Пак заваля. Капките безжалостно и бързо удряха по покривите, дървета, открити площи и по някой излъгал се да си покаже носа навън.

Преди време поваля малко сняг, но си отиде, а чакаме вече Нова година.

Андон и Спас се бяха приютили в близкото заведение и си разменяха „умни“ реплики.

– Колкото повече се научим да бъдем доволни от това, което имаме и спрем да сравняваме нашата финансова карта и трофеи с тези около нас, – възторжено ръкомахаше с едната си ръка Спас, – толкова по-добре се чувстваме.

– Глупости, – възразяваше отегчително Андон и се потупа по гърдите. – Аз съм това, което печеля.

– Но това е лъжа, – възмути се Спас. – Да се ​​научим да бъдем доволни е добър показател, че Бог е Бог и че на Неговата бащина грижа и безкрайна мъдрост може да се вярва.

– Убеден ли си в това? – присмехулно присвивайки очи попита Андон.

– Които се научат да бъдат доволни и благодарни за това, което им е дадено, – наблегна Спас, – ще имат повече време и енергия за нови приятелства и взаимоотношения, които ще задоволят основните им нужди.

– Не го вярвам, – тупна с ръка по масата Андон.

– Ако се замислиш, ще откриеш, че отношението ти към парите и вещите или подхранва, или охлажда гнева ти, – провокира го Спас.

– Чак пък толкова!? – изсмя се Андон.

– Ако имаш проблеми да живеете в рамките на средствата си, имаш две възможности. Можеш да настояваш повече, за да направиш още или можеш да насърчиш атмосфера на задоволство от това, което имаш и по този начин да облекчиш натиска върху себе си, – започна дълго да обяснява Спас.

– Много философстваш. Приказките ти край нямат, – махна с ръка недоволно Андон.

– Знаеш ли какво е казал Сократ? – попита Спас.

– Някоя дивотия …. – сбърчи нос Андон и не довърши.

– „Доволството е естествено богатство, луксът е изкуствена бедност“, възторжено размаха ръце Спас , все едно бе победител.

Дъждът тропаше по покрива и изливаше мъката си по прозорците. Големи едри сълзи се размиваха и стичаха надолу по стъклата.

Атанас седеше сам в стаята и разглеждаше семейният албум.

Снимките го връщаха назад.

– Ето тук мама и татко са ме хванали а ръка. Какво кръгло лице съм имал. Забелязват се и лунички по него. Косата ми е била все още светлоруса и права.

Очите му се насълзиха и Атанас въздъхна :

– Тогава обичах анимационните филми, мразех авокадото. Приятел ми бе подарил диск с песни, които често слушах.

Той отгърна албума по-нататък. Тук Наско бе в тинейджърските си години.

Лицето му се бе удължило. Косата му се бе начупила. Лунички бяха изчезнали.

– Бях обикнал авокадото, – засмя се Атанас. – Гледах вече филми и бях захвърлил старият диск, който ми бе вече омръзнал.

Колко различен изглеждаше в тази възраст. Бе пораснал. Забелязваха се ясно външните промени и все пак си бе той.

– Това не е ли парадокс? – запита се Атанас. – Променям се през цели си живот, но си оставам аз. Кой съм всъщност?

Той не за първи път си бе задавал подобни въпроси, но сега нещо се избистри в съзнанието му и той разбра:

– От времето, когато сме заченати, всеки от нас израства по някакъв уникален замисъл, – гласът му звучеше възторжено. – Не можем да си представим какви ще станем, но едно е ясно, ако сме деца на Бога, в крайна сметка ще бъдем като Исус.

Той стана и започна възбудено да крачи из стаята.

– Нашето тяло с Неговата природа. Нашата личност, но с Неговия характер, – Атанас продължаваше своя монолог. – Даровете ни сияят, а греховете ни са изчезнали.

До деня, когато Исус дойде да ни вземе, ние сме привлечени от бъдещото ни Аз. Благодарение на Божията работа, стъпка по стъпка, отразяваме по-ясно образ на Сина Му.

Ние не сме още тези, които трябва да бъдем, но когато станем подобни на Него, ние се превръщаме в себе си.

Домът се намираше на самият връх на възвишението. Беше на три ката. Целият бе от камък.

Изгладени естествени дъбови дървета на два пояса го опасваха. Те  бяха като допълнителен екстериор към сградата.

Покривът бе от от едри каменни плочи, които образуваха солидна стряха.

Домакинът бе поканил в дома си само видни хора. Самият той изпитваше неприязън към простолюдието.

Когато минеше край някой по-беден човек или жена с много деца, които подсмърчаха или плачеха, обръщаше глава на другата страна.

Той не бе от тях. Нямаше нищо общо помежду им. Изпитваше чувство на превъзходство над тази тълпа.

Той беше много повече от тази многолюдна паплач, няколко степени над тях.

Придружаващите го оглеждаха къщата и цъкаха с език. Един от тях шеговито каза:

– Продане, ти си издигнал истинска крепост. Само не знам от кого ще те пази тя ….

– От кого ли? – Домакинът смръщи вежди и кимна с глава към селото. – Богатството предизвиква завист, а тя лесно може да се превърне в злоба, която търси всякакъв повод да раздуха и най-малката искра, за да предизвика пожар.

Попиталия само поклати глава и си помисли:

„Виж ти какво ставало в мирните дни, когато не ни заплашват войни или природни катаклизми?!

Всеки позабогатял и придобил власт е започнал да мисли само за себе си. Кой знае колко такива крепости са издигнати и ще продължават да се издигат?“

Денят бе сив. Дъждът непрекъснато чукаше по прозорците и покривите на сградите. Петър Бързаков се бе активизирал. Утре му предстоеше да предаде този важен доклад, от който зависеше по-нататъшната му кариера и изкачването му в службата.

Марко, неговият син, постоянно се въртеше около него и задаваше многобройните си въпроси, които помагаха на малкото момче да преоткрива нови неща за себе си в този свят.

Търпението на Бързаков преля и стигна предела си. Той повече не можеше да се съсредоточи и да продължи доклада си. Затова се разрови в купчината бумаги на бюрото си, извади един лист, на който бе отпечатана картата на света. Разкъса го на малки парчета, подаде го на сина си и му каза:

– Ще ти купя сладолед, ако подредиш правилно тази карта.

„Ох, отървах се, – помисли си Петър. – Сега Марко има стимул и занимание за дълго време, така няма да ме занимава с глупостите си“.

Но бе сгрешил относно преценката на възможностите на сина си. Едва бяха минали 10 минути, когато Марко подаде правилно подредената карта на баща си.

– Как успя, за толкова кратко време, да изпълниш задачата? – попита го изумен Петър.

– Не беше много трудно, – засмя се Марко. – От другата страна имаше голяма рисунка на човек. Сглобих изображението му и го обърнах. Мислех си, че ако правилно съм събрал парчетата на човешката фигура, картата от обратната страна ще бъде точна.

Бащата се усмихна и каза:

– Хайде да излезем двамата и да си купим сладолед.

Марко засия, той бе успял да накара баща си да се откъсне от скучната си работа и да излезе с него.

Тиха звездна вечер. Двойки се разхождаха наслаждавайки се на тишината и спокойствието на гората и почивния комплекс наблизо.

По една от алеите вървеше малко бездомно момче. Дрехите му отдавна бяха изгубили цвета си, а от обувките му издайнически се показваха мръсните пръсти на краката му. То протягаше ръка на всеки добре облечен, който минаваше край него и смънкваше нещо неопределено, което трудно можеше да се квалифицира като човешка реч.

До малкият просяк приближи една весела компания от момчета и момичета. Един от младежите пъхна в ръката на момчето билет за прекрасна почивка край морето.

Детето огледа малкото бяло листче и тъй като това не бе банкнота, с която можеше да си купи нещо, сложи го в ъгъла при другите неща в голямата кутията, където спеше през нощта. Там се криеше от дъжда и студения вятър.

Горкото момче! То не знаеше какво бе получило!

И вместо да яде хамбургери с пържени картофи, ябълкова торта и сладолед, момчето се сви под покрива зад вратата и изяде разваленото месо, което бе събрало през деня от контейнера.

Такъв е изборът, който правим всеки път, когато се изправяме пред решението да кажем „да“ или „не“ на този свят.

Божите удоволствия представляват несравним банкет, който стои пред нас. Масата от духовни наслаждения, които сме опитвали, ни освобождават от празнотата, заради която търсим земни развлечения.

Начинът да се освободи сърцето от господството на греха е да се наслаждаваме на Бога.

При всички обстоятелства за всяко решение решете да кажете „да“ на плановете и целите на Бога за живота ви.

Святостта е превъзходно удоволствие, което надхвърля всичко, което грехът може да ти предложи.