Бай Петър беше едър мъж. Той имаше голям и хубав магазин с много стоки.

Веднъж Минчо го попита:

– Когато започна търговията беше ли вярващ?

– Бях, – каза Петър. – Тогава започнах търговията с молитва. Бях предал сърцето си на Бог и Му казах: „Господи, искам да започна, но не искам да правя нещо, което Ти не одобряваш. Искам в работата си да бъда напълно честен“.

– Тази молитва имаше ли отговор веднага? – полюбопитствува Минчо.

– Първоначално магазинчето ми бе много малко. нямах много стоки, а и клиентите ми не бяха много. Изкарвах колкото да закърпя положението.

Минчо го слушаше с интерес, той очакваше с нетърпение да чуе, как Бог се е намесил  в работата на бай Петър.

– Един ден в магазина ми влезе непознат човек, – продължи разказа си магазинерът. – Изглеждаше интелигентен. Купи нещо съвсем малко и си тръгна. По едно време погледнах на пода и видях там един портфейл. Когато го отворих в него намерих много банкноти.

– Поиска ли ти се да ги вземеш за себе си? – попита Минчо.

– Дори и през ум не ми е минавало, – поклати глава бай Петър.

– Този човек върна ли се да си търси портфейла? – заинтересовано попита Минчо.

– След около половин час дойде същия човек, – каза магазинерът.- Той беше много притеснен.

Тогава бай Петър беше го попитал:

– Какво има?

– Парите, парите …, – объркано бе започнал да обяснява човека. – Парите си изгубих някъде…

– Това ли търсиш? – Петър беше му показал портфейла, който беше намерил на пода.

– Ето вземи малко от тези банкноти, като награда, – бе предложил радостно човекът.

– Не мога да ги взема. Пари, които не са спечелени с труд, те не са благословени.

– Добре, тогава ще ти се отплатя по-друг начин.

– Ама и ти си един човек, – зачуди му се Минчо. – Човекът ти дава пари от благодарност, а ти ….. И как ти се отблагодари?

– Чух от Васил, – каза Петър, – че тръгнал от къща на къща, разказвал им какво съм направил, а после ги съветвал: „Само при него да пазарувате. Той е много честен човек“. И от тогава тръгна всичко …

През 1970 г., поради трудната ситуация свързана с трафика във Волгоград се наложило спешно изграждане на метро.

Тогава в града нямало милионери и метро в него не било поставено.

Но въпреки това изход от положението намерили.

Построили три подземни станции на най-оживените кръстовища и пуснали по тях така наречените „скоростни трамваи“, които преминавали през тунели и улици.

Сложността в случая била, че не можели да намерят трамвай с врати от двете страни.

Лора гледаше по-заможните си приятелки и им завиждаше:

– Колко са щастливи само, – казваше си тя. – Не мога да проумея защо и аз да не използвам същите възможности и привилегии?

Един ден, когато разговаряше с приятелката си Нора по този въпрос, тя ѝ каза:

– Не мога да разбера, защо хората са толкова нещастни, при положение, че всеки ден от живота им, е дар от Бога?

– Знаеш ли колко пъти, съжалявам за нещата, които виждам у другите, а нямам възможност да си купя? – нацупи се Лора.

– Ти не умееш да се радваш, – весело я подкачи Нора.

– Радост от какво? – вдигна вежди и набърчи чело Лора.

– Не можеш или не искаш да се радваш на всичко, което имаш?

– Но аз искам и много други неща, които нямам….

– Радостта носи истинско удовлетворение.

– Но аз не съм удовлетворена…..

– Когато станеш сутрин погледни на възможностите, които ти предлага деня, – посъветва я Нора. – Всяко добро идва от Бога и е извор на щастие.

Лора погледна застрашително Нора, но тя не се уплаши от погледа ѝ, а продължи:

– Всяка минута, час, дори миг ти дават възможност за промяна. Ако не държиш живота си под контрол, ще имаш много разочарования.

Лора все още я гледаше враждебно.

– Довери се на Бога, – настояваше Нора. – Той успокоява и дава нови сили.

– Аз искам рокля като Катето, джинси като Радка, да се гримирам и парфюмирам като Рита, …..

– Нека Бог отвори очите ти, – примирено каза Нора, – за да видиш и оцениш всичко което получаваш в живота си.

– Добре де, – смотолеви Лора набързо, тъй като не искаше да загуби Нора като приятелка, с нея се чувстваше най-добре, – ще се опитам да се радвам на всичко в живота, което Бог ми е подарил.

Нора не бе убедена много в последните думи на приятелката си, но си каза: „Нали всичко е в Божиите ръце, защо да не видя победа и в нейния живот?“

По време на промени, войни, катаклизми се преживява сериозна политическа и икономическа нестабилност. А това кара мнозина да напускат домовете си и да търсят място за по-добър живот.

Семейство Енчеви бяха отишли уж на по-добро място, но още бяха на палатка. Главата на семейството Симеон Енчев не можеше да намери квартира и работа. Бяха изпаднали в безнадеждна положение.

– Бог ни е оставил, – плачеше тихо майката, прегърнала трите си деца.

Един ден ги посети свещеникът на местната църква. Той видя в до какво жалко положение бяха стигнали.

– Виждам, че не ви е леко, тук идват много хора с надежда да намерят препитание, но станахте много, – каза свещеникът с болка.

– Имаме нужда от храна, дом и отопление, – намеси се майката. – Децата измръзват през студените нощи. Вече всички кашлят, а нямаме пари и за лекарства.

Свещеника се намръщи. Симеон забеляза това и за да смекчи положението предложи:

– Помолете се за моето семейство и бъдещето му.

– Сега нямам време, – отсече свещеникът и побърза да си тръгне.

Изпадналото семейство в беда остана объркано.

– Какво ще правим сега, щом и от църквата не искат да се молят за нас?

Свещеникът след срещата бързо отиде в близкия магазин. Купи хранителни продукти, а след това успя да събере дрехи за децата.

Когато го видяха, как крачи към палатката им натоварен, семейство Енчеви не повярваха на очите си.

Той им даде храната и дрехите и ги почака да се нахранят и добре да облекат децата си. След, което каза:

– Сега можем да се помолим и да благодарим на Бога за Неговата щедрост. Виждате ли? Той винаги се грижи вас!

Вечерта беше тиха и не предвещаваше нищо лошо. Въпреки това, Лидия усещаше някаква тежест в гърдите си.

– Странно, не съм се карала днес със никого, – каза си тя. – Дори и най-малките ми прищявки бяха задоволени. Тогава защо ми е тежко?

Телефона звънна. Беше майката на най-добрата ѝ приятелка:

– Лили, Станка вече я няма….., – последва задавен плач.

– Какво се е случило? Как така я няма? Вчера говорихме, беше весела и дори щастлива, защото Тони най-после ѝ обърна внимание….

– ……автомобилна катастрофа……

– Не-е-е-е-е! – изкрещя Лидия и се строполи на килима.

Когато дойде на себе си, видя, че е паднала близо до телефона, който издаваше дразнещ писклив звук :

– Пип, пип, пип……

Изведнъж проблесна в съзнанието ѝ, какво бе чула по телефона и изпадна в шок.

– Та ние сме едва на 17 години?! – крещеше Лидия. – Катастрофа … как може? Господи, Ти къде бе……

Изведнъж тя се стресна и започна да преосмисля живота си. Когато бяха малки, майките им ги водиха на църква, но навлязоха в „трудната “ възраст и двете с приятелката решиха, че в храма е скучно.  Светът ги омая със своите „прелести“ и двете момичета се отдалечиха от Бога.

– Ще се върна отново към Бога, но Станка? Защо трябва да стават такива трагедии, за да разбера, кое е най-важното в живота ми? Повече няма да се отделям от Него.

Сълзи като голям поток се изливаха от очите ѝ.

– Краси вчера ми се перчеше как щял да подобри финансовото си състояние. А Григор мечтаеше да подобри социалното си положение. Дичо желаеше да получи признание във спорта. Но ние всички забравяме едно, че Бог ни е подарил живота и на Него трябва да поверим плановете си.

Лидия си спомни, че скоро бе говорила с Крум и Нели, макар и не пряко, по тези въпроси.

Тогава Крум бе попитал:

– Ако идеята за успех стане натрапчива, какво да правя?

– Задай си въпросите; – каза Нели – Правилно ли оползотворявам времето си? Живея ли така, сякаш този ден е последният на земята?

– Боже, – възкликна Крум, – помогни ни да ценим всеки ден, който ни даряваш!

Изведнъж Лидия се отърси от спомените си и си каза:

– Библията ми, къде ли прашясва сега?

Майка ѝ я бе оставила на рафта в библиотеката. Лидия грабна книгата, разтвори я и започна да я чете като старо позабравено любовно писмо……