У Атанаска винаги имаше котки. Те бяха от изхвърлени на пътя, плачещи под някой храст или такива, които сами идваха до вратата на дома ѝ.

Едно утро Атанаска тръгна към гаража, трябваше спешно да занесе някакви документи в града. Тя вървеше като си тананикаше нещо под носа.

Изведнъж се чу смразяващ кръвта писък на котка.

– Явно някоя котка е в беда, – каза си Атанаска.

Тя се огледа, но не видя нищо. Усети, че звукът идва отгоре.

– Котенце, къде си? – извика Атанаска.

Котето след като чу гласа ѝ, придоби надежда за спасение и започна да мяучи без да престава.

Атанаска бързо съобрази, че звукът идва от стаята, която се намираше над гаража. Тя е празна. В нея се намираше само един кашон  в ъгъла пълен със стари списания.

Атанаска надникна в кашона и видя малка рижа глава между пожълтелите страници. С треперещи ръце девойката внимателно измъкна малко котенце, като внимателно изваждаше списанията и ги слагаше на пода. Животинчето едва отвори очи.

По-късно се разбра, че съседската котка е търсила, тихо и спокойно място, за да роди котенцата и кашонът със списанията напълно удовлетворил нуждите ѝ. Но тя изтървала едно от тях между списанията и не е могла да го отнесе с другите котета по-далече от тук.

Котенцето бе замръзнало след хладната нощ. Гръдната му кост бе изкривена, а единият крак му бе изкълчен, но малкото коте бе живо.

На бегом Атанаска отнесе малкото при ветеринар. Той изправи крачето, а за гръдната кост каза:

– Тя сама ще се изправи.

Въоръжена с храна за котки, Атанаска заедно с котето влезе в дома си. Започна да го храни през три часа и да масажира коремчето му. Наложи се малкото коте да придружава Атанаска навсякъде, дори на работата ѝ, където с радост и съчувствие посрещнаха малкото.

Така порасна Рижка, която стана разкошна красавица,смятаща Атанаска за своя родна майка.

Денят със своето напрежение, проблеми, радости и мъки бе отминал. Децата уморени от игрите бяха заспали.

Рени премисляше всичко, което се бе случило през този бурен и неспокоен ден за нея.

“ Хубаво нещо са децата, – мислеше си тя, – как бих живяла ако ги нямаше?“

Днес Мимето малката ѝ дъщеря ѝ бе донесла подарък от детската градина:
– Мамо, днес ни дадоха вкусни бисквитки и аз запазих за теб една, – каза малкото момиченце сияещо и гордо. – Вземи я, тя е за теб. Знам, че много ги обичаш.

Мария беше още малка, но още от сега проявяваше загриженост и всеотдайност към всеки от семейството.

– От нея ще излезе прекрасна майка и съпруга, – каза си Рени.

Михаил се бе върнал подтиснат от училище, нещо го измъчваше и тормозеше. Накрая приближи до майка си и попита:

– Защо хората умират? Не искам да умираш, другите и да си отиват, но ти не бива да ни напускаш. Нали няма да умреш?

Рени се усмихна погали сина си и му обеща съвсем сериозно:

– Няма да ви оставя. Ще бъда с вас всеки ден….

Павел бе прекрасен мъж. Сам намери кюфтетата, подреди ги с приготвената салта в чиниите, а после след като се наядоха сам изми съдовете. Той бе накапал малко пода, но това бе дреболия.

Рени взе бърсалката и избърса образувалата се локва. Това не бе толкова страшно, за него можеше да се каже, че е грижовен и любящ съпруг.

Павел стоеше насред кухнята и гледаше жена си.

– Да не си гладен? – попита го Рени загрижено. – Да ти сложа още нещо за ядене?

– Не, – Павел някак смутено се усмихна, сякаш бе непохватен юноша, който не знаеше какво да каже на момичето, което харесва. – Просто исках да бъда с теб.

„Ето, – каза си Рени, –  за това си струва да живееш. Да си обичан от любимият. Независимо, че са минали толкова години, откакто сме заедно, той отново и отново да иска да бъде с мен. Колко е хубаво да бъдем рамо до рамо двамата, съединени в една плът“.

В детството и юношеството си Анелия не позволяваше да я унижават.

Когато родителите я поставяха я в ъгъла, очаквайки от нея да поиска прошка за поредната си лудория, Анелия решаваше сама за себе си:

“ Ще стоя в ъгъла, докато родителите ми сами не ме помолят да се махна от там“.

Веднъж се случи нещо доста забавно. Анелия бе на 14 години.

Тя миеше пода в кухнята. Баща ѝ влезе и я посъветва:

– Смени водата в легена! Виж с каква мръсотия миеш пода!

– Водата е чиста, може дори да се пие, – отговори Анелия.

– Тогава пий от нея, – извика баща ѝ.

Анелия взе чаша, загреба от мръсната вода и отпи.

Разбира се, хора, които полагат големи грижи за здравето си, не биха я похвалили за разширяването на болестотворната флора.

Когато преглътна част от мътната вода, Анелия потръпна от отвращение, но това бе изява на нейния бунт против желанието други да я контролират или да ѝ дават съвети.

Снимането на „Особеностите на националния лов в зимния период“ ставало в студийния павилион в началото на пролетта.

Сняг на улицата естествено нямало. В помещенията също.

Тогава как да се изобрази сурова зима?

От близката гора сценичните работници докарали сняг с камион и го изсипали на пода в студиото.

За да не се усъмнят зрителите в реалността на ставащото, артистите пушели, криейки цигарите си в юмруците си и активно издишвали дима, който създавал илюзията за образуване на пара при издишване в мразовит ден.

Хитро измислено, нали?

Млади хора от Медина, Саудитска Арабия, решиха да сключат брак. Те не се бяха виждали изобщо. Не се учудвайте на това, така правят в някои страни на Близкия изток.

Така Джамал и Тахира се срещнаха за първи път на сватбата си. Младоженецът и невястата дадоха брачни обети и се веселиха с гостите.

Накрая дойде фотографът Алим, за да запечата събитието с фотоапарата си. Всички много се развълнуваха от предстоящото действие, особено много Тахира, която се обезпокои и разтревожи.

Алим помоли невестата:

– Моля ви снемете си воала, искам да запечатам щастливото лице на съпруга ви, когато ви види за първи път.

Тахира тръпнеща в очакване, бавно свали прикриващия лицето, до този момент, непрозрачен плат.

Усмихна се пред фотоапарата, но …… съпругът ѝ се отдръпна. Горкият, той не можа да скрие отвращението си.
Когато Тахира вида реакцията му, закри с ръце лицето си и заплака.

– Защо не се е възползвала от козметик преди сватбата си? – изказа недоволството си възрастна жена.

Гостите бяха смутени и всеки се опитваше по някакъв начин да осуети назряващия скандал.

Едни се устремиха към Тахира да я успокояват:

– Не се притеснявай, мила. Той трябва да разбере, че истинската красота се крие в характера на човека, а не в неговото лице.

В другия край на залата група мъже уговаряха гневният и сърдит младоженец:

– Млади човече, нима вие се интересувате само от външността и игнорирате духовните ценности и морала?

Но Джамал не се поддаваше на никакви уговорки и увещания:

– Не съм си представял, че тя изглежда така.

Обиден и засегнат от положението, в което се намираше, младоженецът се обърна към невястата си и грубо ѝ каза:

– Извинявам се, но с вас искам да се разведа.

Тахира рухна на пода и се обля в сълзи.

– Нека Всевишният и изпрати по-добър съпруг, който ще я оцени по достойнство, – пожела ѝ някой съчувствено.

– Той не е мъж, който е готов да изпълни обещанията си, – гърмеше едър мъж, който се чудеше как да успокои Тахира.

– Никой не го е карал да се жени за нея, – коментираше друг случилото се. – Той трябваше да настоява за среща с нея, а не да чака до сватбата.

– Нека да бъде винаги неудачник и да не се ожени повече, – прокле го една от жените, която искрено съчувстваше на Тахира.

Сватбената нощ на невястата бе потопена в поток от сълзи.