Станка реши да посети приятелката си Таня, която живееше в друг град. Двете момичета бяха израснали заедно, но се случи така, че семейството на Таня се премести на друго място и за това сега се виждаха много рядко.

Станка имаше една седмица почивка. Тя бързо събра багажа си, предвкусвайки радостта от предстоящите седем дни с приятелката си.

Девойката остави любимата си котка на майка си и ѝ заръча:

– Грижи се добре за нея. В шкафа съм оставила храната, която трябва да ѝ даваш.

Преди да тръгне, Станка забеляза, че котката ѝ се държи много странно. Животното постоянно тичаше из апартамента и се навираше в краката ѝ.

– Манке, – с гневен тон каза Станка на животното, – престани да ми пречиш да си събера багажа. Спри се! Обърна всичко наопаки.

Когато най-накрая Станка успя да събере всичко в чантата си, бързо си взе довиждане с майка си и изтича навън, където я чакаше таксито.

Изведнъж в багажа на Станка нещо се разшава и за нейна изненада се появиха мустаците на нейната Манка, но вече беше късно да я връща, тя беше на автогарата.

– А сега какво ще правя? – притесни се девойката. – Как ще се кача с котката в автобуса?! Странно никога досега не се е държала така, когато заминавам за някъде.

През това време котката изскочи от чантата и хукна из автогарата, като жално мяучеше. Хората се опитаха да помогната на момичето да хване животното. Шофьорът на автобуса също не можеше да тръгне поради създалата се суматоха.

След 15 минути котката се успокои и позволи да я хванат. Станка бързо я напъха в чантата си и съпроводена от гневните и негодуващи погледи на пътниците, седна на мястото си.

Автобусът най-сетне тръгна.

Малко след това шофьорът получи съобщение:

– Моста, по който трябваше да минете се е срутил, променете маршрута на колата през съседното село.

Хората в автобуса чуха осведомлението. Притесниха се, но същевременно се и зарадваха, че са избегнали опасността.

– Изглежда котката е почувствала, че ще се случи нещо лошо, – каза една възрастна жена. – Ако това животинче не ни бе задържало, сега всички щяхме да бъдем на дъното на реката.

Минко бе престанал да ходи на църква.  По-рано той бе много ревностен и не пропускаше служба или молитва.

Мина доста време и никой не бе го виждал да влиза в Господния храм.

Тогава свещеникът реши да навести Минко и се отправи към дома му.

Вратата бе отворена и Божият служител влезе.

Стопанинът на дома седеше сам пред огнището. Замислен, забил поглед в пода. Когато забеляза свещеника, Минко го поздрави с кимване на глава и го покани:

– Заповядайте, седнете – и му посочи близкия стол.

Свещеникът се настани удобно и започна да наблюдава играещите пламъци в огнището.

Двамата дълго мълчаха.

Изведнъж свещеникът се надигна, взе машата избра едно силно разгоряло се дърво и го отмести далече от общия пламък. След което седна.

Мълчанието продължи. Никой от тях не отрони дума. Сякаш нищо особено, не се бе случило.

Отделеното дърво престана да гори и започна едва да тлее. После изстина и почерня.

Свещеникът отново стана взе машата и върна почернялото дърво в буйния огън. След миг то пламтеше като другите дървета в огнището.

Божият служител мълчаливо върна машата на мястото ѝ и се насочи към вратата.  Когато прехвърляше вече крак през прага, той чу Минко да казва:

– Благодаря ви за посещението и проповедта край огнището. Тази неделя непременно ще дойда на църква.

Радко влезе уморен в стаята и се тръшна на фотьойла. Изпъшка и посегна към дистанционното на телевизора. Включи екрана, но погледът му блуждаеше и той изобщо не разбра, за какво се препираха в поредната дискусия.

– Като утрепан си, – загрижено го погледна съпругата му Елица. – Защо не идеш да си легнеш?

– Няма да мога да заспя, – призна си Радко. – После трябва да ходя до Савата, иска да му помагам в гаража.

– Винаги бързаме, нямаме време за почивка, – укори го Елица.

– Как няма да препускам като всеки ден имам нереално дълъг списък със задачи, – измърмори недоволно Радко. – На работа ходя, на този да помогна, при онзи да се отбия, да се видим, …… това няма край.

– Не си ли забелязал, че повече от един човек ти е казвал да позабавиш темпото и да спреш да си починеш? – попита настойчиво Елица.

– Чувствам се виновен, когато си почивам, – въздъхна тежко Радко.

– Трябва ли да се разболееш, за да си вземеш отпуск? – нападна го яростно  Елица.

– Темпото на съвременното ни общество ни кара да се движим непрекъснато, – опита да се оправдае Радко. – Много хора работят дори и в почивните дни. И тези, които отидат на църковна служба често се прибирам у дома си само, за да се потопят отново в работата си, независимо дали това са домакински задължения, подготовка на домашните или бизнес.

– Освен това, те се опитват да направят и всички други неща, които не са успели да свършат по време на редовния работна седмица, – заядливо допълни Елица.

– Да не мислиш, че Бог се усмихва само на тези, които се молят или извършват „духовни“ дейности? – избухна Радко.

– Нищо чудно, че сме изчерпани! – не отстъпи и Елица.

– А ти какво искаш? – Радко вече кипеше.

– Бог ни е създал не само да работим, но и да почиваме, за да бъдем здрави, – подчерта Елица.

Радко се намръщи, но се надигна и се отправи към спалнята.

Кирил се бе пак провинил. Лъжеше, оправдаваше се, само и само да не бъде наказан. Дори се опита да докаже на баща си, че това е направил едва ли не с „благородна“ цел.

Баща му го изгледа, усмихна се и каза:

– Имаш лошият навик да превръщаш грешките си в нещо разумно и полезно,  но въпреки това се бориш със съвестта си, с цел да постигнеш мир в сърцето си.

– Каква съвест? – Кирил започна да върти хитро очи.

– За да постигнеш мир, можеш да отречеш това, което си направил, – погледът на баща му бе станал строг и неумолим. – Да намериш извинения или да се опиташ да се измъкнеш от отговорността и последиците от своето неправомерно поведение.

– Човек може да стане и „по-добър“, – плахо предложи Кирил.

– За да компенсира грешките си ли?

– Е, мога да дам най-доброто от себе си, – смънка нерешително Кирил.

– Докато не признаеш грешките си, няма да стигнеш доникъде.  Щом извършиш нещо лошо, отказваш да приемеш обвиненията срещу направеното, – скастри го баща му.

– Но какво толкова ……, – все още се съпротивляваше Кирил.

–  Можеш дълго време да изграждаш алибито си, да измисляш извинение, но в крайна сметка дълбоко в себе си знаеш, че си виновен.

– Е, добре де ….., – неохотно се  съгласи Кирил.

– Когато човек казва истината, признава, че не е прав. Без изповед няма истинска свобода, – подчерта бащата.  – Тогава идва облекчението, човек се освобождава от тежестта на лъжите и извиненията си.

Кирил мълчеше. Той бе навел глава и не смееше да погледне баща си.

– За това дойде Исус, – наблегна бащата. – Той не бе разпънат на кръста, защото сме добри хора, а за това, че всеки е тръгнал по своя си път и върши своите си работи. Иди при Христос, за да възстановиш вътрешния си мир и духът ти ще бъде обновен!“

– Сбърках, – много тихо каза Кирил.

– Изповедта е акт на честност и смелост. Тя е доверие към един любящ и прощаващ Бог, – каза възторжено баща му.

Денят свършваше и всеки намираше убежище у дома си. Слави бе още неженен, но си мечтаеше за семейство и деца. Той често посещаваше дядо си Стоян. И сега се бе запътил за него.

Когато влезе в двора на старецът, го завари да пренася дърва за печката. Помогна му и двамата бързо се настаниха на топло в стаята.

– Днес си много угрижен, – отбеляза дядо Стоян. – Какво те измъчва?

Младежът вдигна глава, погледна в очите старецът и попита:

–  Какво съединява мъжът и жената?

– Признателността, – отговори дядо Стоян и зарея поглед през прозорецът.

– А аз си мислех, че един човек обича друг за това, което другият му е дарил, – каза Слави.

– Жената се доверява на мъжа си. Тя му е предана и във всичко го слуша, – започна бавно дядо Стоян, – а мъжът дава увереност на жената, че тя е под неговата закрила и той е готов да я защитава по всяко време. Жената е домакиня, но главно се грижи за мъжа си, а мъжът е собственик на дома, но е длъжен да носи теготите свързани с него.

– Каква трябва да бъде любовта между двамата? – попита Слави.

– Между съпрузите  е нужно да има искрена и чиста любов, за да могат взаимно да се утешават и да изпълняват своите духовни задължения, – отвърна старецът. – За да бъдат в съгласие, те трябва да положат в живота си онази скъпоценна любов, която се заключава в духовно благородство и жертвоготовност, а не някакво си лъжливо влечение, свързано с похот и сладострастие.

– Какво излиза тогава? – почеса се по главата Слави и впери поглед в дядо Стоян с очакване, да чуе още нещо.

– Ако човек обича, той е готов да се постави на мястото на другия. Опитва се да го разбере и усеща болката му, – допълни старецът.

– А ако се случи така, че той трябва да замине за по-дълго време надалече? – боязливо попита Слави.

– Дори съпрузите да са на далече един от друг, те се чувстват близко, защото за тяхната любов не съществуват разстояния, – отбеляза дядо Стоян.

Слави стоеше умислен доста време. Старецът разбираше вълненията му, нали и той бе минал по този път.

– За това съпрузите трябва да съхраняват любовта помежду си, като си служат един на друг, – заключи дядо Стоян.