В Турция са измислили закон за бабите, за който мечтае целият свят.

Грижа за децата е най-големият проблем за работещите майки в Турция, но турското правителство е намерило едно просто решение, да плати на бабите, за да се грижат за децата.

През февруари 2017 г. В Турция се пуска програма, която ще осигури бабите с държавна заплата, за да се грижи за внуците си в делнични дни.

За тези, чиято пенсия е от 1 000 до 1 800 турски лири ( 250-450 долара), проектът дава възможност да печелят допълнителни приходи, като се грижи за внуците си у дома.

Всяка година виждаха баба Мара да излиза на 2 или 3 януари от дома си и да отива на боклука, където изхвърляха вече ненужните зелени дръвчета, които до скоро са сияли с гирлянди, лъскави играчки и мигащи звездички.

Тя избираше една и я отнасяше в дома си, там я украсяваше. Съседката учителка в близката детска градина не се стърпя и тази година я попита:

– Защо правите така? Защо не си купите като другите нова или поне някоя пластмасова?

– Живея само с една пенсия. Да си купя елха, не не е по моя джоб. Пластмасови не искам, те не носят аромата на гората.

– Тогава защо изобщо ви е нужна елха?

– За внуците….. вярно е, че не идват ….., но аз всяка Нова година се надявам, че някой от тях ще дойде или поне ще позвъни.

– Няма ги, – каза Маргарита от горния етаж, – сигурно пак са отишли някъде я в Гърция, я Италия или някъде другаде, да карат Нова Година.

– Какво да се прави, – въздъхна баба Мара, – всеки от тях си има свой собствен живот……

– Те отдавна са те забравили, – невъзмутимо констатира Маргарита.

– Недейте така, те са добри деца. Чакам ги всяка година, даже подаръци им слагам под елхата…… А тук хората изхвърлят елхи, защо да не си избера една?

– Нова година я срещнахме, за какво ти е тази елха?

– Аз съм християнка и срещам Рождество Христово, а Нова година и елхата ….. нали разбирате, заради внуците.

Хората повечето, от които бяха деца се разотиваха след речта и програмата, която се бе провела на площада.

– Всяка епоха ражда своите будители, – размахваше ръце възрастен побелял мъж, облечен в тъмносив костюм, бяла риза и бомбе на главата. – Те не са избрани случайно. Изникват, когато има нужда от тях.

– За необходимостта съм съгласен, – клатеше глава в съгласие бай Марин. – Когато народа ни бе обезверен и останал без надежда, се появи Паисий, който убеди хората, че има с какво да се гордеят.

– Ами Левски, – каза възрастният мъж, това бе Цачо Влахов, отдавна излезнал в пенсия, бивш началник на пощата. – Посветил се на Отечеството си, завърши на бесилото, с една цел, „чиста и свята република“. Много са българските просветители,  книжовници, революционери, отдали живота си  за  българската  свобода и духовност, но има ли ги днес? Къде са днешните будители?

– Традиционно сме свикнали, – засмя се бай Марин, – да се появят хора, които очакваме да ни изведат от финансовата и духовна криза, в която потъваме. Може би са ни нужни човеци, които да ни измъкнат от материалното заслепение и да ни накарат да осъзнаем, че трябва да бъдем умни и духовно богати, а не притежатели на вещи.

– Днешните будители трябва да бъдат надежда за съхраняването на българския народ, – добави Цачо. – Някой трябва да ни разтърси от апатията, да ни отърве от мислите, че от нас нищо не зависи. Необходимо е да спрем да се борим само за собственото си оцеляване и да започнем да отстояваме националното си самочувствие и отговорност.

– Днешните будители трябва да поддържат пламъка на просветата, културата и духовността, – каза бай Марин.

– Мислиш ли, че такива наистина са ни необходими днес? – попита Цачо.

– И още как?! – възкликна бай Марин, – Времето няма да спре, а българският дух трябва да живее.

Тази седмица бабата на наталия ѝ прочете приказката за Буратино. Момиченцето бе впечатлено от красотата на Малвина от илюстрациите в детската книжка и започна да разпитва баба си:

– Къде живее сега Малвина? Какво прави?

Възрастната жена уморена от настойчивите въпроси на детето обясни:

– Малвина е вече пораснала, а къде живее и какво работи не зная.

Случи се така, че лелята на Наталия трябваше да я заведе на някакъв празник. Двете се качиха в един автобус, за да отидат до там.

Лелята приготви парите и зачака кондукторката да дойде, за да купи билети. Изведнъж ги приближи изключителна на вид жена.

Тя бе на около 45-48 години с тюркоазена кожена жилетка, чийто ръбове бяха в малинов цвят. Жената имаше удължени мигли, но какви мигли само! Букет от четири сантиметрови косъмчета стърчаха извън долния и горния клепач. Те се повтаряха в интервал от пет милиметра. Жената имаше сини сенки и синя стрела до върха на главата си.

Лелята трепна, като я видя, а седящата до нея племенница радостно извика:

– Лельо, лельо, това е Малвина, това е тя! Леличко, вие сте Малвина нали? – Обърна се Наталия към непознатата жена. – Навярно в пенсия сте излезли вече, нали?

Дамата, която кой знае какви мъки бе претърпяла под ръката на майсторката, която ѝ бе нанесла грима, съвсем не очакваше, че заради козметичните манипулации върху себе си, едно малко момиченце ще я разпознае като Малвина излязла в пенсия.

Въпреки, че през този ден  се радваше на ласкавото прощаване със слънцето, златните листа и добро настроение, Ники от сърце мразеше 15 септември.

И не защото е необходимо да става по-рано, когато е необходимо, той можеше да е събуди призори, дори много по-рано. Не и защото започваше традиционната, еднообразна учебна година. На Ники винаги му бе интересно и забавно да научава нови неща, но само ако виждаше полза в тях.

Работата бе в друго.

На въпроса на майка си:

– Няма ли най-сетне да се стегнеш и да започнеш сериозно да учиш?

Ники излагаше своите аргументи относно „нерадостното“ учене:

– Там ме учат неща, които не са ми полезни за живота. Карат ме да зубря и ме тъпчат със знания, от които и даром не се нуждая. Това е като да подарят малък велосипед на три колела на подрастващ. Той не ти е нужен, но не трябва и да го изхвърляш.

– И към какви други знания ще се насочиш? – с голяма доза ирония го попита баща му.

– Бих искал, израствайки да уча не това, което ми задават, а това към , което се стреми душата ми. В училище ми налагат не дисциплина, а тъпа покорност на по-големите.

– По-добре се учи и бъди като всички, – посъветва го майка му.

– Не разбирате ли, че оценките не са най-главното нещо? – възмути се Ники. – Важно е какво умееш в живота.

– Ако завършиш с добра диплома училище, ще постъпиш в по-добър ВУЗ, а след това ще си намериш и по-престижна работа, – каза баща му.

– На която ще се изгърбвам до пенсия, – продължи Ники мисълта на баща си, – а след това с почести ще ме изритат с пожелание: „Старей и укрепвай в здраве!“ Оставайки с една пенсия, половината от която отива за хапчета, а другата в помощ за децата и внуците, които нямат никакви планове за живота, защото отиват наникъде ….

– Тогава какво предлагаш, умнико? – строго го погледна баща му.

– Виж в живота всичко е на обратно? – подчерта важно Ники. – Грешиш, но тези грешки са твоя най-добър учител. Ако не умееш да правиш грешки, няма да се научиш на нищо. Животът те препъва, млати и измъчва, докато не почерпиш знание от грешките си.

Когато видя угрижените физиономии на родителите си Ники смирено каза:

– Простете ми, съвсем не исках да ви развалям настроението. Винаги съм се стремял да бъда себе си.

Баща му въздъхна и вече по-спокойно каза:

– Знанието е сила. Бъди силен, придобивай необходимите знания, които ще променят живота ти към по-добро. Ти трябва да бъдеш силен, иначе за какво ще ти е всичкото това училище и знанията, които ти се преподават там?

Ники мечтаеше да е силен физически и да помъдрява все повече от ден на ден.

– Развивай се, – каза насърчително баща му. – Живей така, че да те запомнят с добро …

За Ники тези думи звучаха тържествено, но безсъдържателно. Та нали той бе умник, ще се справи с живота.

„Какво разбират родителите от истинско обучение, необходими знания, компетентност….?“