Денят беше хубав. Слънцето даряваше с топлина забързаните хора. Дърветата шумоляха тихо с листата си, а вятърът с невидимите си пръсти свиреше нежна, едва доловима песен.

Една жена се опитваше да влезе в метро станцията, опипвайки с бастун настилката пред себе си. Вратата многократно се отваряше и затваряше, но тя не смееше да премине. Явно бе, че не я вижда.

Милена се приближи и реших да ѝ помогна да влезе в метрото. Тя попита жената:

– В каква посока ще пътувате? Имате ли билет?

– Тук ме познават и ще ме пуснат без проблем, – отговори жената.

Двете слязоха бавно по стълбите.

– Аз съм само за една станция, после сама ще се оправи, – каза сляпата жена.
Гърдите ѝ хъркаха, като на стар акордеон.
– Едното ми око е с отлепена ретина, а с другото изобщо не виждам, – сподели жената. – Лошо е, моето момиче, да си без очи. Трудно е. Бутат те, присмиват ти се. А аз не виждам накъде отивам.

Жената се хвана за Милена и през цялото време до нейната спирка, все се усмихваше

– Благодаря на Господа, че изпраща добри хора, като теб, девойче,  да ми помагат.

Стигнаха до спирката. Милена реших, че не мога да я оставя така, за това слезе с нея и я придружи до дома ѝ. Жената знаеше всеки тротоар, къде е по-високо и къде по-ниско.

– Моля да ме извиниш, дете, за времето което ти отнех.

Милена я гледаше с умиление и усещаше каква прекрасна душа се крие зад вече повехналото ѝ тяло.

– Не се ли страхувате да излизате полусляпа в големия град, – попита я Милена.

– Днес, моето момиче, може да е последният ми ден, – отговори жената. – Затова реших да излязла и да се порадвам на слънцето.

Усмивката не слизаше от лицето ѝ .

– Аз сън на 97 години и всеки ден е подарък за мен.

Преди да се разделят жената помоли Милена:

– Наведете се към мен, за да види лицето ти и да го запомня. Едва ли ще се срещнем отново.
Разплака се, хвана ръцете на Милена и ги целуна. Момичето онемях, останах без думи, а жената продължи:
– Пази си здравето, моето  момиче. Научи се да обичаш. Бъди благодарна за всичко и за доброто, и за лошото в живота си.
Милена никога нямаше да забрави тази жена, макар и невиждащи тя бе изпълнена с живот.

1875 година. Пролетта беше се преборила със зимата и бързаше да докосне с топлината си всяко стръкче. Откъдето минеше лека зеленина надничаше от земята. Птиците настройваха гласните си струни и огласяха простора с новите си песни.

Хъдсън Тейлър бе на перона на гарата в Брайтън. Очакваше влака, който трябваше да го върне в Лондон.

Към него се приближи приятен на вид мъж. Беше висок и рус, но не приличаше на англичанин.

– Аз съм граф Бобрински. Каня ви да пътуваме заедно. Нали и вие отивате в Лондон?

– Благодаря за поканата, но аз имам билет за трета класа, – каза Тейлър.
Хъдсън не можеше да си позволи по-скъп билет. Той беше мисионер и живееше съвсем скромно.

– Моят билет ми позволява да ви поканя, – каза руснакът вежливо.

В купето бяха само двамата. Разговорът неусетно се насочи към мисията в Китай, която Тейлър бе основал. Мисионерът разказа на графа за хората там и трудностите, които срещаше в тази страна.

Бобрински стана, извади чековата си книжка и каза на Хъдсън:

– Позволете ми да дам нещо за вашето дело  в Китай – и му подаде един чек.

Когато Тейлър погледна листа си помисли: „Графът навярно се е объркал“.

На чека бяха написани педесет лири стерлинги.

– Навярно нещо сте се объркали, – обърнал се Хъдсън към графа, – вероятно мислите, че сте подписали чек за пет лири, но тук пише педесет. Позволете ми да ви върна чека.

– Не мога да го взема обратно, – отговори дарителят не по-малко изумен. – Аз наистина имах намерение да дам пет лири, но изглежда Бог е пожелал да получите педесет.

Тейлър бе поразен. Щом слезе в Лондон, той веднага отиде в мисията, а там по това време се молеха.

Бе необходимо да се изпратят в Китай пари за плащания в мисията, но не достигаха 49 лири. За това хората се бяха събрали и в молитва искаха Бог да разреши проблема им.

Докато се молеха, Тейлър влезе и постави на масата петдесетте лири. Хъдсън им разказа за срещата си с граф Бобрински и как той по грешка бе написал педесет вместо пет лири.

Всички, които се бяха събрали в мисията, благодариха на Бога за бързия отговор на молитвата им.

На Нова година в Австралия е горещо. Ето защо австралийският добричък Дядо, който раздава подаръците, не може да се придвижи със шейна. Там той се появява на плажа с ярък сърф. Според традицията е с бяла брада, червена шапка  и традиционния си костюм.

Вместо елхи там използват метросидерос, род евкалиптово дърво, украсено с червени цветя-пискюли.

В Австралия се посреща Нова година под открито небе с приятели или семейството.

Австралийците обичат да бодърстват през празничната нощ в градината на светлината на свещи и факли.

Всяка година там се събират хиляди хористи, които пеят традиционни песни под открито небе. Всеки австралиец, който иска да участва в такъв импровизиран хор, се явява на определено място, държейки в ръка специално приготвена за случая свещ.

Средствата от продажбата на тези свещи  се използват за благотворителни цели.

Значителен брой колумбийски войници и полицаи са заловени в плен и са държани в лагерите на въстаническите сили. Някои от тях са заточени повече от десет години и нямат достъп до новините.

На пленниците не им забранявали да слушат музикални радиостанции.

За това били привлечени популярни музиканти за създаването на хит, в който било вмъкнато съобщение на морзовата азбука, в което се разказвало колко хора от армията са успели да се спасят от плен и призовавали пленените да не губят надежда и да бъдат бодри.

Песента се въртяла в повечето колумбийски радиостанции в продължение на два месеца.

Когато Кремена за първи път дойде в гълъбарника, тя бе оглушена от писуканията на множеството птици събрани на едно място, но после свикна с шума и това не ѝ правеше впечатление. Тя много се привърза към гълъбите и когато имаше малко свободно време, го прекарваше сред тях.

Ако някоя от птиците се разболееше, Кремена я отнасяше у дома си и я лекуваше. Тя я слагаше до леглото си. Слушаше гукането ѝ и намираше утеха в песента ѝ.

Само в тези нощи не сънувах кошмари, които  ѝ напомняха за страшното ѝ минало.

При тях дойде да помага Йоана. Тя беше дъщеря на убиец, а брат ѝ сега беше в армията. Първоначално Кремена я прие резервирано, заради слуховете, които се носеха за нея, но забеляза, че момичето си имаше своя магия.

Йоана само протягаше ръка и гълъбите идваха при нея. Не беше нужно да цъка с език, за да ги примами, или да им предлага зърна, както ги викаше Кремена.

Тя се изненада от уменията ѝ, даже малко ѝ завидя.

Кремена винаги първа отключваше вратите рано сутрин.  Хранеше гълъбите и ако имаше някоя болка птица я лекуваше.

Мяташе камъни по ястребите, които идваха на покрива, готови да се впуснат през процепа и да унищожат гнездата, за които толкова много се грижеха.

Кремена гонеше хищниците, когато сутрин пускаха птиците да полетят свободно в небето. Тя не се съмняваше във верността им и знаеше, че те ще се върнат

И все пак, когато е връщаха, те отиваха при Йоана, а не при Кремена. Момичето стоеше неподвижно в мрака, а те пърхаха около нея.

 – Защо предпочитат Йоана? – попита веднъж Кремена отговорничката на групата, все пак тя беше по-възрастната и бе прекарала най-дълго време сред птиците.

Изглежда завистта бе проличала в очите на Кремена, защото жената ѝ се усмихна топло преди да отговори:

 – Тя говори техния език.

 – Наистина ли? На птиците? И какъв е този език?

Отговорничката на групата погледна Кремена право в очите.

 – От всички хора точно ти би трябвало да знаеш най-добре това.

И тогава Кремена разбра. Езикът, с който си служеше Йоана, бе езикът на мълчанието.