Венелин се разхождаше край едно планинско езеро. По кристалната му повърхност танцуваха слънчевите лъчи.

Водата бе чиста и прозрачна. По пясъчното дъно на езерото ясно се виждаха неговите обитатели.

Водните лилии правеха впечатление със заострените си листа като саби.

На брега погледа на Венелин бе привлечен от синеоки незабравки.

Върбите бяха склонили глава над прекрасното езеро, в което се усмихваше небосвода.

Вятърът леко полъхваше между клоните на дърветата.

– Това планинско езеро е като щастлива детска душа, – каза си Венелин. – Изпълнено е с живот.

След няколко години Венелин пак дойде при планинското езеро.

Той бе ужасен от вида му.

Навсякъде цареше жабуняк. Водата бе мътна. От него се носеше неприятна миризма на гнилоч.

Чуваше се досадното крякане на жабите. Когато Венелин приближи по-близо до езерото те уплашено наскачаха в зеленикавата вода.

– Къде се нежните лилии? – въздъхна тежко Венелин.

Върбите изглеждаха проскубани и нещастни. Синьото небе не виждаше образа си в езерото.

Всичко бе изчезнало. Тръстика бе заела част от езерото и леко се поклащаше под натиска на сърдития вятър.

Цареше гнилоч, зловоние, грозота ……

Гледайки езерото Венелин се замисли.

– Погледа на всеки младеж е като незабравка, а душата му като красиво планинско езеро, – каза си той. – Цяло нещастие е, когато душите на младите хора по-късно се превръщат в жабуняк, заразен от тресавище.

Навън бе студено. Ръмеше лек дъжд, но в магазина бе топло и жените след като напазаруваха оставаха на приказка.

– Бабо Еленка, как ще очистиш тая голяма риба? – усмихна се Румяна.

– Ти за мен не бери грижа. Люспите на риба лесно се чистят, ако за кратко време са потопени в съд с вряла вода или са престояли в оцет, – каза старицата.

– Ох, зех тая риба, но дано като взема да я пържа да не почне да се лепи за тигана, – въздъхна дълбоко леля Минка.

– Ти по-добре постави предварително в мазнината сол, пък после ще ми кажеш дали е залепнала, – потупа я по рамото връстницата ѝ Дора. – А ако я печеш намажем рибата с лимонов сок или оцет, така не само ще намалиш характерната ѝ миризма, но при обръщане няма да се разпадне на парчета.

– Никола ми бе донесъл една риба, но като отворих пакета замириса ми на развалено – оплака се Дафина.

– Че от къде да знае човека, че не е била прясна, – обади се Лаловица.

– Има начин да се познава дали една риба е прясна, – отбеляза Динка. – Постави я в студена вода. Ако потъне на дъното може да се яде, но ако остане на повърхността е развалена. Освен това при прясната риба очите са блестящи и прозрачни, а цвета на хрилете е ярко червен.

– Мразя да чиста риба, – намръщи се Ангелина, – плъзга ми се в ръцете и я изтървам.

– За да не ти се плъзга рибата, – каза баба Еленка, – първо посипи ръцете си със сол.

– А знаете ли как да се приготви рибата, че да стане по-вкусна? – попита Дерменджийката.

Всички жени обърнаха любопитно очи към нея и наостриха уши.

– След като се измие и изчисти, – започна да обяснява жената, – се натрива отвътре и отвън със смес от сол, оцет и стрит чесън. Остава се да престои два часа, като се покрива с капак, след което се пържи.

– Ей, – извика Горан, който бе дочул част от приказките на жените, – когато приготвяте шаран, отделяйте много внимателно заседналата кръв в коремната кухина, защото иначе ще горчи.

Жените го поогледаха, побутнаха се и се позасмяха.

Скоро разбраха, че дъждът е спрял и всяка тръгна към дома си.

Юда се ненавиждаше, за това, че предаде Исус. Горкият злощастник беше за оплакване. Лицето му бе изкривено от отчаяние и мъка.

– Какво направих? Как можах да го сторя? – измъчен, потиснат и мрачен шепнеше Юда.

Той отиде в храма и хвърли 30-те сребърника на пода. В настъпилата тишина прозвуча само звънът на монетите, които се плъзнаха и претърколиха върху мраморната повърхност.

Тридесет сребърника!

Нено скочи и седна в кревата си. Сънят му бе абсолютно реален, сякаш нещата се случваше пред очите му. Всичко бе подробно и детайлно от игла до конец.

– Това бе цената на предателството, която бе заплатена на Юда от първосвещениците, – каза си Нено. – Той предаде своя Учител, за цена подходяща в неговата култура, разкривайки годността му това общество.

Нено стана и се разходи из стаята. Погледна през прозореца. Безбройно много ярки звезди трепкаха върху чистото нощно небе.

– А какъв би бил съвременният Юда? – почеса се по главата Нено.

И си отговори сам:

– Нарича се християнин, последовател на Христос, но е отдал сърцето си на парите, материалните неща или служебните стремежи, а може и на някой друг или нещо друго, което го отдалечава от Исус.

Неспокойният дух на младежа отново попита:

– Но как го предаваме?

Не беше нужно много да умива, за да открие грешките, които допускаше и самият той в ежедневния си живот.

– Прекарваме повече време в Интернет, отколкото в молитва, – въздъхна тежко Нено. – Или отделяме прекалено време в преглеждане на вестници и четем всякакви други дивотии, но не поглеждаме с желание и копнеж Библията. А ако все пак Я отворим, то е за едва забележим отрязък от време в ежедневието ни.

Сълзите навлажниха очите на Нено и се търкулнаха по бузите му.

– Господи, покайвам се за предателството си! – каза искрено младежът, –  Моля Те, очисти ме от този ми грях и ми помогни да живея в любов и с вярност към Сина Ти Исус Христос.

Симон бе майстор каменоделец. Той усъвършенстваше уменията си като възстановяваше катедралите от тринадесети век в Англия.

Когато Симон удряше по длетото, той го правеше внимателно. След това навеждаше глава и се вслушваше в песента на камъка.

След това удари малко по-силно, заслуша се и радостно каза:

– Всичко е наред! Ако бях ударил малко по-силно щеше да се отрони парче камък от скалата.

Симон постоянно регулираше ъгъла и силата на ударите с чука. Често спираше и с ръка опипваше прясно издълбаната повърхност и тихо мълвеше:

– Добре е, слава Богу!

Беше необходимо голямо търпение и чувствителност, защото един несъобразен удар можеше да причини непоправима вреда на произведението на изкуството, върху което каменоделецът работеше.

Успехът му зависеше от способността му да улавя и най-слабото предупреждение на пеещите камъни.

По същия начин, родителите трябва да слушат „благозвучието на мелодията“ струяща от децата им, особено по време на конфронтация и корекция.

Ако следите внимателно, вашите момчета и момичета, те ще ви кажат какво мислят и чувстват.

Вслушвайки и усъвършенствувайки се, всеки родител може да стане майстор, като този каменоделец и да създаде красиви произведения на изкуството – неговите деца.

Какво можем да направим в случая?

Нищо друго освен да се помолили на нашият Създател да ни даде уши, с които да долавяме всеки отенък и нюанс на промяна в живота на нашите деца и най-вече мъдрост, за да се приспособим съдействайки за оформянето на тези скъпоценни същества в хора, които искаме да бъдат.

Мартин бе малко любознателно момче. Едва бе проходил и проговорил, тръгна да проучва всичко около себе си.

Един ден бе излязъл на разходка с майка си и леля си Ана. Двете жени го бяха оставили да тича напред, но внимателно го наблюдаваха да не падне, да не се удари или да потъне незнайно къде.

Изведнъж Мартин се затича към майка си. Той стискайки нещо в ръката си и силно крещеше:

– Мамо, намерих боровинки! Намерих боровинки!

Майка му и Ана се спогледаха притеснено.

– В района няма боровинки, – смутено каза майката на Мартин.

– Но има диви зайци, – загатна леко Ана. – Навярно тези „боровинки“ са останали след тях.

Осъзнавайки ситуацията, двете жени извикаха в един глас:

– Не ги яж! Това не са боровинки.

Мартин се стъписа и уплашено погледна майка си:

– Как не са боровинки? Виж чернички са ….. много големи са. Татковите бяха ей такива…..

И малчугана почти прибра ръцете си една до друга, за да изобрази, колко дребни са били.

– Ние живеем в свят, където нещата не винаги изглеждат такива каквито са, – започна да обяснява леля Ана, като разроши перчема на Мартин. – Откриваме нещо, което ни прилича на много познато, което сме виждали преди, но това не е то.

– Марти, не забеляза ли, че тези боровинки са малко странни? – попита майката му.

– Тогава какво са? – Мартин гледаше изумен големите черни топчета в ръката си.

– Това е останало от дивите зайци, които живеят в тази гора, – леля Ана се помъчи да помогне на Мартин да разбере грешката си.

– Мамо, какво е това, щом не са боровинки? – Мартин впери недоумяващо очи в майка си.

Явно той не бе схванал намека на леля си Ана.

– Това е подобно на това, което ти оставяш в кукото, – усмихна се майката.

– Зайчетата са го ……, – едва доловимо прошепна малчугана.

Мартин трепна и бързо изхвърли топчетата от ръката си, след което извади носната кърпичка от джоба на панталоните си и започна старателно да си бърше ръцете.

– Голям чистник е, – засмя се Ана.

Добре, че бяха близо до един горски извор, в противен случай не се знаеше какво щеше прави нашия герой.

Така се случва и с нас. Вглеждаме се в хората и ситуациите, но гледаме на нещата отгоре-отгоре и забелязваме само това, което виждат очите ни. Понякога се налага малко да разровим повърхността, за да разберем какво всъщност се случва.

Само с Божията помощ можем да открием „истински неща“, които всъщност се преправят на такива, а не са.