Милен се смяташе все още за християнин.

Един ден той уведоми своите приятели, семейството си и всички, които посещаваха неговата църква:

– Аз не премахвам Исус от живота си, но изоставям религията. Просто напускам религията, не и Исус.

– Какво означава това, – изумени ги попитаха вярващите, които го познаваха.

– Исус все още ще бъде неразделна част от живота ми, просто ще се отърва от всички традиционни начини, по които хората са поддържали тясна връзка с Исус. Това няма да има ефект върху вярата ми. Исус и аз все още ще бъдем много близки. Просто няма да правя всичките тези молитви, четене на Библията, ходене на църква и подобни неща.

Приятелите му изразиха загриженост:

– Премахването на всички практики от живота му, вероятно ще доведе до бързо влошаване на отношенията му с Христос.

Но това не притесни много Милен.

– Да си християнин е по-скоро начин на мислене, – твърдеше категорично той. – Библията е толкова остарял документ, състоящ се от мислите и мненията на толкова много различни писатели. Не е като истински наръчник с правила, който трябва да се следват. Напълно мога да следвам Исус, без да правя нито едно от нещата, които Библията казва да правя.

Мина се време и идеите на Младен коренно се промениха.

Думите му потвърждаваха само едно, отдалечаване все повече от Бога.

Ето какво твърдеше и самият той напълно изменил се, бе потънал в някакви си свои размишления:

– Деконструирах вярата си. Вече не вярвам, че Исус е буквална историческа фигура. Сега изследвам идеята, че „Бог“ всъщност е създаден от човека. Той е възникнал от идеологията на бялото превъзходство.

Огнян вървеше с приятеля си Пламен. Двамата тихо разговаряха.

– Признавам, че сме безсилни като хора пред нашите зависимости, – отбеляза Пламен. – Животът ни е станал неуправляем.

– Всички копнеем да се чувстваме значими, сякаш имаме стойност, – допълни Огнян, – а толкова много от нас се борят с чувството, че са недостойни.

– Това е една от причините да прекарваме толкова много време в опити да накараме хората да ни харесват и уважават, – уточни Пламен.

– Смятаме, че помагането на другите или постигането на успех ще запълни дупките в самочувствието ни, – усмихна се тъжно Огнян.

– Да, но животът не работи така, – наблегна Пламен.

Двамата повървяха малко потънали в мислите си.

Като събуден от сън Огнян каза:

– Никога няма да получим точна представа за собствената си стойност през очите на друг човек.

– За това трябва да се видим през Божите очи, – засмя се Пламен.

– Не си ли питал някога Бог: „Защо съм важен за Теб“? – Огнян повдигна вежди предизвикателно.

– Че то го пише в Словото Му, – отвърна Пламен. – Бог ни направи само малко по-ниски от себе си и ни увенча със слава и чест.

Огнян зададе следващия си въпрос:

– Откъде идва истинската самооценка?

Пламен беше готов с отговора, за това бързо каза:

– Това е вътрешно осъзнаване, че Бог, чието „ величествено Име изпълва земята“, дава на всеки от нас слава и чест само за това, че сме Неговото любимо творение.

– Ето за това трябва да помолим Бог, да ни помогне да коригирам отношението и поведението си, за да отразяваме колко ценни сме за Него, – тържествено обяви Огнян.

Бай Петър бе добър стопанин. В градината му растяха най-големите и вкусни плодове и зеленчуци.

По-младите любопитстваха:

– Кажи ни, как го правиш?

– И ние искаме да отглеждаме такива плодове и зеленчуци.

Старецът се усмихваше и кротко обясняваше:

– За да навлязат корените на растението по-надълбоко в земята е необходима точна комбинация от слънце и дъжд.

– Ако има много валежи, какво се случва тогава? – бързо попита Пламен.

– Ако има много дъжд, – започна да обяснява бай Петър, – корените не навлизат надълбоко за допълнителна влага, защото тя не им е нужна. А когато няма достатъчно дъжд, корените изсъхват.

– Не можем да контролираме дъжда, за слънцето да не говорим, – започна разпалено Тодор. – Тогава какво трябва да правим?

– Нищо, – потупа го по рамото бай Петър. – Бог, Който може да дава дъжда и слънцето на определеното време, разпределя Своята екологична смесица по начин, който предизвиква корените да търсят по-надълбоко вода.

– И какво излиза? Всичко зависи от Господа?! – възкликна Наталия.

– Така е, – съгласи се бай Петър. – По подобен начин слънчевата светлина от присъствието на Сина стопля душата ни с благословенията на Неговото присъствие, докато дъждът от милост и благодат ни освежават с животворната любов и прошка.

– Колко хубаво го каза, – плесна с ръце Радостина.

А старецът продължи:

– В тези сухи времена на необходимост нека да навлезем по-дълбоко в Божията любов, да изпитаме ново ниво на интимност, което идва само от вътрешната дълбочина на духовното укрепване.

Младежите мълчаха и жадно поглъщаха думите на бай Петър.

– Здравата коренова система на вярата процъфтява в дълбоката почва на Любовта на нашия Спасител, – настървено говореше старецът. – Исус винаги е с нас, Той дава най-доброто за живота ни, точно от това, което се нуждаем най-много.

Всички тези думи звучаха на младите като балсам, но те не стихваха:

– Независимо дали преживявате потоп от непосилни проблеми в отношенията си с другите или суша е овладяла духовната ви жизненост, имате достъп до живата вода на Господ Исус. Влезте дълбоко с корените на вярата чрез Неговата праведна река от любов и Светият Дух със сигурност ще укрепи вътрешното ви същество.

Мартин бе навел глава и чертаеше нещо с върха на обувката си.

– Как мислиш, – попита той приятеля си Радко, – кои са най-тъжните думи, които можеш да чуеш на земята?

Радко се замисли. Повдигна рамене и си призна:

– Не знам. От много неща съм се натъжавал и огорчавал, но за най – тъжните …

– Това са думите, които Исус чу, когато още бе в утробата на Мария: „Няма място за Теб“.

– О, – спомнил си, Радко възкликна, – това каза ханджията, когато Йосиф и Мария търсеха подслон.

– А това не изказаха ли хората, когато Той висеше на кръста, макар и не пряко?

– Какво казаха? – попита смутено Радко.

– Те не го казаха направо, но това бе отклик на пълно отхвърляне: „Няма място за Теб в този свят“.

– За съжаление е точно така, – съгласи се Радко.

– Днес Исус не получава ли същото отношение? – попита с тъга Мартин.

– Да, – поклати глава Радко, – Той ходи от сърце на сърце и пита дали може да влезе.

– За някои е добре дошъл, – усмихна се Марин. – Те отварят сърцата си и Го канят да остане.

– Да, да … – потвърди Радко.

– Ние правим място за Него в сърцата си, а Той прави място за нас в дома Си, – констатира Мартин.

– Нали за това ни е дал обещание, – плесна с ръце Радко, – че отива при Отца, за да ни приготви място.

Емил крачеше и нещо си мърмореше съвсем тихо. Настигна го Атанас. Той се взря в приятеля си и му се зачуди.

Накрая се престраши и го попита:

– Какво си приказваш под носа? Нещо лошо ли ти се е случило? Да не си болен?

Емил го погледна като събуден от сън. Усмихна се и обясни:

– Чудя се какво означава да си човек по Божието сърце?

Атанас повдигна рамене.

– Виж, Бог не нарече Давид велик войн, верен пастир или стабилен цар….

– Е, и? – прекъсна го Атанас.

– Може би е казал нещо от рода на: „Открих, че Дейвид се интересува от нещата, които Ме интересуват. Той е човек, чието сърце бие в синхрон с Моето. Когато гледам надясно, Дейвид гледа надясно.

– Е, някои печелят, други губят, – усмихна се Атанас, – Просто се справяш по най-добрия начин. Никой не е перфектен.

– Разбираш ли, – гневно тръсна глава Емил, – Давид все едно казва: “ Ако Бог го казва, искам да го направя“. Това е да си „по Божието сърце“.

– Добре, – наклони глава напред Атанас, – ако не направя каквото Бог казва, какво печеля?

– Прекарваш много време в правене на собствените си неща, затова не успяваш и постоянно се оплакваш и окайваш.

– А тези „по Неговото сърце“? – почеса се зад тила Атанас.

– За такива нищо в отношенията им с Бог не се смята за незначително. Ето, ако видят знак „Ограничение на скоростта 45 километра в час“, за тях това е правило. Тук няма даване или вземане. Но ако на табелата пише „Шофирайте внимателно“, това вече е принцип.

– Принципи, правило …- сбърчи недоволно нос Атанас, – Каква е връзката?

– Тези, които следват Бога в сърцата си, се грижат толкова много за принципите, колкото и за предписанията. И когато попаднат на правило, което е ясно очертано, те си казват: „Като гледам живота си, виждам, че не е като това правило. Трябва да приведа живота си в съответствие с него“ .

– Ох, – изпъшка Атанас, – от тези твои разсъждения ме заболя главата.

Той го остави и си тръгна, а Емил продължаваше да си говори нещо тихо под носа.