Сутринта бе хладна, дори студена. Какво друго може да се очаква? Зима е. Цяла нощ валя сняг.

Баба Пена е събуди рано. Пошета из кухнята и реши да изхвърли кофа за боклука в контейнера.

Докато изсипваше кофата чу слаб писък.

– Какво ли е това? – каза си възрастната жена.

Тя веднага се наведе над контейнера и зашари с очи в него. На дъното на полупразния кош за боклук имаше малко котенце, рижо със сини очи, които едвам отваряше.

Баба Пена извади котето и го отнесе у дома си. Наля му мляко в една паничка, но се наложи да използва биберон, за да го нахрани. Първият ден нищо му нямаше, но после се разболя.

Притеснена баба Пена занесе котето на ветеринар. Лекарят прегледа малкото и каза:

– Простудило се е и то много.

Лекарят му направи инжекция и му даде хапчета.

Баба Пена не бе богата, пенсията ѝ не бе голяма, но не пожали пари за котето……

За съжаление нищо не помогна.

– Прекалено дълго време е било на студа, – вдигна безпомощно ръце ветеринарът.

– Изхвърлили го, като ненужна вещ, – изплака възрастната жена.

– А друг се смилил и го взел, защото било още живо, – съчувствено каза ветеринарът.

– Колко са различни хората, – каза с тъга баба Пена. – Едни съжаляват и се грижат за всяка живинка, а други изхвърлят дори и живото на боклука, като някое старо палто.

Те бяха една прекрасна двойка – Влади и Ирена. Много се обичаха. Влади при всеки възможен случай се стараеше да изрази любовта към жена си. Ирена беше красива, чувствителна, но със крехко здраве.

Но започна войната и Влади трябваше да замине на фронта. Там премина през много трудности и изпитания, но всеки път се отърваваше на косъм и оставаше жив.

Всеки ден Влади се молеше на Бога:

– Господи, помогни ми да оцелея, за да се върна у дома при съпругата си, която много обичам.

Мисълта, че отново ще я прегърне, сгряваше душата му. Това му помогна да издържи глад, студ и дори едно раняване.

Когато войната свърши, Влади бе много щастлив. Той сякаш на крила се носеше към дома си.

Когато наближи селото си, Влади срещна приятел, който също бе оцелял през войната. Те споделиха премеждия и трудности, през които бяха минали.

– Оцеляхме, – каза приятелят му Кольо, – но такова ли изпитание трябваше да се падне точно на теб?!

– За какво изпитание говориш, – попита Влади, а сърцето му се сви.

– Нима нищо не знаеш? Жена ти е била тежко болна. И тя е успяла да оцелее, но сега лицето ѝ е обезобразено, – съчувствено каза Кольо.

Влади се свлече на земята и се разплака.

Едва привечер той доби смелост и се прибра у дома си. Когато Ирена го видя, не можеше да му се нарадва:

– Благодаря на Бога, че се върна жив и здрав.

Когато седнаха на масата, Ирена усети, че нейният любим е загубил зрението си.

„Навярно е ослепял сред раняване“, – помисли си Ирена.

Но тя реши да не го пита за случилото се, за да не му причини излишни страдания.

Ирена, както и преди се грижеше за него, като любяща съпруга.

Така двамата живяха заедно още 15 години.

Поради неизлечимото си заболяване Ирена почина. Влади затвори очите ѝ …. и отвори своите.

През всичките тези 15 години той се преструваше на сляп, за да не се умножат страданията ѝ.

Ето какво означава да обичаш истински, да се направиш на сляп, за да не нараниш другия.

Дългоочаквания сняг заваля. Снежинките се спущаха плавно в някакъв непредвидим танц, но щом стигнаха земята изчезваха.

– Не е достатъчно студено, – каза баба Пена, – затова се разтопяват толкова бързо. Ето и локвите не са замръзнали.

– Колко са красиви, – пошепна с възторг малката Мая, прилепнала носле в стъклото на прозореца.

Изведнъж малкото момиче изтича до гардероба и облече палтото си. Нахлупи шапката си и нахлузи на краката си топлите ботуши, които скоро майка ѝ бе купила.

Преди да усети баба ѝ, че излиза, отвори вратата и изскочи бързо навън.

Мая протегна ръка, но снежинките достигайки дланта ѝ, която бе топла, изчезваха за миг.

Брат ѝ Борис тъкмо се връщаше от училище.

– От къде идват снежинките? – попита го Мая.

Той погледна сестра си и започна да ѝ обяснява:

– Снежинките се зараждат в облак. Когато температурите в него са минусови, се образуват кристалчета лед, които имат шестоъгълна форма.

– А защо са толкова различни? – попита Мая, вглеждайки се внимателно в падащия сняг.

– Снежинки се концентрират на определени места – отбеляза Борис – и започват да растат на дължина, ширина и височина. Температурата и влажността влияят на качеството и растежа им.

Мая бе широко ококорила очи и внимателно слушаше брат си.

Борис усещайки, че е привлякъл вниманието ѝ, продължи да обяснява „авторитетно“:

– Когато времето е сухо и студено, снежинките растат на височина.

– Тогава ще приличат на пръчици, – бързо съобрази Мая.

– Да, – кимна брат ѝ, – но ако растат на дължина и ширина, те правят това по посока на лъчите на шестоъгълната си форма.

– Трудно ми е да разбера на къде растат, – недоволно отбеляза Мая.

– Как ще разбереш това? – усмихна се Борис. – Влажността и температурата винаги са различни, а разликите им са много малки. Така една снежинка може в даден момент да расте на ширина, а в друга в непосредствена близост до нея на височина.

– Но винаги има едно основно правило, – отбеляза баща им Светослав, който се връщаше от работа. – Кристалите лед, които имат шестоъгълна форма се съединяват по между си по страните си, а не с ъглите си.

– Тогава снежинките ще растат на шест страни, – досети се Борис.

– Освен това от всеки лъч, може да се отклони ледено клонче под ъгъл 60 или 120 градуса, – прибави бащата.

– За това, че климатичните условия се различават, те ще се отразяват на външния вид на снежинката, – обобщи Мая, която добре бе разбрала това, което бяха ѝ обяснили Борис и Светослав.

–  Ето защо всяка снежинка е индивидуална и уникална, – заключи Борис.

Тримата се любуваха на падащия сняг, а за това не им трябваха много обяснения.

Заваля, най-после заваля дългоочакваният сняг. Той се стелеше по земята и покриваше всичко с бялата си пелена.

Петър вървеше с майка си, Светла Атанасова, която бе учителка в местното училище. И двамата се радваха на снега.

Изведнъж Петър свъси вежди и внимателно се заслуша.

– Мамо, защо скърца снегът?

Майка му го погледна  и се усмихна.

– Ето чуй сама, – погледна към добре обутите си крака Петър, – снегът наистина скърца.

– Това се получава, при счупване на снежинките, – каза майката.

– Но те са толкова малки, – Петър погледна учудено. – Как могат да издават толкова силен звук?

– Когато снежинките падат на земята, те не се нареждат плътно, – поясни майката. – Между тях остава пространство, което се изпълва с въздух.

Петър слушаше с ококорени очи. Внимателно се вгледа в навалелия сняг, но съвсем не можеше да различи отделните снежинки, нито разстоянията между тях, за които говореше майка му.

– Когато стъпваме на снега, – продължи обясненията си Светла, – ние притискаме милиони снежинки и ги уплътняваме.

– А какво става с въздухът между тях? – попита нетърпеливо Петър.

– Въздухът се отделя, а снежинките при докосването си се чупят.

– О, колко жалко! Те са толкова красиви, – въздъхна печално Петър, като си представи моделите снежинки от хартия, които скоро правеха в училище.

– А ти знаеш ли, че при различна температура на въздуха, снегът скърца по различен начин? – попита Светла.

– Наистина ли? – изненада се Петър.

– Когато студът не е толкова голям, – започна да обяснява майката, – снежинките се покриват с тънък слой незамръзнала вода.

– Колко трябва да е температурата на въздуха, за да се образува такъв слой вода? – попита Петър.

– При температура около -10 ° C, дебелината на слоя е само един молекулен слой, а при при -1 ° C е стотици пъти по-голяма. Тази невидима за очите ни вода заглушава звука при счупването на снежинките.

След като Петър чу това обяснение, заключи:

– Тогава ние няма да чуваме скърцане под краката си.

– Да, така е, – съгласи се майка му. – За това чуваме този звук само, когато времето е много студено.

Дните през Рождественските празници бяха необичайно топли. Това дойде като манна небесна за група младежи, който се бяха събрали в парка.

– Както влъхвите, ние трябва да напуснем зоната на комфорта си, за да намерим Исус, – въодушевено ръкомахаше Спас, голобрадо момче изпълнено с ентусиазъм.

– Не е лоша идеята,  да се насърчават хората да подражават  и действат като мъдреците от изток, – почеса се по главата Васил.

– Като тези влъхви всеки човек трябва да излезе и да се възползва от шанса да намери Исус, – изказа мислите си на глас Светла.

– Понякога наистина трябва да отпътуваме, следвайки пътя към Господа неотклонно, – съгласи се Атанас.

– И това би трябвало да направим, за да се освободим от безполезните трудности и ненужните екстри, които просто създават спънки и непредвидими препятствия в живота ни, – обади се и Ангелина.

– Нужно е често да говорим на такива теми, за да Го намерят всички, които го търсят, – каза Пламен.

– И всеки от нас, – добави Спас.

– Трябва да станем и да тръгнем, да не стоим бездейни, но да рискуваме, без да спираме, да се отправим към Исус, – възторжено възкликна Васил.

– Исус изисква, Той говори на онези, които го търсят, да оставят светските удобства, топлината на огнището и дома си, ….. – със светнали очи заговори Мая.

– Такова „тръгване“ не винаги е леко, – Павел се опита да охлади ентусиазма на другите, – това може да се види и в Евангелията. Погледнете Ирод , който посрещна мъдреците и изпрати хора да търсят информация за родения Младенец, но остана заключен в двореца си.

– Свещениците и книжниците, които са имали древните текстове и знаели пророчеството, можеха да кажат на Ирод, къде да отиде, но той като че ли нямаше особено желание сам да се упъти нататък, – засмя се Атанас.

– Това ми напомня на тези, които могат подробно да говорят за вярата, но не рискуват лично да се срещнат с Господа, – махна с ръка Пламен.

– Вижте, – обади се и Симеон, който до момента мълчеше, – мъдреците нищо не говореха за своето пътешествие. Те, които не бяха добре осведомени за истината на вярата, дойдоха да Му се поклонят.

– А ние, които имаме всичко днес и възможност да се приближим към Спасителят, какво правим? – въздъхна  тежко Павел.