Зима. Сняг. Безлунна нощ. В такава можеш нацяло да замръзнеш.

Малка пухкава топка, стоеше от едната страна на кооперацията и от време на време от нея се чуваше едно жално едва разпознаваемо: „Мяу“.

Зорка мина по улицата. Тя чу жалния вопъл и не се стърпя, пресегна с ръка и улови мяукащото котенце.

Зорка бе алергична към котки, но сърцето ѝ не даде да остави на студа това малко създание.

– Миличко, – Зорка погали мъничето, – ако хазайката те види в апартамента, ще ни изгони. Няма значение,  – махна с ръка тя, – ще си намерим друг.

Зорка го занесе у дома си. Дълго го държа в дланите си. Когато котенцето се стопли и престана да трепери, вдигна очи към новата си стопанка и я погледна очакващо.

Зорка отиде в кухнята. Стопли малко мляко, дори и малко саламче му отряза. Котето изпи млякото, изяде парченцето салам и започна доволно да мърка.

Мъжът на Зорка, Павел скоро се прибра от работа. Той бе много уморен и както бе с дрехите заспа на кревата.

Зорка знаеше колко му е тежка работата, за това в нищо не го упрекна. Съблече го и го зави с одеялото. След това изключи лампата и си легна.

Пухкавият герой започна да изучава апартамента.След като привърши огледа бързо скочи при Павел в леглото и се сгуши до него.

Зорка се бе унесла, когато чу пронизителен вик. Тя веднага реагира и без да разбира какво става, скочи на крака.

– Бързо включи лампата, – каза сърдито Павел. – Хванах плъх!

Когато Зорка включи лампата, се разбра, какъв плъх бе хванал мъжът ѝ. Тя едва не падна от смях. Павел постоя няколко минути объркан, а след това силно се разсмя.

– Толкова малко, а щеше да ми изкара акъла, – Павел се заливаше от смях. – Остава при нас нали?

Павел умолително погледна жена си, тя само кимна с глава и притисна котето до гърдите си.

Валеше сняг, но снежинките бързо се топяха.

– Но нали все пак има сняг, – засмя се Борис, – а щом е Рождество, той е предвестник на нещо.

– На какво? – попита Соня.

– Че се пречистваме от греховете си.

– А ако бъдем пречистени от греховете си, какво ще ни остане? – опита да се пошегува Данчо.

Всички се бяха струпали в кухнята, докато Мартин отваряше виното и го разливаше в пластмасови чаши. Мариан отвори хладилника и извади газирани напитки за Любчо и Дойчин, а за себе си взе безалкохолна бира.

Горан беше пристигнал последен. Тогава решиха, че е време за тост и се отправиха към трапезарията. Там последна влезе Катя. Тя носеше кошница с пресен хляб.

– Бих искала да ви запозная със една семейна традиция, – усмихна се предизвикателно Катя. – Това е хляб на спомените. Майка ми го правеше, когато бях малка. Тя го наричаше така, защото когато хапнеш от него, трябва да си спомниш нещо важно.

– Може ли да е от детството? – попита Станчо.

– Може да е от всяко време и всяко място, – бързо каза Катя. – Нека да хапнем залък хляб и да си спомним през какво сме преминали и какви сме били. Само тогава ще осъзнаем до какво ниво сме стигнали и какви сме сега.

Катя пусна кошницата в кръг и всеки си отчупи парче хляб.

А през това време тя обясни:

– Тайната на хляба на спомените е в това, че в него можеш да сложиш каквото си поискаш. Това могат да са чушки, картофи или сирене, дори може да бъде само някоя подправка. Така хората биха живели по-добре ако обръщаха внимание на това, което имат и няма да го хабят напразно.

– Спомените са като онова, което откриваш в чекмеджетата на кухнята. Могат да изглеждат ненужни, но всъщност подобряват това, което правиш, – констатира Димитър.

– За всички нас, – каза Борис и вдигна чашата си.

Другите го последваха в наздравицата.

Филип беше добър шивач, не само добър, а много добър. Имаше клиенти не само в малкото градче, където живееше, а и от околните селища, по-големите градове, дори идваха и от столицата.

Беше сръчен и усещаше интуитивно желанията на хората, сякаш четеше мислите им. За това го търсеха много. Имаше много поръчки, но как насмогваше, само той си знаеше.

Но Филип си имаше една страст. Той изрязваше достатъчно големи парчета плат и отделяше по-малко от другите материали, които клиентите му носеха.

Съвестта му не оправдаваше действията му, но той не слушаше вътрешния си глас и продължаваше „обирджийското“ си дело.

Една вечер си легна и сънува, че стои пред Върховния Съдия. Трепереше целия. Изпоти се. Започна да мънка и да се запъва, при отговорите на въпросите.

– Аз съм честен човек, – мъчеше да се оправдае някак си, – на никому зло не съм причинил.

Изведнъж пред него се появи развято огромно знаме. То бе съставено от всички парчета плат, които той бе откраднал от своите клиенти.

При вида на знамето Филип отпусна глава и се отказа да се оправдава.

На сутринта бледен и развълнуван, той разказа на помощника си страшния си сън и го помоли:

– Всеки път, когато ме видиш, че се готвя да отрежа парче от даден плат, спирай ме и ми напомняй за съня ми.

Измина доста време от тогава. Филип все още се намираше под въздействието на съня си и не се налагаше на помощника му да го възпира.

Един ден клиент му донесе скъпа и ценна материя. Филип се съблазни да отреже едно парче от нея. Напразно помощникът му напомняше за страшния сън.

– Спомнете си, какво сънувахте? Не се подавайте на съблазънта! – молеше го настойчиво той.

– Замълчи, – караше му се Филип, – много добре помня, че на знамето нямаше парче от тази материя.

Нещастник. Така той се опитваше да успокои съвестта си и бе обречен отново да стане роб на желанието си да притежава парчета от всеки необикновен плат.

Съвестта е тихият глас на Бога. Тя осъжда или одобрява всяко действие на човека. Съвестта подбужда към истината и доброто, а се отвращава от лъжата и злото.

Група от момичета бяха седнали на сянка. Обикновено обсъждаха кулинарни деликатеси, но днес темата беше много интересна, говореха за мармалада.

– Днес е известно, че жителите на Европа са опитали за първи път мармалада по време на Кръстоносните походи в Мала Азия, – каза Дарина, която обичаше да проследява историята или развитието на предмета, който обсъждаха. – Историческата родина на мармалада е Близкият Изток, както и Източното Средиземноморие.

– За да съхранят реколтата местните варили плодовете до максималното им сгъстяване – добави Валентина.

– В английскоговорещите държави думата „мармалад“ е означавала само сладко от цитрусови плодове, – каза Мариела. – Най-често мармалад са правели от портокали.

– Днес мармалад се прави не само от цитрусови плодове, но и от банани и даже от офика, – сподели Невена.

– Думата „мармалад“ идва от френски, – уточни Мариела – и означава сладко от дюли.

– Защо мармаладът го поръсват със захар? – попита Ема.

– Когато се втвърди във формата, кората на сладката маса не изглежда много апетитна, – усмихна се Весела. – Само захарта може да скрие всички недостатъци.

– Освен това захарта помага за бързото изсушаване на парчетата мармалад, – допълни Невена, – а това ускорява процесът на приготвяне.

– Така е, – съгласи се Наталия. – Захар има висока хигроскопичност, която отстранява излишната влага и втвърдява масата на мармалада.

– Знаете ли, че сухите френски порции съдържат млечни десерти, мюсли, даже и мармалад? – попита Стела.

– Мармаладът е богат на калций, магнезий и фосфор, – каза Невена.

– Днес се прави мармалад дори от кола, тиква и динена кора, – сподели Мария.

– А знаете ли от кого е направена най-голямата мармаладена мечка? – попита Валентина? – като предизвикателно присви очи.

Никое от момичетата не знаеше, за това всички бяха вперили жаден поглед в попиталата. Така щяха да научат нещо ново, която не знаеха.

– Най-големият мармалад в света са направили работниците от компанията Gummi Bear Factory, – каза тържествено Валентина. – Мармаладената мечка е достигала височина 1,7 м и е тежала повече от 600 кг.

Тъй като никое от момичетата нямаше друга информация за мармалада, те си тръгнаха, до следващия път, когато ще обсъдят нещо „важно“.

В кухнята че усещаше оживление. Марта, режеше, вареше, запържваше и какво ли още не. А от една голяма тенджера се долавяше приятен аромат на вкусна яхния.

Скоро мъжът ѝ щеше да си дойде гладен от гората. Хляба кротко стоеше в месала увит и чакаше времето, когато стопанинът на дома ще го разчупи.

Чу се скърцане на каруца и конско пръхтене.

– Дойде си, – каза си Марта.

В стаята влезе мъжът ѝ Стоил и свекърът ѝ Дечо. И двамата шумно я поздравиха и в един глас заявиха:

– Гладни сме като вълци. Какво има за ядене.

Хвърлиха горните си дрехи и се настаниха край масата. Марта разсипа по паниците още топлата яхния, а Дечо посегна към хляба и го разчупи на парчета.

След като утолиха глада си, двамата мъже се облегнаха доволни на столовете си.

– Добри животновъди сте били, – каза Дечо на снаха си.

Марта и Стоил дълги години бяха работили в близката кравефермата. Двамата даваха най-много мляко, чиято маслеността му бе доста висока.

– И другите така разправяха, – засмя се Марта, – когато работехме във фермата.

– Не, става въпрос за нещо друго, – каза Дечо.

И ето какво разказа възрастния човек в подкрепа на казаното.

– Със Стоил се връщахме от гората. И гледам на отсрещния хълм пасат крави. С тях бяха Въло и Надето. Тогава Стоил каза: „Това са нашите крави. Искаш ли да ги извикам тук?“ Не му повярвах и той веднага изсвири с уста, а после се провикна: „Йоно, Пено елате тука!“ Кравите наостриха уши и хукнаха надолу към нас, след тях тръгнаха и другите животни. Когато кравите дойдоха при нас започнаха да ближат ръцете на Стоил и да му се галят.

Очите на старецът се насълзиха:

– Ако не бях го видял, никога нямаше да повярвам. Добри пастири сте били с мъжа си, Марто. Бог да ви поживи!

След това Дечо стана и тръгна към портата, обърна се и рече:

– Добри стопани сте …..