Оказва се, че в полет сероглавият албатрос може да поддържа средна скорост около 130 км/ч в продължение на 8 часа.

В тихо време птиците са принудени да почиват дълго време на повърхността на морето, докато вятърът не им помогне да излетят.

Те спят на морето, а не във въздуха, както се е предполагало преди.

Средната продължителност на живота на тези птици е 50 години.

Албатросът може да лети и срещу вятъра. През деня странстващият албатрос може да измине 1000 км.

Едни от най-големите летящи птици на нашата планета са странстващият и кралският албатрос. Размерът на крилете им достига 3,7 м.

Спринтьорските качества на един спортист зависят от дължината на неговата пета.

Интересно е, че на нагорещен пясък жените стъпват на пръсти, а мъжете се придвижват само на пети.

Походката от петата до петите много рядко се среща в света на животните. Тя е характерна за хората, някои маймуни и мечки.

Този начин на ходене, позволявана по-голяма площ от стъпалото да бъде в контакт с повърхността на земята. Животни, които ходят така, могат да прилагат по-голяма сила срещу противника си по време на борба.

Елена се обърна. Сега беше моментът да ги хване на тясно.

– Младата жена, чието тяло откриха тук не е светица. Каза ми го презвитер Петър.

Павел остана със зяпнала уста. Ангел скри лице в ръцете си. Огнян нервно започна да дърпа яката си. Найден протегна ръка към чашата с вино.

– Не искам да слушам повече лъжи! – заяви Елена. – Ще ви предам точно какво ми каза презвитер Петър и какво открих сама. Тази сутрин той ми даде „За медицината“. В него се говори за много отрови. Един от тях е арсенът. Авторът много подробно описва смъртта и балсамирането на тялото на Александър Велики във Вавилон. Тялото на Александър е било съхранено по някакъв чуден начин, вероятно благодарение на арсена, използван от някого, за да го убие. Сигурна съм, че същото се е случило и с трупа на намерената жена. Така че искам истината.

Павел дойде на себе си и отвори уста, но Елена го изгледа остро.

– Добре ще ти кажем истината, –  започна Ангел, – Тази жена наистина се самоуби. Преди известно време жена ми и аз давахме подслон на християни, които бяха преследвани. Семейства се разпиляваха, цели родове изчезваха, деца се връщаха по домовете си и не намираха родителите си, а синовете и дъщерите отвличаха посред нощ. Тази жена беше от бегълците. Ние я приехме. Твърдеше, че е християнка, но в същност беше сприхава, избухлива, язвителна и постоянно критикуваше всичко. За тази жена всичко беше драма. Често заплашваше жена ми и мен, че ще иде при властите, ще се отрече от християнството или че ще се самоубие.

Ангел си пое дълбоко, преди да продължи.

– Знаеш, че съм аптекар, лекар. Един ден се скарахме, тя изпадна в истерия и започна да ми крещи. Заплашваше, че ще се самоубие и тогава ще обвинят мен. Тогава не ѝ повярвах. В същата тази нощ, чух шум от долния етаж. Там имах стаичка, където държа отровите заключени. Тази жена бе успяла по някакъв начин да се промъкне вътре и да отвори едно от чекмеджетата. Беше смесила с виното си много арсен и аз вече не можех да я спася. Тя изпадна в безсъзнание, после умря. Белезите по врата и плещите ѝ се дължат на усилията ми да я накарам да повърне. Но, както вече знаеш,  за такива силни отрови противоотрова няма. Ако откриеха тялото ѝ в къщата ми, щяха да дойдат и да ме приберат. Аз имах скрити християнски ръкописи и не можех да рискувам. Затова отидох при Павел и му разказах какво се е случило. Среднощ пренесох тялото. Измихме го и го почистихме. Намазах го с вещество, което наподобява восък, за да затворим порите и по този начин прахът отвътре да не може да избие на повърхността на кожата; после го завихме в ленено платно.

– Арсенът причинява отделяне на прах, – добави Елена. – Видях следи от него, когато за първи път ми показахте тялото.

– Мислехме, че никой няма да забележи. Аз имах няколко стари монети. Сложих ги върху очите, така ако я намереха щяха да мислят, че е умряла много отдавна.

– А после? – продължи да разпитва Елена.

– Отидох и купих един ковчег. Върху него издълбах християнски символи. Сложихме жената вътре и я погребахме в градината.. Винаги сме искали да я преместим. Останалото го знаеш. На сутринта, когато Венци я откри, Павел се уплаши, аз също. Бях много изненадан от това колко добре се бе запазило тялото. Казахме на Огнян и Найден всичко и те решиха да ни помогнат. Извадихме я, умихме тялото ѝ, отново намазахме кожата с онова вещество и почистихме сандъка отвътре. Набързо скалъпихме историята, че това ще да е велико чудо, дело на Бога. Като се замисли човек, то си беше и така. Ако бяха намерили трупа на жената в нощта, когато умря, щяха да ни убият.

– Презвитер Петър няма каже на никой за случилото се, но и вие трябва да си държите езика зад зъбите.

Всички вдигнаха ръце в знак на съгласие. Елена едва сдържа усмивката си.

Такава улица с голям наклон се намира в град Дънидин в Нова Зеландия.

В някои участъци ъгълът достига 19 градуса. Т.е. всеки 2,86 метра от повърхността на пътя се издига на един метър.

359-метровият участък от улица Болдуин се издига почти на 80 метра.

На тази улица се провеждат състезания по спускане.

През март 2001 г. на улицата е регистриран смъртен случай. 19 годишно момиче, което се е спускало с контейнер за боклук, се е сблъскало с камион.

Изведнъж нахлуха  множество бежанци в града, подгонени от войната и гоненията.

Баните винаги бяха претъпкани, но не само с тела, а и с клюки. Магазините се пълнеха от сутрин до вечер с желаещи да се сдобият с брашно и всичко необходимо.

Толкова много хора бяха дошли тук, че вече нямаше достатъчно място за всички. Те бяха принудени да споделят и последните си трохи. Чакаха търпеливо на опашки за храна, разпределяна внимателно от изпразващите се складове.

Мъжете излизаха навън от града и нападаха всеки, когото срещнеха. Беше явно какво щеше да стане, ако Бог откажеше милостта си.

Градините и полетата бяха зелени сега, но беше невъзможно да  се предвидят настъпващите бури, проливни дъждове или засушавания.

Засега хората бяха добре, защото бяха в разгара на мекия сезон.

Жените събираха дивите растения и треви, които растяха между камъните или на места, където човек не би очаквал да порасне нещо.

Но хората знаехме, че времената на изобилието няма да продължат вечно. Делвите със зехтин и вино се изпразваха много бързо. Потупваха ги отстрани и щом отекнеше на кухо, знаеха, че вътре не е останало нищо.

Хората бяха толкова много, че започнаха да разпределят дори дървата за огнищата. Какво ли щеше да стане с тях, ако реколтата се провалеше и останеха без нищо? Тогава дали волята и разума им щяха да стигнат, за да се оправят с положението?

Една вечер Ади отиде да вземе подпалките, които държаха подпрени до вратата си, но там ги нямаше.

– Сигурно козите са ги изяли, – каза баща ѝ.

– Но животните са затворени в обора, – каза изненадано Ади.

– Ти си малко момиче, която не може да преброи съчките си.

Но тя знаеше, че един от съседите им ги е откраднал. Така става във времена на бедност и оскъдица.

Истината за хората излиза на повърхността като риба, която като по чудо е оцеляла в пясъка на пустинята, а когато има наводнение и стремителните потоци тя изплува сред скалите.

Ади си спомняше, че учителя ѝ разказваше:

– Има рибки, които могат да стоят заровени в пясъка седем години, без вода, и плътта им става толкова суха, че приличат на прах. Но при първите капки дъжд разкриват истинската си същност.

„Точно като при хората, – помисли си Ади, – ако им дадеш достатъчно време и причина“.