Севда седеше в кухнята и плачеше. Беше напълно отчаяна от поведението за сина си Борис. Класният му ръководител се бе оплакал от него:

– Не работи системно. Има проблеми с общуването. Не знам как ще се яви на приемните изпити. По-добре кандидатстването му да отложите с една година.

Откакто баща му напусна дома им, Борис се бе затворил в себе си и с никого не искаше да разговаря.

Севда изпробва всичко, убеждения, заплашвания, …. но нищо не помогна.

Веднъж му каза:

– Моля те направи го заради мен, постарей се. В момента е важно да поемеш правилния път, независимо от обстоятелствата.

Борис сви рамене. Явно бе убеден, че и тя има вина за поведението на баща му.

От време на време на Севда ѝ се струваше, че е успяла, но само ѝ се струваше.

Една вечер, след като си бяха легнали, Борис дойде в стаята ѝ и я завари, че плаче. Седна до нея, прегърна я и я попита.

– Какво да направя, мамо? Сигурно се чувстваш ужасно.

Севда му каза:

– Бих се чувствала по-добре, ако започнеш да се учиш  по-добре. Класният ти каза, че си занемарил всичко. Присъстваш в час, но не си учиш уроците, не си пишеш домашните и когато те вдигнат да те изпитват мълчиш.

– Мамо, мога да помагам в къщи, но не мога да върна предишния добричък Борис. Татко го прогони.

– Знаеш, че можеш да оправиш нещата ако искаш, – Севда умоляващо погледна сина си.

– Да, знам, но не искам. Може би след известно време …… сега не става …… няма смисъл.

– А твоето бъдеще? – извика Севда. – И то ли няма значение за теб?

Борис вдигна рамене.

– Пет пари не давам за него, поне за сега ……

Преди да атакуват насекоми прилепите излъчват серия от ултразвукови сигнали, които позволяват да се локализира жертвата. Тези сигнали привличат други прилепи, пристигащи с надеждата за „печалба“.
Учени от университета Уейк Форест, изучаващи поведението на мексиканските видове прилепи Tadarida Brasiliensis, са установили, че тези животни могат да попречат на конкурентите да хване плячката с помощта на ултразвукови сигнали, които изкривяват сигналите на „ловец“. В резултат, на което прилепа пропуска и улова отива за конкурента.
Възможност за заглушаване сигналите на конкурентите прилепи, учените са успели да идентифицират по време на наблюдение на тези животни в Аризона и Ню Мексико. Изследователите са поставили няколко камери и ултразвукови микрофони.
По време на изследванията учените установили, че от избраните 145 зафиксирани атаки на прилепи към насекоми, 85.9% от опитите завършвали с неуспех, защото друг прилеп „изключвал“ сигнали им. Ако отсъстват такива смущаващи сигнали, успешните опити нараствали до 30%.
Учените направили следният експеримент.
Към нишка на височина 5 метра над земята те прикрепили молец, след което бил включен запис със „заглушаващ“ сигнал.
Установено било, че в тези моменти, когато е включен записът, броят на успешните опити за улов на насекоми са намалели с 73,5%.

Мухи, хлебарки, паяци и други членестоноги са се превърнали във важен фактор в екологичната система на мегаполиса.
Но това е така, не защото паяци ловят мухи, мравки нападат гъсеници и т.н. Тези насекоми всяка година унищожават стотици и стотици тонове хранителни отпадъци в Ню Йорк. Това е установено от експерти в резултат от експерименти.
Членестоногите, живеещи в сухите и горещи места, ядат два до три пъти повече отпадъци, отколкото техните събратя в паркове.
Частично такава разлика се обяснява с поведението на градските тротуарни мравки, известни с тяхната лакомия. Но учените смятат, че сухия и горещ климат също играе много важна роля, защото заради него различни членестоноги стават по-гладни и активни.
Само в 150 квартала от Бродуей до  West Stree тези същества унищожават  всяка година около 600-975 килограма хранителни отпадъци, което се равнява на почти 600 000 опаковки от чипс, или 60 000 хот-дога, според изследователите. Но като се има предвид факта, че жителите на Манхатън годишно произвеждат около 4,5 милиона тона отпадъци, приносът на членестоноги не е толкова голям.

Ръцете на Марта трепереха върху волана. Имаше нужда от още едно успокоително, но рискуваше да заспи на магистралата. В крайна сметка сегашното ѝ положение не беше нещо ново.

– Никога до сега не съм забременявала, – Марта нервно удряше по волана. – Винаги избирах труднодостъпни мъже. Целият ми живот ми е една поредица от необясними решения.

Тя много добре си спомняше, че двама терапевти бяха вдигнали ръце от нея. Те бяха се отчаяли от положението ѝ. Тя на пук на всичко успяваше да поддържа някакъе ритъм на живот си, въпреки самоунищожителното си поведение. Марта едва се крепеше на ръба, за да не рухне.

Сегашният ѝ терапевт бе жена. Връзката им се бе запазила, защото лекарката ѝ позволяваше да пропуска сеансите и да ѝ се обажда, когато има нужда. Марта имаше чувство, че това е единствения човек, който я разбира.

Трябваше да ѝ звънне. Терапевката ѝ не знаеше, че е бременна. Марта не ѝ бе казала и за паническите си пристъпи. С нея връзката ѝ се задържа четири години, но въпреки това на Марта ѝ бе трудно да иска помощ точно от нея.

– Депресията е слабост, а не заболяване, – обичаше да повтаря дядо ѝ. – Психиатрите са по-болни и от пациентите си.

Ако бе ходила като малка на терапевт, може би сега нямаше да има тези проблеми. Майка ѝ също не подкрепяше идеята за психотерапия:

– Помогнаха ли на баща ти, след като преживя онзи шок? А ми на сестра ми? Дори един от тези психотерапевти я прелъсти.

Марта си спомняше много ясно. Когато беше на двадесет и три години искаше да се самоубие. Тогава нито лекари, нито психолози можеха да овладеят променливите ѝ настроения. Не можаха да я освободят от кошмарите ѝ. Тя продължи да пие и да се хвърля безрасъдно в поредица от сексуални връзки.

Нощният пейзаж преминаваше от малки долини в хълмисти дъбови и борови гори. Марта долавяше плисъка на реката отляво. „Тече си на юг, – помисли си Марта, – както го е правела хилядолетия, нехаеща за човешката мъка“.

Искаше ѝ се да бъде силна, само заради детето, което носеше в утробата си. Няма значение, дали Стоян ще остане с нея.  Тя бе решила вече, че ще роди това дете и ще го отгледа.

Това беше живот и той трябваше да се запази. Може би това щеше да ѝ помогне да се пребори и със своите проблеми. До сега не се бе опълчвала, а се носеше по течението на живота. Време беше да се противопостави, тя знаеше, че ще трудно, но трябваше да победи, заради малкото, което растеше в нея.

Нерешени емоционални проблеми на родителите се предават на децата и то в доста по-сгъстени краски. Това прехвърляне става чрез внушение от родител на дете в ранна детска възраст под формата на скрити поръчки, неявно формулирани думи или действия …
„Ти си толкова срамежлив и толкова тудно се общува с теб“. „Ти не си като останалите“. Чрез такива и подобни фрази родителите наблягат на детето: „Не принадлежи“.
Смисълът на всичко това може да се тълкува така: „Недей да принадлежиш на никой друг, освен на мен. Ти си изключителен“.
Причината за това поведение на родителите е, че те се страхуват да общуват с други хора. Човек, който се подчинява на този натиск, се чувства като чужденец сред хората и затова несправедливо го смятат за саможив и затворен.
Чувството „отделен от всички“ ще тегли човека към родителите му, тъй като сред другите хора му е „студено и самотно“.
Всеки може да се отърси от това, ако участва в група, пред която е възникнала някаква опасаност. В борбата на групата да оцелее, възниква чувството на солидарност и другарството ще заместви преживяванията в детството.