когато над земята се спускал полумрак. Някаква сила теглела ученият към градината и там стоейки под клоните на дърветата се вслушвал в тишината, опитвайки се нещо да улови. Какво било това? Ученият не можел да отговори. Ето той имал богатство и слава, какво друго му е нужно на човек?
Веднъж посред нощ, ученият се въртял в постелята си и правел напразни опити да заспи. Луннен лъч попаднал в отворения прозорец. Той леко докоснал учения, приканвайки го на път. И ученият сякаш отдавна го е чакал, откликнал на този призив. Той погледнал и видял пътека от лунно сияние, сребристо мигаща между дърветата. Дивна лекота изпълнила учения. Той тръгнал по пътеката и тя го завела на ръба на една скала, тъмната грамада се извисявала над околните хълмове и гори.
Недвижещи се звездите сияли в небето. По-надоли лунен прах, като килим, покривал короните на дърветата, а оттам …. се изливали до болка познати звуци. Пеел славеят, чистите му трели леко и на широко изпълвали пространството. Той изпращал поздрав и света се прекланял пред крилете му.
Тогава ученият разбрал, защо е тъгувал и защо е дошъл до тук.
– О, славейче, – казал той, – мислех, че съм те убил, но ти си жив и смъртта няма власт над твоята песен! Аз погубих твоето щедро сърце, но сега зная, че трябва да ти подаря моето. Днес аз ще корегирам тази грешка.
Казал благородния учен и с лъчезарна усмивка тръгнал в безкрайността на ноща, към песента, която толкова много обичал.

Летен горещ ден. На автобусната спирка всичко бе спокойно, защото хората успяха да се качат и автобуса потегли.
Отзад тичаше мъж и крещеше:
– Почакайте, моля ви!
Изминавайки 20 метра автобусът спря. Отварящите се шумно врати вдигнаха облак от прах.
В автобуса настана тишина. Хората поради жегата си мислеха за река или друго прохладно място. Бършеха потните си чела и се надяваха като тръгне колата, малко да подухне от раздвижениия въздух край нея.
Мъжът се вмъкна задъхан на задната платформа на автобуса. От вдигналия се праха силно кихна. И както си стоеше изведнъж неочаквано силно пръдна.
Стана му неудобно и той извърча от задната врата на автобуса. Колата тръгна.
Някой между пътниците недоволно промърмори:
– За това ли го чакахме?!