Реши Марин да си пийне, поне една бира да изпие. Той беше със жена си и сина си. На тениската на Марин пишеше: „Исус Христос – Бог“. Стана му някак неудобно да пие бира с такъв надпис, какъв пример ще даде на сина си.

„Е, добре де, – помисли си Марин, – поне безалкохолна мога, да пийна“.

А в главата мисълта му се изясни, как и къде да направи това.

Марин приближи към един от павилионите, а там само алкохолна бира продават. Във втория също. Отиде в магазина, а там няма никава, днес не са доставяли изобщо.

– Е, Господи, това е, – каза Марин, – ако и на следващите места няма, значи Ти не искаш, аз  да пия. Тогава няма и безалкохолна бира да пия.

А мислите отново се блъскат в главата му: „Дори и бира да има, безалкохолна и да са я докарали днес, няма значение, не бива, да пия“.

Но Марин продължи упорито да търси. Бе зажаднял яко. Реши да си купи и да пийне.

Успя да си купи една банка бира, отвори я, пийна няколко глътки …. и изведнъж, от къде се взе…. една оса започна да кръжи наоколо и …. право в банката. Горката потъна веднага.

Тогава Марин въздъхна дълбоко и каза:

– Бог се грижи за мен, не ме оставя намира! Всичко направи, за да не пия бира.

Марин изхвърли банката и от тогава повече не пиеше.

Разговорът тежеше. Около масата всички млъкнаха. Звън на чаша, изтървана вилица и преместване на стол се опитаха да разкъсат тишината. Хората започнаха да се оглеждат и по някои лица плъзна неволна усмивка.

Рачо се надигна и обяви:

– Време е. Трябва да вървя. Утре съм на работа.

Валери вдигна рамени, а момичетата се спогледаха. Рачо облече анурака си и се обърна към девойките:

– Е, момичета, до скоро, – закани им се с пръст. – И да не се карате.

Вдигна глава и погледна Валери.

– Вальо, ела да ме изпратиш.

На Валери не му се излизаше никъде, но нали е домакин, пък и с Рачо бяха приятели от деца. Приведе рамене и тръгна след госта.

Когато бяха вече на двора, Рачо се обърна. Той едва различи приятеля си, който се движеше след него. Нощта беше тъмна. Луната се бе свряла някъде между облаците и сигурно сладко си покъркваше.

– Нещо не е наред с теб, Вальо, – каза с тъга Рачо. – Не ме разбирай погрешно. Знам, че според завещанието, ако се ожениш втори път, трябва да спра да ти давам пари, но знаеш, че аз съм ти приятел. И дори да се ожениш утре, аз няма да спра да изплащам дела ти.

Валери мълчеше. Не му трябваха на него пари. За какво са му като нея я няма? Нелепа случайност беше прекратил животът на Елена, а той още тъгуваше по нея.

– Исках да ти каже друго, – изкашля се Рачо и продължи. – Имам един приятел, малко смахнат е. Обича да пребарва каквото му попадне, носи се слух, че спи със собствената си дъщеря.

– Е, дано не са такива всичките ти приятели, Рачо, – засмя се Валери в мрака.

– Та като чу, че жена му умира, – продължи Рачо все едно, че не чу какво каза Валери, – отиде до града купи хладилник, пералня, видео, всичко, което тя е искала, за да може да умре щастлива. Ето това се нарича милосърдие.

– Да умре щастлива!?, – усмихна се Валери.  – А преди къде е бил? Нима тази жена е живяла щастливо с него?

– Ти си умен и прозорлив човек, – започна Рачо отдалече. – Почтен си, няма две мнения по въпроса. Готин си. Проблемът ти е, че ти липсват три неща.

Валери озадачено погледна Рачо. Бяха стигнали пред павилиона, където слабата светлина от него им осветяваше лицата.

– Така е , – продължи настоятелно Рачо, – липсват ти желание, радост и милосърдие. Тези неща вървят комплект. Ако нямаш радост, нямаш желание, а от там и милосърдие. Помисли добре и се разведри. Станалото станало, не можеш да върнеш нещата назад.

Валери хвана Рачо за ръката, поиска да му каже нещо, но се отказа и махна с ръка.

– А сега се прибирай, – каза примирено Рачо. – Ето взе да прикапва. Все едно виждам теб. Само като те погледна и ми се доплаква.

Двамата приятели се разделиха. Рачо бодро закрачи към центъра, където живееше, не искаше да се намокри. А Валери приведе рамене и тръгна към къщи. За него нямаше значение идващия дъжд, душата му плачеше ……

Световноизвестната компания Coca-Cola в рамките на редовната си рекламна кампания, създадена няколко малки сергии по улиците на Германия за продажба на миниатюрни бутилки безалкохолна напитка със същото име.
„Просто малки неща могат да ни направят щастливи!“ – Надписът украсява вратата на мини-павилиона Coca-Cola. Няколко от тези магазини наскоро бяха разположени по улиците на петте най-големи градове в Германия.
Пускайки тази рекламна кампания американската компания е помогнала на компанията Ogilvy & Mather Berlin. В допълнение към новите мини-бутилки от кока-кола в малки павилиони се продават и други малки продукти: шоколади, вестници и списания.
Като цяло, един такъв магазин продава около 380 мини-кутии от газираните питиета на ден, което е с 278% повече, отколкото може да продаде обичайния автомат с Coca-Cola.

Това неудобство го имаше още с наемането на павилиона. Тогава беше по-млада, но сега годините си казваха думата. Става дума за най-обикновена тоалетна. Такава имаше само в близката гара.
Заключи вратата и се насочи от другата страна на гарата. Наближаваше, когато се стъписа. Очите й се уголемиха, а страхът придвижи краката назад. Устните й бавно се раздвижиха, а звукът излязъл от тях, едва се чу:
– Господи!…Това не може…
Страхът обърка мислите й, залюля едрото й тяло и тя едва се задържа на краката си.
Не почака да я подсещат и с невероятна бързина се върна в павилиона, забравила на къде е тръгнала.
Съседката от съседнодното магазинче погледна уплашената й физиономия и загрижено я попита:
– Какво ти става? Да не ти е лошо?
Жената стъписано я погледна и още не успяла да се отърси от уплахата си каза:
– Знаеш ли кого видя? Невероятно…
Другата досетила се какво се е случило, усмихвайки се я запита:
– Да ни ти се е привидяла баба Петра? – усмивката й заля цялото лице. – И на мен ми се случи. Вървях към гарата и гледам… ама.. като жива, върви срещу мен и потропва с кривака си. Стреснах се, но след това внимателно се вгледах и разбрах, че е друга жена.
Другата въздъхна и успокоена каза:
– Изобщо не я загледах, уплаших се. Сърцето ми заби като камбана, – усмихна се и весело додаде, – плюх си на петите и бегом обратно тук.
Силен смях, като гръмотевечен тътен, се разнесе от двете жени. Хората минаващи наоколо ги гледаха и им се чудеха. А смехът дълго не секваше.