Малко преди да затвори магазинчето си Вера Иванова забеляза група наркомани, които се въртяха наоколо. През нея мина Симеон, който имаше гастроном отсреща и я предупреди:
– Внимавай теб дебнат. Чакат те, да излезеш с парите.

– Какво мога да направя? – смути се Вера. – В магазина ли да нощувам?

Симеон вдигна рамене и излезе от магазина ѝ.

Във Вера настъпи паника. Скоро бяха обрали пощальон, който пренасяше пенсиите.

Пред гастронома седеше просяк, но една сутрин бе намерен пребит. Говореше се усилено, че наркоманите са го убили, за да му вземат събраните му пари.

Вера прехвърли в ума си много варианти.  Мъжът ѝ не можеше да я срещне, защото беше на работа. Децата се бяха изженили и отдавна не живеех в града.

Вера започна да се моли:

– Господи, на тебе уповавам, няма кой друг да ми помогне…..помогни ми, ……

След това сложи парите във вътрешния си джоб и излезе през вратата. Странно, но наркоманите като я видяха се разбягаха на всички страни. И тя без никакви пречки се насочи към дома си.

Крачеше по тъмите улици и се ослушваше във всеки звук, който ѝ приличаше на стъпки. Понякога се обръщаше да види, дали някой не върви след нея.

На едно по-осветено място срещна бившата си съученичка Клавдия Симеонова. Тя беше с мъжа си. Явно се връщаха от гости. Вера ги поздрави. След 20 минути, влезе вече спокойна в дома си.

На следващия ден Вера срещна отново Клавдия, която лукаво ѝ се усмихваше.

– Какъв беше този мъж снощи със теб? – попита Клавдия. – да не си си намерила любовник?

– Какъв любовник? За какво говориш?, – попита я Вера в недоумение.

– Не можеш да отречеш, ние те видяхме с мъжа ми, – настояваше на своето Клавдия. – Ти вървеше под ръка с висок военен. Хайде признай си, кой е този мъжага?

– Какво искаш да кажеш, – възкликна Вера, – Никакъв военен не е имало. Аз бях сама. Привидяло ти се е нещо.

Клавдия само се усмихна и хитро ѝ намигна. „Няма да те издам!“

Вера се замисли: „Кой е бил с мен? От него ли избягаха наркоманите? Това е пълна загадка за мен. Важното е, че моята молитва бе чута“.

Въпросът на Господа, от който на Петър му стана болно, му помага да разбере, че Христос все още го обича.

Господ поръча на Петър:

– Паси овцете ми.

T.e. Исус му каза: „Занеси любовта Ми на другите“.

Овцете попаднали при Христос, са цяла напаст. Оваляни в калта, бодат се, а други се стремят да се изплъзнат.

Божията любов е достатъчна за всички и за мен също. Ако обичам Господа, няма да се подчинявам на своите симпатии и антипатии, защото аз имам работа, да паса овцете Му.

В тази работа няма почивни и празнични дни, тя не се зачита за пенсия.

Бъдете внимателни, не заменяйте Божията любов с дела, които стават поради човешка привързаност, защото това ще доведе до охулването ѝ.

В Турция са измислили закон за бабите, за който мечтае целият свят.

Грижа за децата е най-големият проблем за работещите майки в Турция, но турското правителство е намерило едно просто решение, да плати на бабите, за да се грижат за децата.

През февруари 2017 г. В Турция се пуска програма, която ще осигури бабите с държавна заплата, за да се грижи за внуците си в делнични дни.

За тези, чиято пенсия е от 1 000 до 1 800 турски лири ( 250-450 долара), проектът дава възможност да печелят допълнителни приходи, като се грижи за внуците си у дома.

Всяка година виждаха баба Мара да излиза на 2 или 3 януари от дома си и да отива на боклука, където изхвърляха вече ненужните зелени дръвчета, които до скоро са сияли с гирлянди, лъскави играчки и мигащи звездички.

Тя избираше една и я отнасяше в дома си, там я украсяваше. Съседката учителка в близката детска градина не се стърпя и тази година я попита:

– Защо правите така? Защо не си купите като другите нова или поне някоя пластмасова?

– Живея само с една пенсия. Да си купя елха, не не е по моя джоб. Пластмасови не искам, те не носят аромата на гората.

– Тогава защо изобщо ви е нужна елха?

– За внуците….. вярно е, че не идват ….., но аз всяка Нова година се надявам, че някой от тях ще дойде или поне ще позвъни.

– Няма ги, – каза Маргарита от горния етаж, – сигурно пак са отишли някъде я в Гърция, я Италия или някъде другаде, да карат Нова Година.

– Какво да се прави, – въздъхна баба Мара, – всеки от тях си има свой собствен живот……

– Те отдавна са те забравили, – невъзмутимо констатира Маргарита.

– Недейте така, те са добри деца. Чакам ги всяка година, даже подаръци им слагам под елхата…… А тук хората изхвърлят елхи, защо да не си избера една?

– Нова година я срещнахме, за какво ти е тази елха?

– Аз съм християнка и срещам Рождество Христово, а Нова година и елхата ….. нали разбирате, заради внуците.

Хората повечето, от които бяха деца се разотиваха след речта и програмата, която се бе провела на площада.

– Всяка епоха ражда своите будители, – размахваше ръце възрастен побелял мъж, облечен в тъмносив костюм, бяла риза и бомбе на главата. – Те не са избрани случайно. Изникват, когато има нужда от тях.

– За необходимостта съм съгласен, – клатеше глава в съгласие бай Марин. – Когато народа ни бе обезверен и останал без надежда, се появи Паисий, който убеди хората, че има с какво да се гордеят.

– Ами Левски, – каза възрастният мъж, това бе Цачо Влахов, отдавна излезнал в пенсия, бивш началник на пощата. – Посветил се на Отечеството си, завърши на бесилото, с една цел, „чиста и свята република“. Много са българските просветители,  книжовници, революционери, отдали живота си  за  българската  свобода и духовност, но има ли ги днес? Къде са днешните будители?

– Традиционно сме свикнали, – засмя се бай Марин, – да се появят хора, които очакваме да ни изведат от финансовата и духовна криза, в която потъваме. Може би са ни нужни човеци, които да ни измъкнат от материалното заслепение и да ни накарат да осъзнаем, че трябва да бъдем умни и духовно богати, а не притежатели на вещи.

– Днешните будители трябва да бъдат надежда за съхраняването на българския народ, – добави Цачо. – Някой трябва да ни разтърси от апатията, да ни отърве от мислите, че от нас нищо не зависи. Необходимо е да спрем да се борим само за собственото си оцеляване и да започнем да отстояваме националното си самочувствие и отговорност.

– Днешните будители трябва да поддържат пламъка на просветата, културата и духовността, – каза бай Марин.

– Мислиш ли, че такива наистина са ни необходими днес? – попита Цачо.

– И още как?! – възкликна бай Марин, – Времето няма да спре, а българският дух трябва да живее.