Отзвукът от примитивния канибализъм можем да видим всеки ден.

Ако погледнем околните и анализираме поведението им, то винаги ще се намери човек, който изпитва удоволствие да клюкарства за другите. И това са хора, които са образовани и възприемат себе си като морални.

Съвременните медии  по всякакъв начин подкрепят нашите не съвсем културни стремежи. Словесното „изяждане“ се демонстрира всеки ден по телевизията, усмихвани се от страниците на „жълтите“ вестници и списания. Интернет е всеобщ ресторант, където се извиват и трошат кости, без някой да се стесняват от начина си на изразяване, нямайки страх от наказание.

„Добрите стари времена“, когато се клюкарстваше в къщи и на работното място, не са отменени.

Чистото преследване неподхождащо на всеки сътрудник в колектива или на детето в класа, се изявява като всеобща омраза и враждебност към другите. Не случайно такава ситуация се описва като „изядоха го“.

Така нашите първобитни чувства пробиват не много здравия културен слой и ние продължаваме да „изяждаме“ събратята си.

За това съвременния канибализъм е не само “ мълчанието на агнетата“ и докладите за престъпленията, а и словесното унищожаване на своя ближен.

Дядо Петър седеше под стария орех, хората минаваха и го поздравяваха. В селото го почитаха и уважаваха за мъдростта му.

Той имаше внук Пепо, който се вреше навсякъде и се интересуваше от всичко. Момчето порасна и се поизточи, но и като младеж бе буен и любознателен

Пепо видя дядо си под ореха и дойде при него.

– Вчера ми говореше за правилното мислене, дядо, – каза Пепо. – Имаш ли нещо против пак да поговорим за това?

– Добре, – съгласи се малко неохотно старецът. – Всичко, което се случва на човек добро или лошо, е следствие на неговото мислене. То предопределя взетите решения и направените избори, водещи до неговите действия.

– Резултатите остават, – каза младежът, – те никога не изчезват, а отгоре на това се и трупат. Странното е, че едни могат да привличат, а други да бъдат като бариера.

– Това се нарича „репутация“,  – уточни дядо Петър.

– Не вярвам да се създава репутация от едно единствено действие, – каза Пепо.

– Тя се създава с времето, – поклати глава старецът, – чрез много повторения и еднотипни действия.

– Интересното е, – каза младежът, – че нито лични симпатии, дори намесата на държавата не са в състояние да вкарат принудително успех в живот, известен с лоша репутация.

– Успехът идва сам, – подчерта дядо Петър, –  той не може да бъде поискан или принуден. Не възможно е да бъде прескочен някой момент от този процеса на изграждане. След лоши резултати, породени от неправилни действия, човек може да заяви, че е решил да промени поведението си и наистина да го направи, но ако фундамента му не бъде поправен ….. мисленето му не се промени, резултатите пак няма да бъдат добри.

– Защо? – попита младежът.

– Защото те са произведени от действия, които са плод на решения, взети по стария начин.

– Тогава защо на човека да не му дадем повече от една възможност да се поправи? – попита Пепо.

– Докато този човек не промени мисленето си, той няма много варианти за успех. Когато нечия лоша репутация се е установила, хората очакват глупави решения, водещи до неприемливи действия и получаване на посредствени резултати.

– Какво ще ме посъветваш в случая, дядо?

– Не се събирай с хора създали си лоша репутация.

Ако детето ви нервира, успокойте се.

Научете се от детето си как да гледате на живота.

Възможно е лошото поведение на вашето дете да е протест срещу несправедливост, която вие дори не сте забелязали.

А може би то се държи така поради лошия климат в семейството, на който вие отдавна сте махнали с ръка и сте се отказали да му въздействате по някакъв начин.

Семейният съвет се бе събрал отново. Васко пак бе направил изобилно количество поразии. От него бяха вдигнали ръце не само съседите, но и цялата махала.

А за училището да не говорим, от там всеки ден идваха забележки за лошото му поведение не само в час, но и в междучасията.

Бащата на Васко започна спокойно:

– Всеки от нас прави неща, които дразнят, разстройват и депресират околните, но, Васко, това не бива да е постоянното ти поведение, когато си сред хората.

– Какво толкова съм направил? – опита се да се защити Васко. – Дето има беля, все аз съм виновен.

– Какво искаш да кажеш, че когато е станало това не си бил там ли? – попита майка му,

– Не, бях, но и другите правеха така…..

– Не знам какво са правили те и какво ти, – повиши тон бащата, – но поведението ти е крайно неприемливо. Така останалите ще те игнорират и ти ще останеш изолиран от всички.

– А, Пепи и Дечо едва ли биха ме изоставили. На тях им харесват лудориите, които правим.

– Понякога ти и твоите приятели ще искате да отидете някъде, да участвате в някое мероприятие, но ще ви прогонят и няма да ви допуснат…

– Че кой ще ги пита? – засмя се Васко.

– Сега сте деца – каза майка му – и най много да се ступате, но когато възмъжеете, нещата няма да изглеждат толкова просто и елементарно.

– Лошото ти поведение, – смръщи вежди баща му, – води до допълнителни разходи. Всяко нещо, което си строшил, разбил или когато си наранил някое дете, се заплаща от нашия джоб. Не си мисли, че след такива разходи, ще получиш подаръци и джобни. Когато пораснеш, ние вече няма да те надзираваме, но лошото ти поведение може да те доведе до затвора.

– Да оставим настрана наказанията и парите, – каза майка му, – но погледни как те приемат околните. Не са ли гневни и раздразнителни, когато те срещнат някъде? Не само, че няма да те допуснат до себе си, но ако имаш нужда от помощ, много ще се замислят дали изобщо да ти помогнат.

Май всички тези последици нямаше да са добре дошли. Васко се напрегна и започна да разсъждава наум: „Всичката тая агресия, самонадеяност, словесни нападки, увреждането на имуществото, отказа да следвам дадените указания, вдигането на безполезен шум, цапането, настояването околните да действат по определен начин, до какво ме доведе? До хули, обиди и обвинения дори за неща, които не съм направил“.

– Ще се постарая това повече да не се случва, – каза ясно Васко.

Той знаеше, че не му вярват, защото след всяко „геройство“ казваше същото, но сега бе решил наистина да се поправи.

Огънят бавно се разгаряше в печката. Клоните пращяха и съвсем слаб дим се издигаше над тях.

Явор и Цено бяха седнали край масата и сгряваха замръзналите си тела с виното, което от време на време доливаха в чашите си.

Вчера бе топло и слънцето радостно се усмихваше, а днес студен и силен вятър смразяваше всичко. Хората, колкото и да се загръщаха с дрехите си,  бяха пронизани от  тази вихрушка чак до сърцата си.

– Твърде дълго държах прошката заключена в сърцето си, – намръщи се Цено. – Смятах, че повечето хора са недостойни да получат прошка от мен. Така скрита в мен, тя покълна в сърцето ми, но разваленото зърно даде горчив плод.

– Време е да сложиш край на това, – каза Явор. – Не разбираш ли, че прошката има стойност, когато е подарена? Като простиш се освобождаваш от демоните на миналото. Те и без това не са ти необходими. Постави ново начало.

– Ще посрещна деня с опрощение, – заяви твърдо Цено. – Ще простя и на тези, които не са ме молили.

– Знаеш ли колко пъти съм кипвал от думи или действия на някого, който дори не се сеща какво ми причинява? – засмя се Явор.

– О, аз съм губил безценни часове, – сбърчи нос Цено, – като съм си представял как му отмъщавам и споря с него.

– Яростта, с която си подхранвал душата си, е засягала само теб, – каза Явор. – Този, който те е обидил, не разбира какво е направил.

– От сега нататък, – зарече се Цено, – ще прощавам тихомълком и на онези, които не осъзнават, че се нуждаят от това. Давайки прошка, аз ще се отърва от болезнените мисли. Отказвам се от горчивината, която следва всичко това. Ще простя на тези, които ме критикуват и обиждат несправедливо. Всеки, който подчинява мнението си на другите, особено, когато вижда, че то не е правилно, става роб.

– Критиците на стремежите и мечтите ти, не разбират каква висока цел си си поставил, – подкрепи го Явор. – Не допускай тяхното презрение да се отрази на поведението ти. Прости им, че нямат достатъчно прозорливост и продължи напред.

– Вече знам, – засмя се Цено, – че чуждите критики са цената , която трябва да платя, за да надскоча посредствеността. Ще простя и на себе си.

Тук Цено наведе глава, очите му се премрежиха от сълзи, а след това продължи:

– Премислял съм отново и отново всяка грешка, всеки провал, всяко неспазено обещание, всеки пропилян ден, всяка недостигната цел и всичко това водеше до неудовлетворението ми от живота. Тревогата ме сковаваше и парализираше.. Изпитвах разочарование от себе си и вместо да поправя нещата бездействах.

– Трябва да изтриеш съмненията и страховете, – каза  Явор, – които възкресяват миналото ти. То не трябва да предопределя живота ти.

– Прощавам си, – заяви твърдо Цено, – прощавам на всички, дори и на тези, които не са ме молили за това. Животът ми започва наново.