Откакто се помнеше, Велинов винаги бе обичал света около себе си. Не градовете, магистралите и изкуствените канали в родината си, а природата, вятъра, морето и земята.

Като малък, той прекарваше часове, загледан в движението на облаците, преминаващи над дома му. За него нямаше нищо по-хубаво от земята, на която живееше.

Беше деветгодишен, когато разбра, че тази земя е отнета от Северното море. Учителят му гордо обясняваше:

– Нашата родина е отвоювана. По бреговете бяха построени диги и бентове, за да може изобилстващото с живот морско дъно да бъде пресушено, култивирано и обработено. Това е чудо на човешката изобретателност и непримиримия човешки дух.

Дълго време младият Велинов смяташе, че създаването на родината му е една умишлена кражба от природата.

– Как може нещо да бъде отвоювано, когато нямаш право върху него? – питаше се често той.

Когато навърши десет години, осъзна, че едно от най-великите инженерни постижения е ограбване на природата заради човешката алчност.

Често го чуваха да казва:

– Хората нямат право да вършат това. Природата не би могла да ги спре и да се защити, докато човечеството я погубва.

За това Велинов посвети живота си на борбата за възстановяване на природата. Искаше да сложи край на непрестанния стремеж на човека да унищожи планетата си.

Тогава беше твърде млад, за да се включи във възникналото движение на зелените, което беше на мода в Европа, но стана природозащитник в колежа, докато изучаваше как да се опази околната среда.

Младостта му не се пречупи при стълкновенията с полицията. Той бе опитал не една атаки със сълзотворен газ. Активно участваше в среднощните непрестанни обсъждания и разисквания относно въпросите за запазване на природата. Сътрудничеше при отпечатването на нелегални вестници, в които се защитаваше природата от посегателството на човека.

Велинов имаше желание да бъде сред бунтуващите се студенти. Всички смятаха, че ще стане преподавател, след като получи докторската си степен, но го изхвърлиха от академичните среди, защото продължи природозащитната си активност.

Велинов вече не изпитваше огорчение, че са го отстранили, защото това го отведе в нова организация за защита на природата. Ако бе продължил да преподава, нямаше да създаде организация подобна на „Грийнпийс“.

Христо усети напрежение у Манол, той видя сянка в сивите му очи.

– Хванала те е в капана си? – засмя се Христо.

– Да, привлекателна беше, – призна Манол.

– Не избягвай темата, знаеш за какво те питам, – не се отказа Христо.

Манол не искаше да говори за това, но знаеше, че приятелят му няма да го остави намира.

– Е, добре де, хареса ми, – примирено каза Манол.

– Тя ти е първата след Теодора и сега се чувстваш виновен? – попита Христо.

– Да, – въздъхна Манол.

– Не мога да разбера как точно се чувстваш, но съвсем не е лошо да те привлече друга жена, нали Теодора е починала. Мъжете намират привлекателни жени всеки ден и никой от тях не се чувства виновен за това. Ти не скърбиш, Маноле, твоето може да се нарече само с една дума самоизтезание.

– Ами ако не мога?

– Самонаказваш се винаги, когато нещо в живота ти се обърка, – започна да му се кара Христо. – Обвиняваш себе си, независимо от това дали си виновен или не. Виж хората, те не поемат отговорност дори, когато оплескат нещо, а ти? Минаха две години от смъртта на Теодора, а ти не можеш да загърбиш смъртта ѝ.

Манол подскочи:

– Няма да я загърбя!

– Не нея, – кипеше Христо, – а смъртта ѝ. Има разлика между двете.

– Какво искаш да кажеш?

– Предполагам, че всеки ден преживяваш смъртта ѝ. Превърнал си я в символ на неуспехите си. Не се радваш за времето, през което сте били заедно, а това не е честно, особено спрямо нея.

Манол бе потресен. Внезапно осъзна, че спомена за Теодора се бе превърнал в рана. Това, което наистина правеше, не беше скърбене, а самобичуване.

– Как да стана весел пак, след всичко, което стана с Теди? – очите на Манол се напълниха със сълзи

Христо изпъшка:

– От къде да знам. Живота си е твой. Виж покани тази, която си харесал, може пък да излезе нещо. Не ме гледай така страшно, знаеш, че Теодора би се радвала да си щастлив и весел, а не такъв оклюмал и жалък.

Манол се замисли. Май приятелят му имаше право.

Испанските зоозащитници протестирали против народния празник, който се провежда ежегодно в крайбрежния град Росас.

Участниците в празника според обичая пускали живи патици в Средиземно море, а хората трябвало да ги хващат и да ги изкарват на брега.

Понякога с патиците си служели като оръжие за самоотбрана.

Местните зоозащитници са започнали кампания в Интернет за забрана на този зверски, по тяхно мнение, обичай.

Един от активистите на движението е заснел „варварския празник“ Участниците в състезанието не били доволни, че ги снимат.

– Проявете малко състрадание към животните. Те също имат право на живот, както и вашите деца, – казал един от зоозащитниците и насочил камерата си към жена с бял бански.

Тя без много да му мисли, хванала птицата, която плавала близо до краката ѝ и започнала с нея да налага наблизо стоящия мъж.

Активистът не могъл да убеди испанката, но когато кметът на града  видял видеото, казал, че ще забрани тази традиция, която се  изпълнявала в града повече от 100 години.

За да се заличи завинаги спомена за убиеца, къщата му бе изравнена със земята.

– Може ли извършеното престъпление да е толкова жестоко и отвратително като наказанието? – попита Силвия. – Съществува ли изобщо правото?

– Правото е като хамелеон, – обясни Мирон. – То приема всяка възможна страна и не се плаши от нищо, все едно какво ще поискат от него силните на деня.

Силвия се обърна към прозореца. Градината тънеше в мрак. Беседката се открояваше като малък остров на спокойствие в мрачната нощ.

– Понякога си мисля, че тази книга носи проклятие, – прошепна беззвучно Силвия.

– За каква книга говориш? – попита Мирон.

– Виждал си я. Вместо да направи хората щастливи, тя ги тласка към гибел. Може би, ако не бе тя, нямаше да се случи всичко това.

– Знам, че ти е било трудно, защото ти познаваше този човек, – каза съчувствено Мирон.

– Ти нищо не разбираш. Аз му дадох тази проклета книга. Той ме помоли да му я дам, за да я прочете. Аз съм виновна за жестокия му край. – самообвиняваше се Силвия.

Мирон мълча дълго, а след това каза:

– Книгата е като огледало. Ако в нея надникне разбойник, там няма да излезе свещеник. Всеки читател чете по различен начин. Разсъжденията и заключенията на кой да е човек са различни. Ти не носиш вина и отговорност за деянията му.

– А не трябваше ли да предвидя последствията? Знаех, че е екзалтиран маниак.

– Нима някой държи отговорен Исус за това, че в името на Библията са убивани невинни хора? Не! – натъртено каза Мирон и преди Силвия да успее да възрази продължи. – Разбери, книгите са като нож. С него можеш да си отрежеш хляб, но можеш да убиеш и човек.

Тя разбираше какво искаше да ѝ обясни Мирон, но вината за унищожаването на този човек и всичко край него ѝ тежеше като воденичен камък.

Властта в града бе завзета. Тези, които до вчера се разпореждаха какво трябва да се прави, вече не бяха между живите.

По улиците се появиха мародери от простолюдието. Срещаха се и пияни наемници, които отнемаха живота на тези, които бяха облагодетелствани от предишната власт.

Кръстина бе принудена да остане зад дебелите стени на дома на леля си. Беше ѝ дошла на гости преди три дни.

Искаше ѝ се да се разходи в парка, да разгледа забележителностите на града, но вратата и прозорците на първия етаж бяха здраво залостени.

Чувстваше се като участник в някакъв кошмарен сън.

По няколко пъти на ден заставаше пред импровизирания олтара в един от коридорите и се молеше, всичко да утихне, размириците да престанат и хората да престанат да се избиват.

Вечер се качваше на покрива и с часове наблюдаваше небето през телескопа. Това бе любимото място на чичо ѝ. Когато той им гостува, я бе научил много неща за звездите и планетите, дори и бе подарил малък сгъваем телескоп.

Кръстина жадуваше да поизлезе малко навън. Чувстваше се като птичка в кафез. Тя помоли леля си:

– Само за малко да погледна, няма да се отдалечавам много от къщата.

Леля Славка в отговор измърмори недоволно:

– Момичета и жени не се разхождат по улиците в такова несигурно време.

– Не разбирам за какво са всички тези правила, – бунтуваше се Кръстина. – Радвам се, че по-рано не съм се сблъсквала с тях.

Когато видя намръщеният поглед на Славка и желанието на леля си да изригне нов поток от поучения, Кръстина наведе глава и примирено каза:

– Добре де! Всяка жена или момиче трябва да знае какво не трябва да прави.

– За да избегнат забраните ли? – попита заядливо Славка.

– Не! Но нали трябва да имат право на избор?! – натърти Кръстина.

– Правото на избор? – Леля ѝ бе готова отново да избухне. – Това право води до грешни мисли.

– Грешните мисли според мен се появяват, когато една жена или момиче са затворени някъде, нямат достъп до външния сват и върху тях се сипят куп правила и задължения, – възрази Кръстина доста нервно.

– Мислиш ли, че Бог не ни наблюдава отгоре? – каза  леля Славка, като посочи с ръка нагоре. – Всяка жена трябва да бъде смирена и покорна.

Кръстина въздъхна и се примири с положението си. Времето минаваше, а лицето на Славка бе постоянно под напрежение.

Кога ли щеше да дойде края на всичко това?