Бе тъмна нощ. Колелата на влака потракваха, сякаш напяваха отдавна забравена песен.

Кирил Петров четеше на слабата лампа във вагона.

Изведнъж в купето нахлуха четирима мъже, грабнаха го за ръцете и краката, а после го изхвърлиха през вратата като ненужна вещ.

Преследваха го още от столицата, но как се добраха до него, Кирил така и не разбра. Целта им бе да го убият, защото бе станал неволен свидетел на нещо, което искаха да прикрият.

Навън снегът бе натрупал големи преспи. Всичко бе побеляло.
Когато го изхвърлиха от влака, Кирил попадна в една доста голяма преспа. Хубавото е, че по него нямаше нищо счупено.

Много трудно се измъкна от снега. След това се огледа и изтръпна:

– Гора, сняг и никакви признаци на селище наблизо….

Кирил се изправи и тръгна през снега. Знаеше, че ако стои на едно място, ще замръзне  и бързо щеше да свърши.

Но след няколко километра се измори и седна на един пън. Усещаше, че замръзва, но нямаше вече сили да продължи.

– Тука ще е краят ми! – отчаяно махна с ръка.

Изведнъж забеляза, че към него се приближава нещо огромно и тъмно.

– Какво ли е това? – смути се Петров.

Когато наближи, Кирил уплашено прошепна:

– Боже, това е мечка! Сега ще ме изяде……

Изглежда животното имаше други намерения. Мечката го приближи, подуши го и легна в краката му.

– Изглежда е доброжелателно настроена, – каза си Кирил.

Мечката обърна корема си, към премръзналия човек и заспа.

Кирил дълго се колебаеше какво точно да направи, като същевременно поглеждаше недоверчиво към спящото животно. Накрая не издържа на сковаващия студ, легна близо до мечката и внимателно се приближи към козината ѝ.

Когато се съмна Кирил чу далечно пеене на петли.

– Селото е наблизо, – успокоено си каза той.

Кирил внимателно се изправи, за да не събуди мечката, но тя стана, отърси се и се отдалечи към гората.

– Благодаря ти, мечко, – провикна се Кирил след отдалечаващото животно.

След това тръгна по посока на кукуригащите петли и скоро пристигна в едно малко село.

Почука на първата врата. Обясни какво му се е случило и помоли за подслон. Хората го приеха радушно.

В това село Кирил остана половин година.

Дългоочаквания сняг заваля. Снежинките се спущаха плавно в някакъв непредвидим танц, но щом стигнаха земята изчезваха.

– Не е достатъчно студено, – каза баба Пена, – затова се разтопяват толкова бързо. Ето и локвите не са замръзнали.

– Колко са красиви, – пошепна с възторг малката Мая, прилепнала носле в стъклото на прозореца.

Изведнъж малкото момиче изтича до гардероба и облече палтото си. Нахлупи шапката си и нахлузи на краката си топлите ботуши, които скоро майка ѝ бе купила.

Преди да усети баба ѝ, че излиза, отвори вратата и изскочи бързо навън.

Мая протегна ръка, но снежинките достигайки дланта ѝ, която бе топла, изчезваха за миг.

Брат ѝ Борис тъкмо се връщаше от училище.

– От къде идват снежинките? – попита го Мая.

Той погледна сестра си и започна да ѝ обяснява:

– Снежинките се зараждат в облак. Когато температурите в него са минусови, се образуват кристалчета лед, които имат шестоъгълна форма.

– А защо са толкова различни? – попита Мая, вглеждайки се внимателно в падащия сняг.

– Снежинки се концентрират на определени места – отбеляза Борис – и започват да растат на дължина, ширина и височина. Температурата и влажността влияят на качеството и растежа им.

Мая бе широко ококорила очи и внимателно слушаше брат си.

Борис усещайки, че е привлякъл вниманието ѝ, продължи да обяснява „авторитетно“:

– Когато времето е сухо и студено, снежинките растат на височина.

– Тогава ще приличат на пръчици, – бързо съобрази Мая.

– Да, – кимна брат ѝ, – но ако растат на дължина и ширина, те правят това по посока на лъчите на шестоъгълната си форма.

– Трудно ми е да разбера на къде растат, – недоволно отбеляза Мая.

– Как ще разбереш това? – усмихна се Борис. – Влажността и температурата винаги са различни, а разликите им са много малки. Така една снежинка може в даден момент да расте на ширина, а в друга в непосредствена близост до нея на височина.

– Но винаги има едно основно правило, – отбеляза баща им Светослав, който се връщаше от работа. – Кристалите лед, които имат шестоъгълна форма се съединяват по между си по страните си, а не с ъглите си.

– Тогава снежинките ще растат на шест страни, – досети се Борис.

– Освен това от всеки лъч, може да се отклони ледено клонче под ъгъл 60 или 120 градуса, – прибави бащата.

– За това, че климатичните условия се различават, те ще се отразяват на външния вид на снежинката, – обобщи Мая, която добре бе разбрала това, което бяха ѝ обяснили Борис и Светослав.

–  Ето защо всяка снежинка е индивидуална и уникална, – заключи Борис.

Тримата се любуваха на падащия сняг, а за това не им трябваха много обяснения.

Досадно бръмчене край ушите, накара Станчо да остави компютъра и да подгони нахалната натрапница. Чу се пляскане с ръце, след това удар с палка, последвано от неудовлетворение:

– Пак избяга! Ще те хвана няма да ти се размине, – закани ѝ се Станчо.

Ася надникна в стаята, за да види от какво толкова недоволства сина ѝ.

– Пак ли гониш мухи, – усмихна се тя.

– Дразнят ме, – призна, бърчейки нос Станчо.

– А знаеш ли, че мухите правят много повече, отколкото само да ни притесняват? – попита Ася.

– Ти се шегуваш, не може да бъде, – възрази Станчо. – С какво може да бъде полезна една муха?

– Освен да те притесняват, мухите опрашват растенията, унищожават мършата, същински санитари на природата. Изяждат органичния материал в тръбите за отпадни води и много други неща.

– Досега никой не ми е разказвал за това, – каза Станчо. – За това поголовно ги избивах, щом влязат в стаята.

– Трябва непременно да ти дам книгата на Ерика Маккалистър „Тайният живот на мухите“. Там много добре и с нотка на хумор тя разказва за своите двукрили „кумири“.

– Ще ми бъде интересно да я прочета, – въодушеви се Станчо.

– С тази книга, тя иска да напомни на хората, колко е важна ролята на мухите за нас.

– Разкажи ми още за мухите, поне това, което знаеш, – помоли Станчо майка си.

– Без „шоколадовите мушици“ не би имало шоколад.

– Как така?

– Те обичат да опрашват какаовите дървета и прехвърлят полен от едно растение на друго.

– Още, искам още нещо да науча за тези насекоми, – настояваше Станчо.

– Има мухи, които ядат паяците отвътре.

– Отвътре? – не повярва на ушите си Станчо.

– Ларвата на такава муха прониква в не много голям паяк и започва да го яде. Така тези мухи, могат с години да живеят в паяка.

– И тези си ги бива, – засмя се Станчо.

– О, това е нищо, – засмя се Ася. – Хищната муха Holcocephala fusca  има големи очи и отлично зрение. Благодарение на тях улавя други насекоми.

– Знам, че обичат да обикалят нечисти места, – каза Станчо.

– Така наречените канализационни мухи се хранят с органичния материал в канализационните тръби. Така те чистят тръбите и ни отървават от неудобството на това съседство.

– Те кацат и върху трупове, – намръщи се Станчо, като си припомни неприятната гледка.

– Изследователи са установили, че те не само се се хранят с разлагащите се тъкани, но и със секретите си предотвратява разпространението на патогенни бактерии.

– Има ли още полезни действия, които извършват тези наглед неприятни създания? – попита Станчо.

– Плодовата мушица или дрозофилата най-често се използва за генетични експерименти. Около 61% от известните човешки заболявания имат разпознаваемо съответствие в генетичния код на плодовата муха.

– А дали мухите могат да мислят? – попита Станчо. – Всеки път когато посегна да ги ударя, сякаш усещат посоката на удара ми и бягат.

– Експерти, правили различни биологични изследвания, са стигнали до извода, че мухите са способни да мислят. Мозъците им вземат решения въз основа на няколко фактора – миризма, памет, глад и страх.

– Всички ли мухи са изследвани?

– Съществуват около 160 хиляди видове мухи, но има много, които трябват да се открият и изследват. Те могат да бъдат и милиони.

Станчо взе в ръка една от убитите от него натрапници и внимателно започна да я изучава. Днес за него се бе открил един нов свят.

Много ученици, които не са си написали домашните, измислят фантастични оправдания, но този ученик има истинско извинение. Между него и домашното му е застанала самата природа.

Момче, което излизало от училищния автобус, паднало на пътеката и изсипало куп листа, на които било написано домашното му.

Силен порив на вятъра подухнал, сякаш нарочно, за да влоши проблемите на ученика.

Книгите и листовете се разпръснали в различни посоки. Да се надяваме, че ученикът е спасил нещо от домашната си работа.

В това време наблюдаващите тази сцена, не показали никакво съчувствие и се смели на нещастието му.

Върви първият месец на еврейската нова година. Месец изпълнен с празници, за които са написани много молитви.

Общият проблем на много евреи е борбата срещу повтаряемостта на молитвите. Религиозният текст, който някога е бил вдъхновяващ, става привичен с времето.

Как евреите оживяват молитвите си?

От древни времена изтъкнатите еврейски ортодоксални равини признават, че едно от главните препятствия за пълноценен религиозен живот се явява неизбежното еднообразие на молитвата.

Тъй като се повтарят едни и същи думи седмица след седмица, те започват да губят своята вдъхновяваща сила.

Как може да възстановим тяхното значение и да се унищожи монотонността?

Към молитвата се добавя намерението – „кавана“.

Основният принцип е да се поддържа правилното намерение. В еврейската традиция идеята за намерение се обобщава в широкия термин „кавана“. Буквално тази дума означава „посока“.

Само със съсредоточване върху думите в правилното направление, към възвишена цел, човек можем да се надяваме да достигнем молитва, изпълнена с правилни намерения и смисъл.

Това не е лесно да се направи. Средството за постигане на тази цел е дълбоко разбиране на думите, които се изговарят.