Беше обичаен ден. Ребека работеше на касата на един магазин.

Към касата пристъпи майка с малкото си дете, което носеше на ръце.

Ребека започна да закача малкото:

– Сладурче, на пазар с мама ли? Какво си купихте?

Изведнъж Ребека забеляза, че майката изобщо не реагира. Тя се усъмни, че нещо не е наред и инстинктивно хвана детето и го изтегли към себе си.

И добре, че направи така. Майката бавно започна да пада, Ребека успя за малко да я задържи за ръката, но след няколко секунди жената се озова на пода. Но детето беше вече в ръцете на Ребека.

На майката бе оказана медицинска помощ и сега тя е у дома си.

– Надявам се, че майката се чувства по-добре, – каза, след това в разговор с други хора, Ребека.

Радвам се, че има такива хора като Ребека, които се оказват на нужното място в точното време.

Много вярващи се опасяват, доколко се молят според Божията воля. Те прекрасно знаят, че Бог не може да направи нещо, което е извън рамките на Неговата воля. И това е напълно вярно.

Но те не трябва да си губят времето, седейки в недоумение. Просто трябва да отворят Библията и да разберат Божията воля.

Бог е обещал да извърши конкретни неща в Словото Си. Неговата воля не се състои в това, да ви се изпълнят вашите желания. В действителност, тези обещания са гарантирани от договора, който бе подписан с кръвта на Исус.

Библията е последната воля и завещанието с Исус Христос. Тя говори за вашето наследство. В тази книга  е отчетено всичко, което ви принадлежи. Най-доброто, което можете да направите е да узнаете, какво е написано в нея.

Не оставяйте Библията просто да лежи на масичката за кафе, докато биете главата си на пода, викайки: „О, Господи, аз търся истината“.

Вземете Библия си и разберете как трябва да се промените, за да живеят в съответствие с Божията воля.

Повечето хора не го правят. Вместо да изменят себе си, те се опитват да променят Бога и непрекъснато се опитва да Го убедят в това, как ги боли или колко са бедни. Те се молят, умоляват и просят Бог да се държи така, сякаш Той трябва да се промени мнението Си относно дадена ситуация. Такива хора са обречени на дълго очакване.

Бог никога няма да се промени. В Библията се казва, че Той е вчера, днес и завинаги един и същ, Неговата воля също.

Така че, не си губете времето напразно, потънал в догадки за това, дали вашите молитви са в хармония с Божията воля. Отворете Библиите си и въз основа на тях изграждайте молитвите си и тогава ще имате увереност, че вашият отговор е вече на път.

Този ден беше много тежък за Симона. Ту валеше, ту слънцето се опитваше да надникне между облаците, но топлината му не се усещаше заради студения вятър.

Тя се прибра у дома си и приседна на края на дивана за малко, но изведнъж се строполи на пода ….

Така я завари един от синовете ѝ. Момчето се уплаши и започна да се тресе цялото, но намери сили и звънна по телефона:

– Мама ….. припаднала …. Вазов …14 а….

Линейката бързо дойде и Симона бе откарана бързо в болницата. Съпругът ѝ Веселин и двамата ѝ сина всеки ден ѝ ходеха на свиждане, но състоянието ѝ не се бе променило.

Вече 12-ти ден Симона беше в кома. Лекарят предложи на Веселин:

– Нека да изключим апаратите, които поддържат живота ѝ.

Веселен все още хранеше някаква надежда, че жена му ще отвори очи и за това каза:

– Бих искал да се посъветвам и с останалите от роднините и тогава ….

– Побързайте, – настоя лекарят, – няма смисъл да се отлагат нещата.

Веселин с натежало сърце се прибра в дома си. Звънна на близките на жена си и им каза, че иска да поговори с тях относно състоянието на Симона.

Повечето бяха заети, но някои от тях дойдоха. Когато леля ѝ Станка чу за какво точно става въпрос каза:

– Веселине, никой не е искал това да се случи, но Симона все казваше: „Когато умра, искам да стана донор на органи“. Каква по-добра възможност от тази, да изпълним желанието ѝ.

И всички се съгласиха.

На другия ден роднини и близки се събраха край Симона, за да се сбогуват с нея.

Веселин се надвеси над нея и тихо ѝ прошепна на ухото:

– Бори се, любов моя. Не трябва да преставаш да се бориш.

И изведнъж …. Това, което се случи силно разтърси всички присъстващи.

Жената, която изобщо не се движеше и не говореше, внезапно каза:

– Аз съм борец.

Това беше само началото. Скоро Симона се пооправи и напълно се възстанови.

По-късно тя споделяше с приятелите си:

– Думите на любимият ми бяха чудотворно лекарство за мен. Те спасиха живота ми. Не преставайте да казвате на хората, които обичате, колко скъпи са те за вас.

След бурята и силните дъждове, всичко бе наводнено. Покрива бе прокапал. Под вратата бе нахлула вода и бе намокрила всичко, което се намираше до двадесет сантиметра над земята. Бяха унищожени, много папки с документи, които предните дни се валяха по пода.

Но най-големият ужас в офиса предизвика откриването на Генади Стефанов, който лежеше по средата на помещението. Не се знаеше причината за падането му, но главата му беше пробита.

Той беше почти на седемдесет, но продължаваше да работи. В миналото бе тренирал бокс, но травмата, която бе получил изглеждаше доста тежка и  бе изпаднал в кома.

Откараха го бързо с линейка в болницата. Цели три седмици нищо не се чу за него.
Ана, дъщерята на Генади внезапно дойде в офиса. Там служители още се лутаха и опитваха да видят какво могат да спасят от документацията след бурята. Никой не ѝ обръщаше внимание.

Най-накрая Минчева я забеляза. Кимна с глава за поздрав и я попита:

– Какво ново? Дошъл ли е в съзнание?

Ана едва не се разплака:

– Не можах да разбера. Нищо не ми казаха….

– Не се тревожи, – каза ѝ Минчева, – имам познат там. Сега ще му звънна.

Тя бързо набра номера:

– Ники, кажи ми какво е състоянието на Генади Стефанов.

– На оня изпадналия в кома, дето го намериха след бурята ли?

– Да, дъщеря му е при мен и много е разтревожена. Нищо не са ѝ казали.

– Няма никакви шансове за него, никаква надежда. Дори не знаем дали изобщо ще излезе от кома.

– Моля ви, – обади се Ана, – помолете го да ме пусне в реанимацията. Искам да видя баща си и да се сбогувам с него.

Минчева настоя:

– Ники, уреди да пуснат дъщеря му в реанимацията. Тя иска да види баща си …

– Знаеш, че не е редно, – заоправдава се мъжът отсреща.

– Моля те, – каза Минчева, – тя е при мен и не е на себе си. Ако не го види, нацяло ще се срине. Тогава ще спасяваш не един, а двама души.

– Добре, нека дойде, – с неохота обеща лекарят.

Минчева предложи на Ана:

– Искаш ли да те придружа?

Ана само кимна с глава.

Когато отидоха в болницата, в реанимацията пуснаха само Ана.

Поведе я една от медицинските сестри.

Ана влезе плахо в помещението. На кревата сред множество тръбички около него, лежеше нейния баща. Тя имаше чувство, че току що е легнал и заспал.

Ана приближи баща си. Погали го по ръката и много тихо каза:

– Татко, аз съм Ана…. Много те обичам.

И тя се разплака

Изведнъж очите на Генади се отвориха и той ѝ се усмихна. Сякаш я бе чакал да дойде, за да отвори очи….

Генади оживя след травмата и дойде на себе си.

След две седмици го изписаха.

Баба Стефана влезе в кухнята, повдигна вежди и каза на Ема и майка ѝ:

– Какъв е този шум, който вдигате?

Но когато видя капака на тенджерата на пода, покрит с теракота и шала, който Ема бе свалила от очите си, разбра какво става. Двете бяха експериментирали, за да разберат дали слухът на Ема се е възвърнал.

Трите стояха смутени и се гледаха мълчаливо. Ема бързо излезе от стаята.

– Губиш си времето,  Ана, – каза баба Стефана. – Ако наистина искаш да и помогнеш, накарай Ема да се събуе боса. Дай ѝ възможност да усети вибрациите по стъпалата си.

Ана много уважаваше старата жена, все пак тя ѝ беше майка, но не винаги бе съгласна с нея.

– По-добре я изпрати с специално училище за нея, – продължи баба Стефана. – На двадесет километра от тук има такова. До там има редовен превоз, лесно ще я водим и прибираме у дома. Това училище е на повече от четвърт век, има богат опит.

Ана въздъхна, но нищо не каза.

– И на мен ще ми бъде тежко като замине, – каза с мъка баба Стефана, – но тя трябва да се научи да чете и пише. Там ще я обучат на езика на жестовете. Вече използва ръцете и цялото си тяло, когато разговаря с нас. Тя учи бързо, знаеш, че има доста пъргав им.

Баба Стефана постави ръка на рамото на Ана и с омекнал глас каза:

– Приеми я такава, каквато е. Престани да се самообвиняваш. За това, че Ема се разболя и изгуби слуха си, нямаш вина. Каквото и да опитваш, дори много силно да го желаеш, не можеш да върнеш слуха на детето.

Ана тресна капака на масата и започна да мачка шала в ръцете си.

„Аз сам ще я обучавам и ще реша къде да я изпратя, – мислеше упорито Ана. – Само аз съм виновна за нейното оглушаване, за това ще направя всичко, за да си върне поне част от слуха“.