Слънцето уморено простираше последните си лъчи над парка. Свежата зеленина намекваше за прекрасния ден, който вече си отиваше. Дори птичките млъкнаха, за да се приготвят за настъпващата нощ.

Ирена беше с лек грим, тъмни джинси и светло синя блуза, прилепнала плътно до тялото ѝ, а буйната и руса коса се развяваше от вятъра. Боби я наблюдаваше отстрани  и я изпиваше с очи.

– Искаш ли да ти покажа нещо? – каза Боби едва доловимо.

После извади портфейла си, порови в него и ѝ подаде една банкнота.

– Не съм искала пари от теб,-  недоволно сви устни Ирена.

– Това, което ти дадох не е просто банкнота, – засмя се Боби, – в нея има нещо много интересно.

– Ооо! – възкликна Ирена. – виждам върху нея има много подписи. Какво означава това?

– Това е войнишки долар.

– Войнишки долар?! – прошепна почти като ехо Ирена.

– Това е една стара традиция, – започна да обяснява Боби. – Преди да ги прехвърлят в Аляска и след това Пърл Харбър, войниците първо изписвали имената си върху банкнотите и едва след това отивали да ги изхарчат в бара. Скоро в Сан Франциско отново се натъкнах на такава банкнота.

– Това навярно е един начин да си спомним за тези обречени момчета, – каза с тъга Ирена.

– Да, – прибави Боби, – късчета безсмъртие.

Край тях хората се разхождаха, младежи се усмихваха едни на други, щастливи, че са заедно. Възрастни се подпираха и крачеха със своите спомени.

Но всички отдавна бяха забравили онези весели момчета, които бяха принудени да минат през месомелачката на войната. За тях си спомняха само близките им, които тъгуваха за тях.

И днес военни конфликти, стълкновения, насилие и кръв. Не можахме да се научим, че животът е даден, да се живее, а не да се отнема насила.

Доктор Лечев беше по-голям от Асен поне с двадесет години. Когато се срещнеха пред блока винаги се поздравяваха. Почти нищо не знаеха един за друг.

Днес докторът видя оклюмалата физиономия на Асен и го заговори. Той бе чул през какво минава младият човек. Може ли да затвориш устата на хората?

– Още не съм оглупял от старост и знам как стават тези неща, – каза той. – Ще ти разкажа една история от живота си, в която има послание.

Асен го изгледа изненадано, но кимна с глава и каза:

– Добре.

– Когато с Маги се преместихме тук, току що бях приключил стажа си в болницата. Бях по-млад от теб. Обичах медицината и изгарях от нетърпение да започна практика. Маги много искаше да имаме деца. Тя търпеливо изчака да свърши стажа ми, но аз исках да градя кариера. Тогава се появи синът ни.

– Дечко ли? –  попита Асен.

– Не, – отговори Лечев. – Дани се роди в неделя, в четири часа сутринта. Ти не го познаваш. Роди се много преди Дечко. Дани беше прекрасно дете, обичах го много, но го виждах за много малко време, само вечер, няколко пъти в седмицата. Понякога му четях приказки, преди да заспи, а в неделя двамата играехме заедно в парка.

И той посочи към парка, който двамата добре познаваха.

– Работех много до късно. Обичах го, но бях много зает. Имах претоварена програма и прекалено много отговорности

– Разбирам, – поклати тъжно глава Асен.

– Маги искаше да имаме и други деца, но аз казах  – не. Все още изплащахме някакви заеми, а бях и прекалено много заангажиран.. На нея това не ѝ харесваше, но се примири.

Лечев наведе глава.

– Дани почина на три години. Ракът го унищожи за кратко време. – Асен прочете в очите му много болка. – Не бих искал да се връщам към тези спомени, това дете не заслужаваше да преживее такова нещо.

Докторът изведнъж млъкна. Когато продължи, гласът му звучеше глухо:

– Ако Дани не беше починал, никога нямаше да имам Дечко. Сега Дани е само спомен, а животът на Дечко познавам от самото му начало до сега. Бях през всичките тези години по-близко до него и за това проследих растежа и възмъжаването му.

– Не разбирам, докторе, защо ми разказвате, всичко това?

Лечев постави ръката си на рамото на Асен и се взря в очите на младежа.

– Лошите неща, които се случват в живота, не са вечни, нито са лишени от надежда. След всичко преживяно, мен ме очакваше Дечко. И за теб има нещо специално, само трябва да вярваш.

– Отдавна не съм ходил на църква, – призна си Асен.

– Това помага, но на теб ти трябва и друго нещо.

– Какво? – погледна с очакване Асен.

– Желанието да оцелееш.

Милена приближи до отворената врата и видя Любо да гледа през прозореца с ръце в джобовете. Той я забеляза и се усмихна. Накани се да каже нещо, когато от двора долетя вик :

– Лапичка си дойде!

Малкият им син Тони влетя в стаята заедно с кучето. И двамата бяха щастливи. Лапичка задраска по роклята на Милена, а тя се наведе да я прегърне. Кучето облиза лицето ѝ и щастливо замаха с опашка.

– Истинско чудо!- възкликна Любо. – Тя си дойде.

– Не мога да повярвам, – през сълзи каза Милена.

– Бях на двора, когато я видях да се задава по улицата, – с голяма изкряща усмивка каза Тони.

Кучето заподскача около тях с необичайно за него енергия.Тони му подвикна. Двамата се хвърлиха един към друг и се затъркаляха по пода, докато накрая се проснаха изтощени на килима.

– Къде ли е била? – засмя се Милена.

– Кой знае, – поклати глава Любо. – Явно се е наситила на приключения. Май доста неща са минали през главата ѝ.

Във въздуха летеше козина. Езикът ѝ се беше провесил от устата. Очите ѝ блестяха. Лапичка беше отново сред семейството, което я обичаше. Познати миризми и усмихнати лица.

Лапичка беше доста отслабнала и по нея имаше сплъстени топчета козина. Цялата бе проскубана и мръсна. Приличаше на свободно животно без господар.

– И все пак се върна у дома – каз Милена.

– Обичаш ни, нали?- каза закачливо на кучето Любо и потърка коремчето му с ръка, а Лапичка затвори очи в блаженство. – Прощаваме ти, лудетино!

В отговор Лапичка излая радостно.

Съвременните хора по природа са скептици. Това се е случило, може би, защото са раснали, чели, слушали и гледали фантастични теории и предположения,а после забелязали, че животът е малко по-инакъв.
Чудовища не съществуват, както и Дадо Мраз, Снежанка, Баба Яга и т.н., но това не означава, че не могат да съществуват подобни същества.
Съществува мнение, че образа на Кракена е вдъхновен от среща с огромен калмар. Но колкото и огромен да е такъв калмар, той не може да разкъса лодка.
Скоро в Южния океан е забелязан колосален калмар. Смята се, че дължината на тялото му достига 14 метра, а очите и човката надминава тези на гигантски калмар.
За разлика от другите калмари, крайниците му са покрити с остри куки, които са сгънати навътре, а някои завършват и с три нокътя. А тези атрибути могат наистина да причинят значителни щети.

Тази изложба бе неочаквано събитие в града. Хората прекрачили прага ѝ излизаха зашеметени, но това не пречеше на множество любопитни да се тълпят на касата за билети.

Днес нямаха никакви ангажименти и Ангел покани Катя да отидат на тази нова чудесия за града им, за която се разказваха невероятни неща. Той просто ѝ каза:

– Не вярвам на всичките тези приказки, какво ли не съчиняват и измислят хората.

– Особено ако не разбират нещо, всичко им се струва чудато и невъзможно, – засмя се Катя.

Решиха и отидоха. Купиха си билети и влязоха.

Катя се загледа в един от експонатите и замръзна от ужас. Тя се смая от чудовищната трансформация, която бяха претърпели автоматите.

– Когато бях малка, баща ми ме заведе да ви Писарят, – каза Катя като се посъвзе малко.

– А оня, – почеса се по главата Ангел, – създаден от прочутия  швейцарски часовникар Жаке Дро.

– Да, същият, – потвърди Катя. – Той е конструирал механизирани кукли, за да подпомогне продажбата си на часовници.

– Знаеш ли, че някои разглеждат тези устройатва, като най-стари образци на компютри? – каза Ангел. – Писарът е най-сложният автомат, завършен през 1772 и се е състоял от 6 хиляди части.

– Още си спомням онова елегантно облечено дете, – почти притвори очи Катя, – което имаше големи бузи и печално лице. Седеше на един чин. Топеше перото си в мастилница и го плъзгаше по лист хартия,

– И аз съм го виждал, – каза Ангел,- Момчето изписваше всяка буква спокойно. Спираше да пише и се вглеждаше в пространството, сякаш очакваше нов прилив на вдъхновение.

– Знаеш ли, – започна малко плахо Катя, – унесеният му поглед силно ме изплаши?! Тогава си помислих: „Какви ли чудовищни мисли би могло да има това странно същество?“

– Но това е била само една кукла, – възрази Ангел.

– Не можех да се отърся от тревожното усещане, – потрепера Катя, – дори когато баща ми, ме заведе зад механизма и ми показа мрежата от мотовилки и колелца. Там имаше и ръчки, които при въртенето си предизвикваха тази пародия на живот.

– Е, сега поне можеш да видиш, как в хода на времето онова безобидно дете се е превърнало в изполинска фигура, – засмя се Ангел.

Катя разглеждаше внимателно фигирата, като се мъчеше да се пребори със страха си.

– Виж, – каза Ангел, – за разлика от Пиер Жаке Дро, този изобретател явно не е имал за цел да възпроизведе формите на човешко същество, задоволил се е само с наподобяване на двунога фигура.

Експонатът беше съставен от свързани железни пластинки. За глава му служеше тежък цилиндеичен къс, подобен на камбана. В него бяха пробити два квадратни отвора за очи и един по-тънък, приличащ на отвор за пощенска кутия, навярно сложен за уста.

Фигурите се задвижваха от обслужващият персонал, ако някой поискаше това. За Катя това бяха гора от чудовища, напуснали света на приказките. Тя дръпна Ангел за ръка и двамата излязоха на чист въздух.

Слънцето грееше приветливо и се мъчеше да разсее тягостното впечатление, което автоматите бяха оставили у Катя и Ангел.

– Технология без красота, – каза мрачно Катя.

– Е, все пак те не са художници и скулптури, – опита се да я успокои Ангел. – Те са изобретатели. Но и в изкуството имата такива чудати и неприемливи форми, нали?

Катя се засмя накак вяло, тя бе романтично момиче и почитател на красотата.