Забелязали ли сте, че в момента, в който установите целта в живота си, хората казват: „Кой мислиш, че си?“ или „Това не може да се направи“, или „Забрави за това“?
Противоотровата срещу съмнението е да послушаш гласа на Бога.
Представете си всички ония, които се присмиваха на Ной как казаха: „Този Ной мисли, че Бог говори с него, но той просто се е объркал и за това изгражда ковчег насред полето“.
Библията ни казва, че Ной послуша Бога. Той чу Божието предупреждение, че светът ще бъде унищожен и повярва. Това е, което вярата дава – сигурност за нещо, което не виждаме.
Така че Ноа не се обърна назад, отново да попита Бога, дали това е вярно, а построи ковчега.
Бог ще ви даде шанс в живота ви, някои хора могат да помислят, че сте луд, но трябва да се фокусирате върху това, което Бог е казал в Своето Слово, Библията.
След това, трябва да отидете и да изгради своя „ковчег“!

Веднъж един човек ме попита:
– Защо като погледна в църквата, виждам само болни, бедни и нуждаещи се хора?
На този човек му разказах следната история.
Попитали една муха:
– Има ли наоколо цветя?
Тя отговорила:
– За цветя не зная, но в контейнерите, тора, канализацията е пълно със всякакви неща.
Попитали пчелата:
– Виждала ли си наблизо нечистота и мръсотия?
Тя отговорила:
– Мръсотия? Никъде не съм видяла. Тук има само ароматни цветя в градините и полето.
Мухата знае само сметищата, а пчелата усеща, че наблизо расте лилия и цъфти зюмбюл.
Така са и хората, едни приличат на мухата, а други на пчелата. Едни виждат само лоши неща и нищо хубаво, а други като пчелата съзират само доброто.
Всеки, който се отнася към всичко с предубеждения, вижда всичко откъм грешната му страна, а този, който има добри помисли, не приема лошото казано за някой друг и се отнася с добро към него.

Изливането на Святия Дух е първият полъх на Божия Дух за човечеството.
Припомнете си пророчеството на Езекил на полето, пълно с човешки кости. Чрез думите му костите се събраха, покриха се с жили, плът и кожа, но в тях още нямаше дух. И тогава Бог му заповяда да пророкува за Дух и докато пророкът още говореше, всички оживяха.
Полето с кости е образ на падналото човечество, което отделено от Бога няма в себе си живот. Но Бог не го остави така, а чрез Духа Си го оживява.
По времето, когато Исус беше на земята, може да се каже, че костите се събраха, покриха се с плът и кожа, но в тях нямаше дух.
В Евангелията ясно се казва, че времето за оживяването вече е дошло. Оставаше само още едно, Исус да бъде прославен. И Когато Господ възкръсна и се възнесе на небето във слава …. Божият Дух слезе и оживи човечеството.
Така както новородено дете идва на белия свят, като вдъхва първия свеж въздух, так събралите се в горницата приеха Божия Дух.
Вдишайки веднъж Святия Дух, човешкия род от тогава насам диша чрез Него непрестанно. Белите дробове чрез, които се е извършва това вдишване е Църквата.
Жалко е, че една част от дихателна система на човечеството е повредена, но тя е под влияние на благотворното дишане на здравата част и също оживява.
Както животворящите стихии на въздуха, превръщат соковете в жива кръв, така грешниците потъмнели от греховете си, чрез новорожденито се превръщат в нови създания.
Този, който живее според изискванията на съвестта и евангелските заповеди, диша чрез Духа и оживява чрез Него. Истинско доказателство за одухотворяването е молитвата, която с право е наречена „дихание“. Който се моли в къщи или църквата, диша чрез Духа.

В съвременната политическа карта на света има повече от 250 страни. Точният брой на туристическите райони и забележителни места на планетата, не се поддават на никакви изчисления.
Такава огромна география създава безкрайно поле от възможности за почивка. Избирайки маршрут за почивка, ние се ограничаваме само от бюджета и фантазията си.
Въпреки разнообразието от места, мнозина продължават да избират горещия Египет, слънчевата Турция и екзотичния Тайланд.
Но впечатленията от пътешествията по масовите маршрути не може да се сравни с чувствата на откривателя и изследователя на неизвестното. В света все още има хиляди интересни, непосетени от туристите места.
Такъв е и Ел Джем в Тунис.
Този амфитеатър лесно може да се сбърка с колизеума в Рим. Но за разлика от последния, тук няма тълпи от туристи.
Амфитеатърът може да събере 30 хиляди зрители и се е смятал за третия по големина в Римската империя.

Милена и Роза отдавна не бяха се срещали. Роза беше спокойна и уравновесена още от времето, когато двете учеха на един чин. Тя винаги изслушваше приятелката си и ѝ даваше съвети.

Милена бе буйна, търсеше екстремни ситуации и се забъркваше в най-невероятни истории. След като завърши училище постъпи в университета, а след това пое по трудния път на журналиста. Тя бе винаги в най-горещите точки на събитията. Понякога това можеше да ѝ струва живота, но за нея това бе тръпка, преследване на целта, разкриване на истината.

– Как си? – попита Роза. – Още ли си в онази редакцивя?

– Същността на моята работа е да водя мрачната хроника на смъртта по света, – усмихна се малко наперено Милена.

– Смъртта е естествено нещо, но според мен е проява на зло, – сбърчи нос Роза..

– Хората, които се срещат лице в лице със смъртта, като войници, лекари, свещеници, живеят по-бързо от нормалните хора, – въодушеви се Милена. – Допълнителните години не винаги личат, но ги усещаш дълбоко в себе си, в мозъка и сърцето си.

– Навярно всичко това те притиска и измъчва? – съчувствено поклати глава Роза.

– Малко жени работят такава работа – едва доловимо разтегна устни в някакво подобие на усмивка Милена – и не е трудно да се досетиш защо.

– Това  не е място за жени – отсече Роза.

– Не мога да спра – издайнически въздъхна Милена. – Вървяла съм през поле осеяно с трупове. Натъквала съм се на осиротяло дете, легнало върху мъртвата си майка …..

– Интересно какво си чувствала в такъв момент? – оживи се Роза.

– Все едно си си загубил някой, когото си обичал. Смъртта е белязала живота ми с почти непоносими загуби и за това я мразя. Смятам я за свой смъртен враг  – някак раздразнено каза Милена.

Двете дълго стояха пред чашите с кафе. Онова буйното и жизнерадостно чувство от детството се бе изгубило и стопило някъде по прашните пътища. Те не бяха вече същите. Животът, особено този на Милена, бе превърна смеха ѝ в сълзи, а радостта в печал и болка за другите …..