Двама почиващи на австралийския остров Ротнем туристи от Франция били глобени 4 хиляди долара за тормоз на квока.
24-годишният Тибо Валет и 18-годишният Жан Батрикян плашели животното с огън за собствено забавление. Те поднесли огъня на запалката към квока, но то успяло да се укрие.
Французите станали обект на съдебно преследване за жестоко отношение с представители от Червената книга, след като публикували видиоклип как плашели животното.
Първоначално Валет и Батрикян били застрашени от пет години затвор и глоба от 50 хиляди долара. Въпреки това австралийският съд взел под внимание, че късоопашатото кенгуру не е пострадало и дали по-лека присъда. По време на процеса двамата французи твърдели, че изобщо не са искали да подпалят животното, а просто само да го сплашат.
Живеещите в Австралия представители от семейството на кенгуруто са станали популярни в мрежата преди 2015 г., благодарение на необичайните си мимики на лицето. Те умеят да се „усмихват“.
Мого от пътешестващите по тези места снимат животинчетата и ги пускат по Интернет. Този вид кенгуру са дружелюбни и не се боят от хората, но са беззащитни пред хищниците, за това са от видовете, застрашени от изчезване.

Те бяха стари приятели, свързваше ги едно страшно минало. И двамата бяха прекарали в „Маутхаузен“. Там бяха оцелели между купища ходещи скелети.

– Помниш ли, – каза с тъга Петър, – бяхме се превърнали в странен вид добитък. Газехме боси по снега.

– Телата ни се бяха превърнали в нещо наподобяващо на човек, изгубил формата си, – добави Сандро.

– Болките от глада в стомаха, болестите, отсъствието на човешко отношение, – наведе глава Петър, – всичко това отекваше в телата ни. Не беше лесно да се издигнеш над собствените си останки.

– През ден бях започнал да мисля за самоубийство, – изкриви устни в някаква бегла усмивка Сандро. – За мен това беше начин на освобождение. Смъртта беше спасението ми.

– Хитлер беше психично болен и давеше всички ни в ужасите на болния си разсъдък. Съществуваше само един начин да се отървем от тези чудовищни жестокости, трябваше да умрем или ние , или той.

– Не можех да понасям прекрасния живот, в който имаше слънце, дървета, птичи песни, всичко това ми вдъхваше ужас. Взех един остър камък от кариерата, където работехме и си прерязах вените. Някой беше ме видял и те бе извикал. Не знам как тогава ме спаси и излекува. Помниш ли какво ми каза след това?

– Да, – засмя се Петър. – Каквото и да става, дори до гуша да сме натикани в лайна, колкото и да ни унижават и да ни смятат най-долната класа роби, животът си е наш.

– Този живот съвсем не беше хубав, ала беше моят живот и никой не можеше да ми го отнеме, – каза Сандро. – Едва тогава, го разбра, когато ми се накара хубаво.

– Добре стана, Сандро, че Хитлер умря преди нас, но колко много зло остави, а колко много болка и мъка остави в сърцето ми.

– Знаеш ли, – каза Сандро, – понякога сънувам, че са спечелили войната и се събуждам целия облян в пот.

Петър го потупа по рамото и му се усмихна:

– Нали оцеляхме, сега е времето да се порадваме на живота. Само този, който не е минал през ада, в който бяхме, не може да оцени щастието да бъдеш жив.

През 1855 г. Лондонското филхармонично дружество  поканило Вагнер да даде няколко концерта в столицата.
Веднага щом Вагнер се появил в Лондон срещу него се надигнали нападки. В музикалните кръгове се носел слух, че той снисходително се отнасял към такива безпорни авторитети, като Моцарт, Керубини, Бетовен и ги „измъчва в техните концерти“, колкото си иска.
Лондончани особено били раздразнени от това, че Вагнер дирижирал симфониите на Бетовен наизуст. Дали му да разбере, че според тях това е неприлично и подчертава неуважителното му отношение към Бетовен.
На следващия концерт партитурата лежала на пюпютъра. Успехът на концерта бил изключителен. Ценители на музиката заобиколили Вагнер и развълнувано го поздравявали:
– Нали ви казахме! ….. Така съвсем по друг начин звучи! Истинско Бетовеново звучение! Колко перфектно се получи темпото на скерцото! Как брилянтно въведохте виолите! ….
След тези думи един от музикалните ценители грабнал отворената партитура и …
О, ужас! Това била партитурата на „Севилския бръснар“ плюс приложения за фортепиано, които стояли най-отгоре …

Бог ви наблюдава по уникален начин и ще ви даде някои таланти. Той гледа, за да види как ги използвате. Смятате ли да използвате вашите духовни дарове, способности, личност и опит, за себе си или за Бога? За себе си ли ще живеете или ще дадете своя принос в света, използвайки подареното ви от Бога?
Замисляли ли сте някога, че Бог наблюдава всеки един момент от живота ви? Няма момент от живота ви, на който Бог да не обръща внимание. Той никога не казва: „Аз съм отегчен от нея или него. Това не е важно. Отивам да наблюдавам някой друг“.
Един ден, когато живота ни завърши на земята и отидем във вечността, ние ще се изправим пред Бога и ще дадем отчет за това колко добре сме използва това, което Той ни е дал, всички възможностите, нашите взаимоотношения, ума, таланта и тялото ни.
Давате ли си сметка колко сериозно е това?
Животът е подготовка за вечността. Това е тест! Вашето отношение е важно, защото колкото сте били верни на земята, толкова Бог ще ви определи и даде във вечността.
Библията ни учи, много ясно, че нашата роля и награди ще се основават на това как добре сме се справили с това, което ни е дадено в този живот. И ако вие сте верни и използвате това, което Бог ви е дал, Той ще ви даде повече. Но ако не го използвате, това ще бъде трагична загуба във вечността.
Исус каза: “ … добри и верни слуго, над малкото си бил верен, над многото ще те поставя; влез в радостта на господаря си“.

Николай си имаше своя любима картина. На нея се виждаше пантера паднала в дълбока яма, хваната от капан. Красивото животно бе напрегнало мускулите си и бе оголило острите си зъби. Около ямата се бяха събрали група селяни. Някои от тях замеряха звяра с камъни и съчки, други му хвърляха храна.

Николай бе поразен от благородството, което се излъчваше от пантерата. Тя бе обречена да умре, но не скланяше глава. Когато я видя за първи път, Николай се изненада от отношението на мъжете край ямата,  Едни от тях бяха добри, а други зли. Първите вещаеха живот, а вторите смърт.

Веднъж Николай попита баща си:

– Татко, какво означава тази картина?

Бащата сведе очи към сина си и му разказа следната история:

– Пантерата е паднала случайно в тази яма. Селяните са я открили и са сигурни, че ще умре. Някои от тях са решили да я мъчат в последните ѝ мигове, а други да облекчат мъките ѝ.

– А пантерата умряла ли е накрая? – попита Николай.

– Не, – каза баща му. – Храната ѝ върнала силите и тя изкочила от ямата. Подгонила тези, които са я мъчила, а другите, които ѝ помогнали успокоила: „Помня добре тези, които ме подкрепиха в трудния час. Не се страхувайте. Аз не съм враг на тези, които не са ми сторили зло“.

Хубава приказка! Тя накара Николай да се замисли. Той прекрасно разбираше, че не трябва да унижава и тъпче падналите, трябва да им подаде ръка да се изправят.

Всеки пада, лошо е ако няма кой да му даде ръка, за да се изправи.