Това беше неочаквана загуба. Рени бе сплела ръце върху коленете си и тихо хлипаше:

– Ако знаех по-рано, нещата щяха да бъдат различни. Бяхме толкова близки. Търсех човек, с когото да споделям и Бог ми подари Дида.

В мислите си Рени се върна в раните часове на деня, когато телефона иззвъня. Беше майка ѝ.

– Рени, говорила ли си скоро с Дида?

– Преди една седмица, – уточни Рени. – Защо какво се е случило?

– Дида е мъртва!

– Неее…, – отчаян вик прелетя по жицата. – Но тя беше съвсем здрава.

– Удавила се е във ваната!

Рени не беше на себе си:

– Не може да бъде…. Това е невъзможно. Кажи ми, че се шегуваш, мамо!

Дида уповаваше изключително много на Бог. Библията не излизаше от ръцете ѝ. Христос ги бе събрал, а сега смъртта раздели двете приятелки. Те се молеха заедно и си споделяха всичко, но …

Когато Рени дойде за погребението на Дида, узна нещо за което изобщо не предполагаше, че може съществува.

– Дида се е страхуваше от мъжа си, – каза съседка ѝ. – Веднъж бе много изплашена и сподели: „Той ще се опита по някакъв начин да ми навреди. Не иска да ходя на църква и да се срещам с вярващи хора“.

Очите на Рени се напълниха със сълзи.

– Дори не знаех за това, – изплака тя. – Тя ме питаше как вървят нещата при мен, но защо е мълчала?

Рени се чувстваше безпомощна. Силна болка разкъсваше цялото ѝ същество.

– Можех да се помоля за нея …. само ако знаех …… Бог щеше да ѝ помогне, да се променят нещата в дома ѝ. Защо не ми е казала?

Навън валеше обилно. Нямаше вятър, но беше студено. Димитров крачеше бодро по улицата, но изведнъж реши да се отбие в близкото кафене.

Вътре имаше много малко посетители. Димитров си поръча кафе и зачака поръчката си.

Когато сервитьорката му поднесе любезно кафето, той я попита:

– Ако сега имахте възможност да разговаряте с Бога, каква молба бихте отправила към Него?

– Искам да имам мир в себе си.

Сервитьорката се разплака.

– Баба ми скоро почина, – уточни жената, – около погребението и след това преживях доста емоционални смущения.

– Вие искате вътрешно спокойствие, но изглежда нямате връзка с Господа?!

Сервитьорката го погледна изненадано.

– Хората често търсят задоволство, като се опитват да подобрят външния си вид, физическата си годност, финансовото положение и социалния си статус или като злоупотребяват с различни вещества, – продължи спокойно Димитров. – Но такива неща не могат да донесат спокойствие в сърцето или ума.

– Тогава какво да направя?

– Само връзката с Исус води до истински мир.

Жената бе вперила очи в Димитров и очакваше да чуе още нещо за този непознат за нея мир.

– В света сме роби на прегрешенията си. Заблуждаваме се и живеем в опозиция на Бога. Нашите престъпления са създали препятствие на враждебност между Него и нас, а ние сме безпомощни да ги пресечем сами. Без Божията намеса не бихме могли да намерим пътя на мира. Но нашият небесен Отец е предоставил идеалното решение на проблема ни с греха.

– Какво е то? – очите на сервитьорката се бяха ококорили от нетърпение.

– Той изпрати Сина Си, за да плати за нашите беззакония и да премахне разделението, което съществуваше между нас и Него.

– Помогнете ми да добия този мир.

– Нека се помолим заедно, – предложи Димитров.

Двамата наведоха глави.

– Боже, ето една душа, която се нуждае от Твоя мир. Разчупи оковите на греха и я освободи. Дай ѝ възможност да Те опознае по-добре, приемайки я за Своя дъщеря в голямото Божие семейство. Оставям я в Твоите ръце и вярвам, че Ти ще извършиш необходимото.

След молитвата на лицето на сервитьорката грееше усмивка, очите и искряха, а цялото ѝ същество красноречиво говореше, че тя вече има мир с Бога.

Беше задушно. Повечето лица на присъстващите изразяваха отегчение. Някой от тях постоянно поглеждаха часовниците си и тежко въздишаха.

„Няма ли край всичко това? Кога председателят ще даде малко почивка?“ – тайно си мечтаеше всеки от тях.

Тези уморени мъже обсъждаха законопроект за гражданското състояние. Той бе съставен от един чешки юрист, а после преведен на български.

На едно място той гласеше така: Когато някой умре, кметството на съответния град или село, трябва да издаде за погребението на мъртвеца едно свидетелство „без платно и ковчег“.

Изправи се един слаб и висок мъж с едва набола брадичка и поиска разяснение върху последните думи:

– Какво означава „без платно и ковчег“?

Председателят на събранието си сложи очилата, прочете няколко пъти въпросния пасаж, а накрая заяви:

– Тук смисълът е съвсем ясен. Този пасаж позволява да се закопават мъртъвци без платно и ковчег.

Скочи друг представител от събранието и отсече:

– Каква груба грешка. Попитайте чеха, който е съставял този законопроект. Ако бяхте го направили, щяхте да знаете, че е искал да каже: „свидетелството за погребение да се издава безплатно и без гербова марка“. Тъй като на чешки колчег означава гербова марка.

Мъжете в събранието започнаха да се кикотят и смеят.

Злополучния тълкувател на въпросния пасаж смени цвета на лицето си. Издайническа червенина говореше красноречиво за срама, който изпитваше този доскоро наперен мъж.

Беше обикновен учебен ден. На Тони съвсем не му се искаше да тръгне с училищния автобус. Та той беше силен и як младеж и вече можеше да кара кола.

Отиде при майка си и го удари на молба:

– Какво толкова ще стане, ако отида на училище с колата. Всички мои приятели го правят …

Накрая майка му отстъпи, но го предупреди:

– Внимавай как караш! Ти си още млад шофьор ….

Но Тони изобщо не я доизслуша, а изхвръкна въодушевен навън.

Той бе развълнуван от мисълта: „Ще карам колата и ще бъда свободен при придвижването си…“

Инцидента стана много бързо. Самият Тони не разбра как излетя от пътя. Наслаждаваше се на свободата си и се забавляваше, когато ….

Последното, което си спомняше бе възрастна жена, която много бавно пресичаше пътя. Усети удара. Предното стъкло се счупи и стъклата му се разхвърчаха навсякъде. Изведнъж започна да крещи и изгуби съзнание.

Внезапно се събуди. Беше много тихо. Полицай стоеше над него. Видя и доктора. Тони видя осакатеното си тяло, което бе цялото в кръв.

„Странно, – каза си Тони, – никаква болка не усещам. Ей, не ме завивайте през глава. Не мога да умра, не и сега. Та аз съм само на 17. Още нищо не съм видял от живота“.

Поставиха го в една кутия. Родителите му дойдоха да го разпознаят. Майка му едва се държеше на краката си. Всеки момент можеше да се строполи. А баща му изглеждаше невероятно остарял.

– Да това е нашия син, – казаха с много болка родителите му.

На погребението Тони видя всичките си роднини и приятели. Те го гледаха с тъжни очи, някои от тях плачеха.

– Моля ви, – Тони се опита да им каже, – измъкнете ме от тук. Всичко това е нелепо. Аз не съм мъртъв ….

Но никой не го чу. Всички около него се движеха някак странно потопени в мъката си.

– Не ме погребвайте. Имам още толкова много работа, – Тони отново се опита да привлече вниманието им. – Не ме заравяйте в земята. Искам отново да пея, да танцувам. Обещавам, ако ми се даде само още един шанс, ще бъда най-внимателният шофьор на земята…. Само един шанс …. Аз съм само на 17 години ….

През последните 157 години часовникът на „Биг Бен“ редовно звъни на всеки четвърт час и отдавна е неразделна част от градската атмосфера.

За цялата си история „Биг Бен“ е замлъквал само три пъти: по време на Първата световна война; през 1965 г. по време на погребението на Уинстън Чърчил и през 2013 г.  и изпращайки в последното пътуване „Желязната лейди“ Маргарет Тачър.

През следващите няколко години жителите и гостите на Лондон няма да могат да се насладят на една от най-великолепните гледки на британската столица. Известната кула на Уестминстърския дворец, по-известен като Биг Бен, ще бъде затворена за дълго поради възстановяване.

Работата засяга не само самата кула, но и нейния световно известен часовник. По-специално, напълно ще се възстановяват всичките четири циферблата и механизмът за звънене, състоящ се от една голяма звънец (нарича се Биг Бен) и няколко малки.

Часовникът не се планира да спре, циферблатите ще затворят един по един, но гласовете им лондончани няма да чуят до края на реставрирането, т.е. до 2021 г.

Срещу толкова дълго мълчание, символ на столицата били дори членове на Британския парламент, начело с министър-председателя, Тереза Мей, но те са били принудени да се съглася с аргументите на реставраторите.

Така че, през следващите четири години, лондончани ще трябва сами да следят за времето и да си спомнят мелодичния звук на камбаните от Биг Бен.

Между другото, часовниковата кула на двореца Уестминстър от 2012 г. насам официално се нарича „Кулата на Елизабет“ в чест на сегашната жива кралица.