Елена и Радко живееха високо в планината. Те бяха двама възрастни хора, които се наслаждаваха на мира и спокойствието, които им предлагаха горите наоколо с пълни шепи.
На това място много рядко идваха посетители. Понякога се отбиваха близки и познати, но това не се случваше много често.
Един ден някой почука на вратата им.
– Ще ида да видя кой е, – каза Радко на жена си, която чистеше зеленчуци в кухнята.
Той излезе на вън и се забави доста, но когато се върна радостно връхлетя в кухнята.
– Ели, ела! Това непременно трябва да видиш.
Тя избърса ръцете и в престилката и последва мъжа си.
Пред къщата двама мъже разтоварваха някакви сандъци. Радко приближи до един от сандъците и махна капака му.
– Ела и виж, – обърна се той към жена си, – Те се върнаха отново при теб.
Тя пристъпи напред и надникна. Земята под краката ѝ се залюля, имаше чувството, че ще припадне. Протегна ръка и извади книга с твърда подвързия.
– Върнали са ми книгите, – едва не извика Елена.
– Да, това са твоите книги, – възторжено протегна ръце Радко към тях.
– Какво се е случило? – недоумяваше Елена.
Преди години ѝ бяха забранили да пише, защото се бе противопоставила срещу унищожаването на природата и животните. В книгите си разкриваше корупцията и алчността на определени хора, които бяха готови за пари да унищожат хиляди декари гори, да отровят всичко край морето, само и само за да задоволят собствените си интереси.
На тези хора не им харесваше критиката ѝ и те забраниха книгите ѝ, отнеха ѝ ръкописите, а сега ѝ връщаха всичко. Каква бе станало?
Мислите на Елена я върнаха назад. Тя си спомни един окървавен младеж, който преследваха банда мошеници, готови да го обвинят в неща, които не беше извършил. Тогава го бяха скрили с Радко и му бяха помогнали да избяга.
Когато разтовариха и последния сандък един от мъжете се приближи и попита:
– Вие ли сте Елена Христозова?
Елена кимна притеснено с глава.
– Това е за вас – и ѝ подаде плик. – Желаем ви приятен ден.
Елена с разтреперани ръце отвори плика. Там имаше малка бележка. В нея пишеше:
„Елена, едно запомни, писателят, който живее в теб не бива да умира. Енчо“.
Очите ѝ се изпълниха със сълзи. Тя ги избърса с престилката си и прошепна:
– Бъди сигурен, Енчо, …. няма да умре.
