На кастинга имаше много млади хора, готови да изявят своите таланти. Те се вълнуваха и притесняваха. Всеки желаеше да е победител. Това състезание не бе за професионалисти, а за хора, дошли „да изпробват силите си“ с други, такива като тях.

Между тях бе и Николай, тридесет и две годишен мъж. Животът му не бе протекъл леко.

Преди години се бе сбил с други младежи. В този бой му бяха пробили главата и половин месец той бе в кома.

Прогнозите на лекарите бяха категорични:

– Дори и да дойде в съзнание, той няма да води нормален живот.

А Николай беше женен. Жена му Елена, бе млада и красива девойка.

Медиците я посъветваха:

– Зарежете го, – казаха ѝ право в очите, – не погубвайте целия си останал живот.

Но Елена реши друго. Тя остана с Николай.  Обучаваше го за всичко отново, като малко дете.

Малко по-късно им се роди дъщеря. Усилията на Елена не отидоха напразно. Нейната грижа и любов изправи Николай на крака.

Николай и съпругата сега не се предават лесно и не се отчайват.

Николай бе дошъл на кастинга, за да се „пребори“ с другите и да спечели наградата.

Когато дойде реда му, той изпя композицията на Сосо Павлиашвили — „Небо на ладони“.

Изпълнената с чувство песен не остави равнодушна публиката. Зрителите го аплодираха прави, а нечии очи се изпълниха със сълзи от умиление и възторг.

Съдиите също били трогнати от неговото пеене….

Компанията „Opel“ изобретила християнска кола.

При скорост над 80 км.ч се включва песента: „По-близо, Господи, при Теб!“

И колкото повече се увеличавала скоростта, толкова по-силно звучала песента.

Самият Евгений Миронов твърди, че почти от пелените е мечтал да стане артист.

Може би, защото е бил стеснителен и се е притеснявал много, особено в училище.

Първото му излизане на училищна сцена било пълен провал.

Той пеел трагична песен за един умиращ комсомолец, а зрителите ….. се смели до сълзи.

Когато слизал от сцената, го съпроводили викове:

– За теб е отворен път към цирка.

Колата взе да пълзи нагоре. Горският път бе доста стръмен. Под вековните дървета се тъмнееха сенки. Надвисналите иглолистни клони разреждаха светлината.

Когато колата изкачи стръмнината и тръгна по билото, Катя възкликна:

– Какво е това?

– Изглежда тук е имало пожар, – каза Теодор.

– Как са почернели дърветата само, – с болка се обади Герасим. – Целите са овъглени, умъртвени, загубили предишната си красота.

– Ето това правим ние хората, – въздъхна дълбоко Вълко. – Умишлено или небрежно, но пожарите не стихват в нашите гори.

– Непоносима гледка е една обгоряла гора, – сбърчи нос Катя.- Гледате с мъртвите си очи и сякаш пита: „Защо ме овъгли?“

– То тук пак навреме успяхме да загасим пожара, – каза Вълко, – но на много места пламъци и пушеци се вият дни и нощи.

– Заедно с дърветата и растенията в гората гинат птици, животни, мравки и множество насекоми, – констатира Герасим.

– Казват, че тези пожари подсилвали токсичните валежи, – уточни Теодор.

– Как няма да ги подсилват, – ядоса се Вълко, – нали така горим кислорода, който дишаме, изпълваме атмосферата с въглероден окис. Какво да говорим повече, с една дума се самоунищожаваме.

Малко по-долу от върха Вълко паркира колата до хижата и групата смело закрачи нагоре. След половин час бяха вече на върха. Щом стъпиха на него седнаха да си починат..

Въздухът беше чист. Залязващото слънце багреше зъберите на планината отсреща.

– Каква красота! – възкликна Герасим.

– Виж, – засмя се Катя, – как се преливат планините. Същинска симфония.

След първите възторжени възклицания малката група замълча. Всекиму по своему възприемаше тази затрогваща хубост.

Герасим извади кавала и тихо занарежда мотива на една доста позната народна песен, която бе запяло сърцето му. Теодор нагласи гуслата и подсили силно докосващите звуци.

Катя обгърна с поглед планината и зареди като бисери думите на самата песен. Гласът ѝ се извисяваше високо, пречупваше се и политаше над върхарите.

Вълко не остана назад и се включи към песента, той успя майсторски да улови втория ѝ глас.

Когато свършиха песента, всички тръпнеха. Сякаш планината ги бе споила в едно, омагьосала ги със своето очарование. А песента още дълго отекваше в сърцата им ….

Химнът на футболния клуб на „Ливърпул“ е песента „You’ll never walk alone“.

Тези думи били татуирани на крака на морския пехотинец Анди Гранд, който бил изпратен в Афганистан и попаднал на мина.

На него му ампутирали крака под коляното и при операцията последната дума била отсечена и тогава надписът станал: „You’ll never walk“ – “ Ти никога няма да ходиш“.

Самият Грант се отнасял към тази история с хумор.

Той се научил да ходи с протеза, участвал в спортни състезания и често разказвал за този случай пред други ветерани инвалиди, за да ги мотивира.