Няма значение през какво преминаваме, нито какви трудности преживяваме. Всеки от нас е ценен.

Нашето минало не определя бъдещето ни. Обстоятелствата и ограниченията понякога ни пречат да се радваме, но не трябва да допускаме това.

В живота трябва да бъдем благодарни за това, което имаме и да не се ядосваме, че нещо ни липсва.

Просто трябва да правим това, което умеем най-добре.

Кажете си: „Тук съм, защото за мен има цел. Да обичам другите хора и да ги вдъхновявам“.

Бъдете уверени, че всеки човек има своя цел, свой път и свое предназначение.

Ние сме много, а сме толкова различни. За това някой се нуждаят от подкрепа, друг от изслушване, ……

Важното е, че каквито и ограничения да имаме, всеки от нас е уникален. Можем да мечтаем и никога да не се предаваме.

Едно от благословенията, които са ни дадени след отминаващата работна седмица са дните за почивка. Време, в което да се отделим от всичко.

Силата, която ни е необходима за предстоящите събития, можем да получим само в уединение.

Враните летят на ята, вълците ходят по групи, но лъвът и орела се уединяват.

Силата не идва в писъка и шума, а в тишината.

Езерото трябва да се успокои, за да могат небесата да се отразят в него.

Исус обичаше народа, но често се отделяше вечер, за да бъде сам, далеч от тълпите. Изкачваше на върха на планината и говореше със Своя Баща.

В нашето напрегнато време трябва да се отделяме от шума на ежедневието, за да бъдем насаме с Господа. Нужно ни е такова време, за да получим подкрепа и сила от Бога.

Всяка жадуваща душа за Господа, трябва да има своя „Светая Светих“, за да пристъпва и пребивава в Неговото присъствие.

Люшкането бе осезаемо, но не като да стоиш на мачта. Корабът изглеждаше съвсем мъничък в сравнение с безбрежния океан. Това бе „Санта Мария“, а на стотина метра от двете му страни плаваха „Ниня“ и „Пинта“.

– Знаете ли къде се намирате? – попита един от моряците капитана.

А както сами се досещате, капитанът на този кораб не бе никой друг, а самият Христофор Колумб.

– Естествено, че знам, – засмя се Колумб. – Аз съм тук, а ти къде си?

– Наистина ли не знаете къде сме? – попита изненадано моряка.

– Има ли значение, щом знам какво съм тръгнал да постигна? – отвърна Колумб.

– Не ви разбирам, какво точно искате да кажете?

– От дете само чувах: „Знаеш ли какъв си? Ти си необразован и беден. Син си на тъкач, какво можеш да знае за морето?“ – Възмутено тръсна глава мореплавателят. – Няма значение къде съм, важното е, че знам къде отивам.

– Къде отивате?

– Отивам към Новия свят.

Преди шейсет и четири дни Колумб бе тръгнал с кораби от Испания. Христофор вярваше, че ще види богата земя, където хората ще ги посрещнат като герои. За него това място бе земя, където човешките мечти се сбъдват. Това ще бъде Новият свят открит от Колумб за крал Фердинанд и кралица Изабела. Те бяха финансирали експедицията му.

Деветнадесет години Колумб бе търсил подкрепа, а през това време бе осмиван за идеите си и въпреки това, той все пак успя.

– Ще намеря нов търговски път, като пътуваме все на запад, – засмя се на себе си Колумб. – Светът е объл, а не плосък, приятелю. Ние плаваме по повърхността на сфера и никога няма да достигнем до ръб.

– Май вие сте единствения човек, който вярва в това.

– Това няма значение, истината е само една. Дори и хиляди хора да вярват в някоя глупост, тя си остава глупост.

– А не се ли страхувате, че ще ви смятат за луд?

– Който се страхува от критика, ще умре в бездействие. Страстта се ражда в сърцето, тя ти помага да постигнеш най-големите си мечти. Подхранва убежденията ти. Мотивира околните да се присъединят към стремежите ти.

Двама моряци надникнаха иззад наблюдателницата, към тях се прибавиха още петима. Те помахаха с ръка на Колумб, да отиде при тях.

На кораба бе възникнало недоволство. Първият помощник капитан беше застанал начело на бунта. Той застана срещу Колумб и каза от името на екипажа:

– Всички сме на едно мнение, капитане. Пътешествието ни беше до тук, време е да се връщаме.

Колумб погледна насъбралите се мъже и каза:

– Ние почти стигнахме. Най-трудната част мина, утре ще видим земя.

– Стига, – извика помощник капитана, – наслушахме се на налудничавите ви брътвежи. Хората изнемогват. Аз и другият помощник капитан решихме да поемем обратно.

Колумб се усмихна сковано:

– Трябва да ви напомня, че храна и вода имаме само за десет дни.Смяната на курса ще ни доведе до сигурна смърт. В името на Бога призовавам ви да помислите трезво. Плавали сме 64 дни, ако се върнем, до кое пристанище ще стигнем? Единственият възможен курс е напред. Единствената ни надежда е да продължим.

Моряците наведоха глави, те бяха разколебани. Един от тях се обади:

– Наистина ли е възможно, капитане, да открием земя?

– Не, не е възможно, – засмя се Колумб. – Великите дела не са за тези, които вярват във възможното. А що се отнася до това дали ще открием нова земя – да, ще открием.

Помощник капитана пое въздух и каза:

– Извинете ме, капитане, че не дообмислих добре нещата …..

Колумб махна с ръка:

– Върви и води моряците! И вярвай.

Повечето хора се провалят, защото са нерешителни. Когато смелият човек се изправи пред предизвикателството, търси начин да го преодолее. Сърце изпълнено с решителност, не чака да се появят подходящи условия., защото условията никога не стават удобни.

Нерешителността на човек, пречи на Всевишния да извършва чудеса. Бог влага някаква идея в теб и ти трябва да се бориш за нея. Ако чакаш, чудиш се, съмняваш се, двоумиш се, означава, че не се покоряваш на Бога.

Николай и Марта мълчаливо седяха един до друг на пейката. Николай беше още младеж, буен и неспокоен. Марта бе дребна старица, винаги въздържана и спокойна. По лицето ѝ човек трудно можеше някога да види безпокойство.

– Да, знам какво си мислиш Ники, – каза Марта. – Успя да ме убедиш, че за мен има още надежда в този живот, но все пак аз съм стара. Наистина бих искала да постигна нещо макар и съвсем мъничко. Чудесно би било да остава съвсем незабележима, макар и малка следа в света.

Лицето ѝ се озари от една тиха и кротка усмивка.

Николай погледна Марта внимателно.

– Не мога да се съглася с вас.

Марта ококори очи:

– Какво лошо казах този път?

Николай въздъхна и поклати глава.

– Как си я представяте тази „съвсем незабележима следа“?

– Какво неправилно има в това? – Марта все още не разбираше какво иска да ѝ каже младежът. – Навярно мога да оставя следа, някаква съвсем мъничка.

Николай най-накрая обясни:

– Моля да ме извините за грубостта, но до сега не съм видял човек в живота си, да оставя „малка“ или „незабележима“ следа. Това изобщо не е възможно. Щом сте решили да оставите следа в света, тя ще бъде голяма….

Заинтригувана Марта каза:

– Не разбирам точно какво имаш предвид?

– Вярно е, че хората не виждат и не разбират следата, която остават в живота си. Други, като вас, си въобразяват, че ползата от делата им е незначителна.

Марта бе притихнала, за нея това бе някакво ново пробуждане.

– Всяко действие, – продължи Николай, – което човек извършва или възнамерява да направи, води до определени последствия в бъдещето.

Тя бе напълно съгласна с това. Аборта на снаха ѝ доведе до това, че семейството им остана без деца, въпреки всички лекарства и програми през, които бяха минали. Една грешка в младостта, а толкова болезнен отклик в бъдещето. И само това да беше…..

Но тя можеше да направи нещо за хората нищо, че годините ѝ не бяха малко. Една усмивка, подкрепа и съвет даден точно на време, съвсем не бяха „незабележима“ следа. Сега Марта ясно осъзнаваше това.

Вера често сядаше на пейката пред дома си. Мъжът ѝ бе починал преди три години, а децата се бяха пръснали в големите градове. Нейните самотни часове ѝ се струваха още по-дълги. Времето за нея сякаш не се движеше, защото тя не усещаше живот край себе си.

Този следобед пак бе седнала на пейката, когато до нея се приближи млад мъж. Той ѝ се усмихна и каза:

– Аз съм Влади, мога ли да поседя малко при вас на пейката?

Вера кимна с глава.

– Заповядайте, тази пейка не е само за мен.

Двамата се заговориха. Тя му разказа за починалия си мъж, за вече порасналите си деца.

– А децата ви идват ли на гости?  – попита Влади.

– Когато имат възможност. Всеки от тях е много заангажиран. Нали разбирате, работа, деца, ….-  тя се радваше за тях, но се чувстваше самотна и изоставена. – Вече не съм нужна на никого. Кога остарях толкова много?

Очите ѝ се напълниха със сълзи, но тя сподави риданията си и смело вдигна глава нагоре.

– Не ми обръщайте внимание. Приказвам като луда. Моля да ме извините. И аз не знам какви ги говоря.

– Няма защо да се извинявате, на ваше място всеки би се чувствал така, – каза Влади, – но мисля, че грешите относно себе си.

Вера го зяпна учудено. Тя започна да се съмнява, че е чула добре. Какво искаше да каже този младок?

– Вие казахте, че „вече не сте нужна на никого“, но аз не съм съгласен със вас.

– Господине, – каза Вера малко раздразнено, – аз съм само една старица. Бих желала да доживея дните си, без да преча на ония, които имат работа в този живот.

– Вие съвсем не сте стара. И кой ви е дал правото да мислите, че няма какво да правите в този живот, а нима няма какво да му предложите?

– Обективно погледнато, – отговори Вера, – съпругът ми почина, децата си имат свой живот. Нали все някой ден идва края на всичко и старите трябва да отстъпят място на младите? Просто чувствам, че моето време е изтекло.

– Чували ли сте за Харлан Сандърс?

Вера поклати глава.

– На 65 години той взел една семейна рецепта за пържено пиле и отворил верига от ресторанти, в които да го сервират. Целият му капитал в началото се състоял само пенсията му, а тя не била много голяма.

– На 65 години? Чудесно постижение! – възкликна Вера.

– Ами Бенджамин Франклин, който изобретил бифокалните лещи, когато е бил на 78 години, – продължи Влади. – Уинстън Чърчил на същата възраст е написал книга, с която печели Нобелова награда за литература. Нелсън Мандела става президент на Южна Африка на 75 години, като голяма част от тях е прекарал по местните затвори.

Тези множество факти изненадваха и озадачаваха Вера. Но Влади не прекъсна потока от примери:

– На 77 години Игор Стравински все още е изнасял концерти. Ана Мери Робъртсън открива таланта си на художничка в преклонна възраст и на 90 години е продала първата си картина. Микеланджало е бил на 72 години преди да започне работата си по базиликата на „Свети Петър“. Да продължавам ли още?

– Само че …, – лицето на Вера помръкна.

– Какво само че? – подкани я Влади

– За всичките тези години не бях оставала сама, – малко като оправдание прозвучаха думите на Вера. – И сега изглежда преживявам едни от най-лошите си дни в живота.

– Много от скритите таланти  в нас не остават открити, защото не ги търсим, – започна настъпателно Влади. – Всяка надежда ни изглежда авантюристична. Вие все още сте жива….

– Да, жива съм, но какво от това, – изпъшка Вера.

– Щом сте жива тук на тази земя, значи не сте довършили това, което е трябвало да правите. Целта на вашия живот все още не е постигната, а това означава, че най-добрата част от живота ви все още ви предстои. Ще имате срещи с хора, които да учите и на които да помагате. Те се нуждаят от вашата любов и подкрепа.

– Да прав сте, – каза Вера. – Странното е, че до сега не съм се замисляла за това.

Усмивка грейна на лицето ѝ, а погледа ѝ се зарея в далечината. Когато се обърна, за да благодари на Влади, него го нямаше, но тя вече знаеше какво да прави.