Смъртта не беше част от Божия план. Именно чрез греха на Адам смъртта, временна и вечна, навлезе в човечеството. Тя влезе и в творението.

Цветята започнаха да избледняват. Тревата бързо изсъхваше.

Птиците пееха, но само в минорен тон.

Дърветата губеха листата си?

– И защото се случваше всичко това?

Творението бе подложено на разочарование, не по свой собствен избор. Това стана чрез нас.

Природата се надяваше, че ще бъде освободена от своето робство на тлението и ще бъде доведена до славната свобода.

Поради греха на човека творението бе подхвърлено на смъртта и разложението.

Най-голямата заплаха за нашата околна среда не бяха флуоровъглеводородите, ядрените опити, изгарянето на тропическите гори в района на река Амазонка или токсичните отпадъци.

Най-голямата угроза за природата бе и е грехът!

Можете помогнете да се почисти околната среда, като се покаете за греховете си! Само с чистене не става!

Времето застудя и хората се изпокриха по къщите. Повечето стояха край печките и се грееха.

Минчо и Боньо се бяха събрали в близкото кафене и разговаряха тихо. Двамата бяха музиканти. Учеха в консерваторията.

Обикновено предмет на техните обсъждания бе музиката. Те спореха и доказваха едно или друго.

– По време на паузите няма музика, – твърдеше Минчо.

– Но в нея се заражда нова такава, – провокира го Боньо.

– Добре, нали когато има пауза, прекъсваме? – подкрепи твърдението си Минчо.

– Но това не означава, че мелодията е завършена, – изрази несъгласието си Минчо.

– Е, да! Може да се каже и така, – съгласи се Боньо, – но аз нямах предвид това.

– Забележи и в живота ни, – започна настървено Минчо. – Понякога се появяват болести, провалят се плановете ни. Блъскаме се, но всичко е напразно. Така се създава паузите в химна на живота ни.

– И какво следва? – попита предизвикателно Боньо.

– Започваме да се оплакваме. Гласовете ни спират и нашата партия отстъпва от универсалния хор, постоянно издигащ се към Твореца, – обясни набързо Минчо.

– Съгласен съм, – поклати глава Боньо. – Музикантите също продължават да координират с ритъм, без да спират да броят. След това правилно улавят следващата нота сякаш няма прекъсване на мелодията.

– Ето виждаш ли?! – тържествуваше Минчо. – За това трябва да научим определения план на Бога, за да не се смущаваме от паузите в мелодията му.

– Не бива да ги пренебрегваме или изпускаме, – въздъхна примирено Боньо, – защото ще се изкриви мелодията и ще се наруши ритъма.

– Ако следваме Бога, Той сам ще следи за размера, – тържествено обяви Минчо.

– Създаването на музика е бавен и мъчителен процес, особено ако се отнася за мелодията на живота ни, – добави Боньо. – За това трябва да се вслушваме внимателно, както в мелодията, така и да внимаваме в паузите.

Приближаваше се голяма тълпа от хора. Милен следеше прииждащия поток и си каза:

– Това множество се нуждае от Господа.

Той започна да им говори, но хората не го слушаха. Те бяха натоварени със стотици юридически тежести.

– Жалко, – тъжно промълви Милен. – Те се занимават с политика и завземане на властите.

Той тъжно поклати глава:

– Не разбират ли, че те са по-важни от техните планове, дори от нуждата им от почивка?

Милен искаше да им разкаже за Божията любяща грижа и състрадание Му, защото това бе единственият отговор на най-дълбоките им нужди, но …..

Людете приличаха на стадо, което се нуждаеше от овчар, които да ги поведе, но те не Го търсеха там, където трябваше.

Милен плачеше за тези хора, понеже Бог му бе позволил да ги види така, както Той ги виждаше.

Гъсти тъмни облаци изпълниха небето. Задуха вятър, който приведе дърветата, а листата зашумяха обезпокоени.

Дочо гледаше през прозореца. Забързани хора ускоряваха крачка, за да избегнат идващия дъжд.

– Да, – каза си той, – пак ще вали. А аз какво да правя?

Мрачни мисли го обсебваха. Бе премахнат тумора от тялото му и го успокоиха:

– За сега нямате разсейки.

Но … притесненията и страхът, че това може отново да се случи, дори да стане най-лошото, го подтискаха и той не виждаше нищо хубаво край себе си.

Дочо посети лекаря си. Трябваше да се направят нови изследвания.

Двамата си поговориха малко. Лекарят се осведоми как вървят нещата с Дочо и му каза загрижено:

– Твоите терзания, подтиснатост и безпокойство са се превърнали в навик, а това увеличава десетократно възможността на раковите клетки да се възстановят и развият отново.

– Трудно ми е да поддържам увереност в оздравяването си напълно, – призна си Дочо. – Освен това с болка преживявам това, което се случва със сина и дъщеря ми. Те имат неприятности, меко казано и аз не мога да остана безучастен.

– Знаете ли, че ентусиазмът е един от най-големите източници на здраве? – сподели докторът. – Начинът, по които виждаме нещата, се отразяват психически и физически върху нас. Всеки ден е изпълнен с неочаквани шансове.

Дочо въздъхна тежко и нищо не каза.

– Не поглеждайте назад, – продължи докторът. – Наслаждавайте се на всеки ден, на всеки момент, който имате.

– Че какво хубаво може да се види днес? – възропта Дочо.

– Гледайте на добрите неща, които всеки ден ви носи. Наслаждавайте се на изгрева и залеза. Вижте в какви невероятни нюанси прелива небето. Радвайте се на дърветата, цветята, планините и пенливата река, която пресича нашия малък град. В тях Бог се изявява по неповторим начин.

– Лесно е да се каже, – почти изохка Дочо, – нали не сте на моето място.

– Тогава започнете нещо да творите. Съберете се със семейството си или приятели и си спомнете за доброто старо минало. Радвайте се на хората, които Бог води в живота ви. Изберете си цел и вършете всичко с ентусиазъм.

Дочо половинчато се усмихна, но вече имаше план, какво да направи. Той бе решил да прави всеки нов ден най-добрия в живота си.

Горещината бе безмилостна. Но на Дина това не ѝ правеше впечатление. Тя бе потънала в мрачните си мисли. И имаше защо…..

Съпругът ѝ я бе изоставил с тригодишно дете и камара дългове. И за какво?

– Бил намерил голямата си любов и то в чужда държава, – ядосваше се Дина. – А момичето, с което се бил свързал разбрах, че е още дете. Какво очаква той от тази връзка.

Дина бе бясна. В главата ѝ минаваха какви ли не планове с една единствена цел, да му отмъсти.

Да, тя бе много огорчена. Мразеше съпруга си, но най-лошото бе, че се ядосваше на Бога:

– Защо го допусна? Нужна ли бе тази връзка на мъжа ми? Къде бе Ти, когато ставаше всичко това?

Огорчението е смъртоносно. То осквернява човека. И той вече не усеща присъствието на Бога, нито чува гласа Му.

Минаха няколко седмици. Болката на Дина не утихна. Постоянно плачеше и не намираше изход за страданието си.

Най- накрая тя падна на колене и извика към Господа:

– Боже, макар да ми е много трудно, избирам да простя на съпруга си, който ме нарани и онеправда. Помогни ми да забелязвам, как действа врага и да не се поддавам на неприязън и непростителност. Не искам да съдя мъжа си. Не желая да му отговарям с злоба и яд, независимо, че още ме боли. Излекувай емоциите ми и обнови духа ми ……
И Бог превърна гнева ѝ в мир.