Многото дъждове, които ни заливаха изобилно, отдавна бяха спрели кранчето си. Наближаваше жетва и естествено се очакваше да бъде непоносимо горещо.

В такива дни хората бягат към планините или във вилите си закътани в някоя гориста местност.

Васил Петров бе вече се отегчил от градския живот и бързаше към малката си къщурка построена върху половин декаровия парцел, в подножието на планината. Надяваше се на зеленина, свеж въздух и много приятни мигове на отдих.

Когато спря пред дървената порта и импровизираната ограда от тел и колове, го заля разочарование и болка.

Неговите цветя пред едностайната сграда бяха увехнали и потънали в гъст все още зеленеещ се буренак. Тежка въздишка се изтръгна от гърдите му:

– Горките цветя! – изстена Васил. – Не е имало кой да се погрижи за вас.

Изведнъж в мислите му се появи прашна книга, на която едва се различаваха някои от буквите ѝ отпред. Той веднага я позна. Това бе Библията.

– Но защо е толкова прашна? – попита се сам. – Явно собственикът ѝ не знае стойността ѝ, но ако започне да я чете…. „Тревата съхне, цветът вехне; но Словото на нашия Бог ще остане завинаги“.

В съзнанието си Васил видя множество ръце, които се протягаха към Библията.

– Има толкова много хора, които искат да имат тази ценна Книга, – каза си той. – Да им изпратим нашите прашни Библии или …… по-добре да ги отворим и да започнем да ги четем. Всеки нейн екземпляр зове: „Прочети ме!“ Четейки я ние очистваме праха, натрупания грах, в душата си.

Не позволявайте на Библиите си да прашасат. Четете ги, задавайте въпроси върху прочетеното, разсъждавайте. Това е явно предизвикателство отправено към всеки един от нас, който е приел да се нарича християнин. Какво чакате, чувството за вина от действащия грях в живота ви, да господства над вас ли?

Денят беше слънчев и предразполагаше към екскурзии и излети.  И Елена реши да се разходи с децата си. Винаги се чувстваха добре сред природата.

Тръгнаха с колата и скоро стигнаха планината. От подножието нагоре продължиха пеша. Изведнъж Деси извика:

– Мамо, виж колко е еластично това растение!

– Интересното е, че расте между камъчетата по пътя, – изумено се вгледа в него Поля.

– А, това е еленов мъх, – поясни Елена.

– Но това повече прилича на лишей, а не на мъх, – вдигна учудено вежди Деси,.

– Да, наистина не е мъх, а лишей, – обясни Елена, – само така го наричат. Нали си спомняте какво е лишей?

– Гъба и водорасло, които растат заедно във взаимна връзка, – изстреля бързо Поля. – И двата организма се възползват един от друг.

– Нито гъбичките, нито водораслите могат да оцелеят сами, – допълни Деси, – но заедно образуват издръжливи растения, които могат да живеят в някои планински райони до 4500 години.

– Тъй като растението може да издържи на суша и ниски температури, то е един от малкото източници на храна за карибу, северните елени, през продължителната зима, – обясни Елена.

– Може би от там носи и името си еленов, – предположи Поля, – но неправилно са го нарекли мъх.

– Знаете ли, –  засмя се Елена, – връзката между гъбите и водораслите ми напомнят за нашите човешки взаимоотношения. Обикновено ние разчитаме един на друг.  А за да растем и процъфтяваме, това ни е много необходимо.

– Как казваше там Павел …..? – опита се да си спомни Поля. – Трябва да се облечем в „състрадание, доброта, смирение, кротост и търпение“, да си прощаваме един на друг и да живеем в света “като членове на едно тяло”.

– Не винаги е лесно да се живее с мир в семействата си или с приятелите си, – тъжно констатира Деси.

– Но когато Духът ни дава възможност да покажем смирение, прошка и любов в нашите взаимоотношения с другите, всичко това сочи към Христос и носи слава на Бога, – усмихна се окуражаващо Елена.

Днес беше много важен ден за Петър Василев. Току що бе завършил с отличие духовната семинария и пастирът на църквата му бе дал възможност  да проповядва от амвона.

Хората  в храма с нетърпение очакваха да чуят, какво ще каже младия проповедник.

Петър се бе подготвил много старателно Имаше намерение да блесне с дарбите си и да възхити слушателите си с дълбочината на мислите си.

Годеницата на Василев бе между слушателите, а това още повече го вълнуваше.

Петър с разтуптяно сърце се изкачи по стъпалата към църковния амвон. Започна с голяма сила и тържествен патос, но внезапно се запъна и спря.

Всичко, което бе приготвил, се изпари от ума му. Буквите в бележките му се размиваха и той не можа да прочете нищо от тях.

След като помълча малко, Петър наведе глава и слезе от амвона.

Всички бяха много изненадани. Коментарите бяха различни. Едни го укоряваха, други го съжаляваха.

Чашата преля, когато Петър получи бележка от годеницата си: „Връщам ти годежния пръстен. Как можа толкова да се изложиш. Не искам да имам нищо общо с теб“.

Смазан и отчаян младият проповедник се прибра в стаята си. Дълго размишлява върху случилото се, а накрая коленичи и се помоли:

– Боже, прости ми. Аз исках да блесна. Пожелах да изтъкна себе си. Но сега, ако ми дадеш възможност да Ти служа, решавам да не зная нищо друго освен Христос, разпнатия….

Не се мина много време и Петър Василев стана един от най-добрите проповедници.

Благословено е всяко крушение, което преживяваме в подножието на разпнатия Христос. Бог събира частите на нашето катастрофално аз и пресъздава от нас нови човеци, готови да Му служат и да изявяват Неговата слава.

В северната част на Мианмар, в подножието на Хималаите, живее една малка етническа група от Тарон. Тези хора по-често се наричат ​​азиатски пигмеи. Средната височина за възрастни е около 130 см.

Поради честите родствен бракове почти всички деца са родени с дефекти. За това преди няколко десетилетия старейшините забранили всички бракове вътре в племето.

Като се има предвид, недостъпността на областта Тарон, цената на това решение всъщност означава доброволно съгласие за изчезване.

До днес са оцелели по-малко от 10 чистокръвни представители на Тарон.

„Да! И в долината на мрачната сянка ако ходя, няма да се уплаша от зло. Защото Ти си с мене. Твоят жезъл и Твоята тояга, те ме утешават“.

Така, както овчарят се отнася към овцете си, така и нашият Пастир се отнася към нас.

Той също ни води в планинска страна. Когато намалее храната на пасищата в равнината, Бог ни отвежда в планината.

Той ще ни изведе от портата, ще преминем равнината и Той ще ни поведе по пътя , отиващ към планината.

В подножието на всяка планина има долина. Нейните краища са прорязани от дълбоки клисури. Краткия път към върха винаги преминава през тази долина. Всеки пастир, запознат с най-високата точка на планината, знае това.

За това той внимателно и нежно води своето стадо, здраво ги държи, когато пътеката извива и преминава в дълбините на тъмните долини.

В определен период нашия Пастир, прави същото това за нас. Той ще ни поведе към планината през долината, към Своя дом през долината на мрачната сянка.