Прекрасни летни дни. Поле, осеяно с цветя и узряващи плодове. Колко лесно е да сравните всичко това с човешкия живот!

– Всеки ден, е дар от Господ, – въздъхна Страхил и повдигна безпомощно рамене.

Представя си безбройните поводи, които му се предоставяха, за да служи на Бога.

– Всяка минута, трябва да сме постоянно нащрек, – продължи монолога си Страхил. – Ние сме като едно прекрасно цвете, което разтваря цвета си, за това трябва да носим Неговата красота и аромата Му в онези тъмни ъгли, които са лишени от Божията светлина.

Страхил се изправи, закрачи бодро и въодушевено из стаята.

– Нашето житейско поле е осеяно с незрели класове, които обещават богата реколта в бъдеще. Не трябва да ги пренебрегваме. Да не губим нито минута, нито една възможност, за да помогнем да се приберат вече узрелите плодове.

Представи си ширнало поле с натежали класове.

– За нас е отворено голяма нива и в нашата воля е да работим усилено върху него или лениво да сгънем ръце, – подскочи оживено Страхил.

Нека всеки се запита днес: Как е използвал вчерашния ден?

В края на седмицата, всеки да погледне назад и да прецени. Ще види ли зрели плодове на полето или ще признае, че всичко е загубено, защото не е обработено старателно. Всичко погива без бдителни грижи!

Нека си спомним колко е ценно времето и да не губим нито една минута напразно. Тогава полето на живота ще ни се изяви в цялата си разцъфтяваща красота.

Навсякъде има много реколта, нека побързаме да бъдем усърдни работници на Господното нива и нека решим да посветим целия си живот на това.

Васил бе млад човек. Той бе напълно безразличен към християнството. Смяташе го за заблуда на повечето хора. Дори твърдеше:

– Това е за успокоение на бабичките, които със страх очакват да минат в отвъдното.

Един ден Васил се разхождаше из полето. Видя един селянин и приближи към него. Двамата разговаряха известно време за сезона, реколтата и какво се очаква за следващата година.

Изведнъж селянинът се изправи, погледна младежа и каза:

– Млади момко, какво мислите за християнството?

– Ами…., – запъна се Васил, – нямам мнение по въпроса. Духът ми е чист лист хартия относно това.

– Тогава гледайте, дяволът да не напише името си там, – усмихна се селянинът.

Васил продължи разходката си, но тези думи дълго звучаха в сърцето му. Той се замисли сериозно и реши:

– Ще отида в църквата, за да проверя как точно стоят нещата, а после ще видим.

Той влезе в храма, чу Евангелието и намери мир с Бога, преди дяволът да успее да запише името си в неговия дух.

Светият Дух изписа Името на Исус Христос върху плочите от „плът“ на неговото сърце. Това даде нов смисъл в живота на Васко и той бе изпълнен с мир и радост.

А чие име е записано във вашия дух на Божия Син или на дявола?

Томи, питомният папагал на Стефан, добър фермер и стопанин на земята си, често летеше свободно над полето, необезпокояван от никой.

Изведнъж незнайно от къде се появи черен облак от нахални врани, които нападнаха младите насаждения. Освен това те грачеха грозно и дразнещо.

Един ден папагалът, незнайно защо, се присъедини към враните, които нанасяха големи щети на нивите на неговия стопанин.

За да прогони нежеланите черни пернати от земята си, Стефан нарами ловната си пушка и стреля по тях. Между улучените птици фермерът откри Томи.

Присъединяването му към враните се бе оказало пагубно за него.

– Ех, глупаво птиче, – каза тъжно Стефан, – така става като се събереш с лоша компания.

Стефан отнесе пъстрия си приятел у дома. Децата се развикаха още от прага:

– Какво му е на Томи?

– Кой го подреди така?

Папагалът изврещя:

– Лоша компания!

А Фермерът обясни:

– Нашият приятел се бе присъединил към враните, когато стрелях по тях.

Папагалът не бе ранен тежко и скоро оздравя. Всички положиха много грижи за бързото му възстановяване.

От тогава папагалът повтаряше постоянно:

– Лоша компания, лоша компания, ….

Виждате ли в тази история една важна поука?

Всички, които са съветвани в бащините си домове да внимават в избора си на приятели, но са оставили „лоша компания“ да им влияе, са свършили зле.

Когато имаш неправилна представа за нещата, често се разочароваш. Така се случи и с Никола. Той от известно време наблюдаваше дядо Манол. За този човек се говореше, че е успешен християнин. Животът на този старец го увлече и Никола реши да му подражава.

На младежът всичко това  му изглеждаше чудесно и прекрасно. Нали се казва:

– Във чужда градина тревата винаги изглежда свежа и зелена.

Подражанието на Никола не продължи дълго време.

Какво го спря?

– Моите постижения са съвсем скромни, дори незабележими, – отчаяно си каза Никола, когато си направи равносметка за това, как изглеждат нещата при него.

Увличайки се да следва и имитира избрания модел, той пропусна нещо много по-важно.

А това бяха прекрасните възможности, които Бог му откриваше.

Никола не бе разбрал, че призванието е да служиш на Христос, а не да задоволяваш собствените си амбиции. Това разминаване води до обезсърчение и униние, след което следваше отказ от по-нататъшни опити за каквото и да е.

Бог не ни е обещал безгрижен живот. Съществуване без изпитания, беди, трудности и изкушения. Той ни е призовал не на детската площадка да се забавляваме, а на полето, където се води битка и то не каква да е, а на живот и смърт.

Който служи на Христос рано или късно осъзнава едно, че „да се радва в Господа е неговата сила“.

Дискусията се бе превърнала в бойно поле. Търсеше се границата между съденето и казването на някого нещо, което би трябвало да претърпи промяна в него, но с любов.

Едни смятаха, че щом кажеш истината, това е напълно достатъчно, а потърпевшия си има грижата, как да се справи с проблема.

Други наблягаха на съчувствието и любовта.

Всички говореха и никой не се вслушваше в аргументите на другите. Тогава Жеко размаха ръце, за да спре разгорещените спорове и предложи следната ситуация за размисъл:

– Представете си, че Иван влезе и на челото му има черно петно. Какво бихте направили тогава?

– Ще го посоча с пръст и ще се развикам: „Погледнете, Иван май се е навирал в печката!“ – Подскочи от мястото си Марко и се ухили на всички.

– Да, но така той ще стане за присмех на другите! – недоволно реагира Милко.

– Но аз не го осъждам, а само го показвам какво не му е наред! – подчерта Марко.

– Помисли добре върху това, което правиш! – намръщено го погледна Милена, – Всички ще се разсмеят и ще им бъде весело, освен на Иван. На него ще му се иска да потъне вдън земята.

– Нима този сарказъм е разновидност на критика или осъждение? – вдигна рамене Марко.

– Ако искаш наистина да помогнеш на Иван, – започна по- меко Любомир, – по-добре го отведи настрани и му кажи: „Имаш черно петно на челото. Изтрий го, докато другите не са го забелязали“.

– Такова тактично и искрено отношение се явява в следствие на желанието да се помогне на човека, – натърти Драган.

– Това е истинска проява на съчувствие и любов, – констатира Жеко.

И всички се съгласиха.