Никола бе едва на двадесет години, когато изпадна в дълбока депресия. Започна да пие антидепресанти и се почувства като старец.

Когато отиде на преглед, неговият лекар му заяви:

– Имате осемдесет и две язви.

– Какво трябва да направя? – отчаяно попита Никола без капчица надежда.

– Нужно е да направите някои сериозни промени в начина си на живот или ….

– Или? – бързо го прекъсна Никола, той нямаше никакво намерение да променя нещата в живота си.

– Или да се отстранят част от червата или дебелото черво, – лекарят довърши репликата си.

Не, това не бе добър вариант за Никола. Щеше да се чувства като инвалид.

По това време Никола нямаше никаква представа, каква бе причината за това разстройство на организма му.

Веднъж негов познат го попита:

– Кольо, чувстваш ли някаква вина?

– Да, – смутено отговори Никола.

– Чувството ти на вина, – заяви познатият, – буквално те е разяло.

Това чувство бе милостив призив за събуждане от Бога:

– Никола, отклонил си се в опасна територия. Твоите решения нараняват не само теб, но и тези, които са около теб.

Вината може да бъде безмилостен ръководител, който ни отдалечава от Бога, но може и да ни върне обратно към правилните взаимоотношения с Него.

Времето бе хубаво. Слънцето мамеше навън с топлите си лъчи, сякаш приканваше:

– Хайде излезте! Поразходете се!

Херман се усмихна и си каза:

– Защо да не се възползвам от хубавото време!

И закрачи бодро към парка.

Той бе физиолог. Изучаваше функциите в живите организми.

Едва навлязъл в парка Харман забеляза плачещо момиченце. Той веднага притича към детето и попита:

– Защо плачеш? Удари ли се?

– Нещо ми влезе в окото…..

Херман извади от джоба си лупата, с която не се разделяше и започна внимателно да изследва с нея окото на детето.

Изведнъж той забеляза, че при определено положение на лещата лъчите падат през зеницата върху задната стена на окото и ярко го осветяват.

– Мм … да, – промърмори Херман.

Той веднага разбра важността на това явление.

Мина време, Херман успя да усъвършенствува открития метод и да изобрети очното огледало. Днес то е неизменен атрибут на съвременния офталмолог.

После иди разправяй, че със сълзи не може да се помогне на каузата.

Този физиолог бе Херман Хелмхолц

Отдава бяха прибрали всичко. Старата шума бе изгорена, но баба Пена все обикаляше двора и гледаше, дали нещо не е забравила.

Обикновено, когато излизаше старицата намяташе една стара дреха, а когато се прибираше, я отърсваше и щателно я проверяваше за буболечки преди да я окачи на пирона отвън.

– Бабо, нима се страхуваш от насекомите? – весело попита Вероника.

– По-добре да предотвратим нещата, – каза мъдро старицата, – отколкото да мъчим да ги поправяме, когато вече е късно.

– Искаш да кажеш, че като допускаме чужди организми в домовете си, – Вероника се опита да осмисли по-добре обяснението, – ние отваряме врата за инфекции и други заболявания……

– Които могат да бъдат предотвратени, – прекъсна я баба ѝ. – Това е същото като греха. Когато той поквари душата ни, ние губим авторитета и силата си. Ставаме слаби и болни до такава степен, че ако не се покаем, ще ни сполети нещо много по-лошо.

Често дрехата на баба Пена бе окачвана на пръчка и служеше за плашило. Така направено, то нямаше сила, но птиците мислеха, че старицата е още в градината.

Дяволът, точно като птиците прелита над вас, за да открадне и унищожи това, което имате. Но ако стоите в силата на Божията мощ, ще станете свидетели на невероятни неща.

Врагът знае, че нито едно оръжие, скроено срещу вас, няма да успее, но няма да спре да ви атакува. Ако той не спре, това означава, че в тази война няма уволнение.

Но добрата новина е, че сте победили дявола със словото на своето свидетелство и кръвта на Исус.

Упражнявайте духовните си мускули и ще видите как врагът ви нападайки ви по един начин, ще бяга от вас по седем възможни способи.

Един император събрал своите съветници и им казал:

– Хиляди наши роби, оковани във вериги, носят камъни в града. Следят ги множество пазачи и войници. Други роби осигуряват храна и вода. Всичко това е твърде бавно. Освен това харчим много пари за изхранване на робите и плащане на пазачите и войниците. Трябва да се създаде по-евтина система, която да задържа робите в строителството.

На всички се харесала идеята и съветниците се надпреварвали да предлагат различни варианти. Повечето от предложенията били сложни и съмнителни, за това били отхвърлени.

Най-накрая взел думата първият съветник:

– Предлагам система, която ще реши проблемите ни завинаги. Утре ще обявим пълна свобода на робите, ще премахнем веригите и всеки от тях ще може да напусне, когато пожелае. Ще им предложим награда за всеки пренесен камък или завършена работа. Ще ги насърчаваме с монети излети от веригите им. С парите те ще могат да си купят храна, дрехи, предмети за бита, дом, …. Те ще имат чувство за свобода и собственост и това ще ги стимулира към по-интензивна работа, защото ще видят резултатите и бъдещите си възможности. Пазачи и войници няма да са нужни повече. Дори част от тях ще участват в самата работа. Така ще се ускори строителството.

Така насилственото робство щяло да се превърнало в доброволно, защото от гледна точка на робите това изглеждало като свобода. Получавайки я, хората сами щели да организират всичко останало, защото ще усетят собствения си интерес към това. Алчността и похотта щели да ги накарат да работят с пълна отдаденост.

Тази идея била посрещната с ентусиазъм и на следващия ден робите били обявени за свободни. Нова система била посрещната с не по-малко въодушевление и от самите роби

След няколко дни съветниците с императорът наблюдавали със задоволство, как се ускорили темповете на строителството. Робите се стремели да извършват повече работа и то, колкото може по-бързо. Към тях се присъединили пазачите и войниците.

Някои от робите организирали доставка на храна и вода. Появили се  и по-инициативни от тях, които предложили колички за по-лесното транспортиране на камъните. Други станали съдии, лекари, търговци.

Всички били доволни и нито един роб не избягал.

И така до ден днешен.

Робите живеят в бетонни кутийки, работят по цял ден работа, която не обичат, за да заплащат жилищата си и да правят покупки на неща, без които могат и да минат. Освен това част от спечелените пари използват за пушене на растения, които са вредни за организмите им и да пият огнена течност, която замъглява разума им.

Ядат изкуствена храна, получена химически и затова често се разболяват. А през нощта, вместо да почиват, привлечени от чувството на неудовлетвореност на ума, се опитват да компенсират липсата на щастие пред екраните на телевизорите и компютрите.

И така в края на живота си те не изпитват радост и удовлетворение, защото са станали доброволни роби на материалния живот.

Може ли това да бъде поправено?

Да. Просто трябва да познаят Истината, която ще ги освободи.

Денят беше слънчев и предразполагаше към екскурзии и излети.  И Елена реши да се разходи с децата си. Винаги се чувстваха добре сред природата.

Тръгнаха с колата и скоро стигнаха планината. От подножието нагоре продължиха пеша. Изведнъж Деси извика:

– Мамо, виж колко е еластично това растение!

– Интересното е, че расте между камъчетата по пътя, – изумено се вгледа в него Поля.

– А, това е еленов мъх, – поясни Елена.

– Но това повече прилича на лишей, а не на мъх, – вдигна учудено вежди Деси,.

– Да, наистина не е мъх, а лишей, – обясни Елена, – само така го наричат. Нали си спомняте какво е лишей?

– Гъба и водорасло, които растат заедно във взаимна връзка, – изстреля бързо Поля. – И двата организма се възползват един от друг.

– Нито гъбичките, нито водораслите могат да оцелеят сами, – допълни Деси, – но заедно образуват издръжливи растения, които могат да живеят в някои планински райони до 4500 години.

– Тъй като растението може да издържи на суша и ниски температури, то е един от малкото източници на храна за карибу, северните елени, през продължителната зима, – обясни Елена.

– Може би от там носи и името си еленов, – предположи Поля, – но неправилно са го нарекли мъх.

– Знаете ли, –  засмя се Елена, – връзката между гъбите и водораслите ми напомнят за нашите човешки взаимоотношения. Обикновено ние разчитаме един на друг.  А за да растем и процъфтяваме, това ни е много необходимо.

– Как казваше там Павел …..? – опита се да си спомни Поля. – Трябва да се облечем в „състрадание, доброта, смирение, кротост и търпение“, да си прощаваме един на друг и да живеем в света “като членове на едно тяло”.

– Не винаги е лесно да се живее с мир в семействата си или с приятелите си, – тъжно констатира Деси.

– Но когато Духът ни дава възможност да покажем смирение, прошка и любов в нашите взаимоотношения с другите, всичко това сочи към Христос и носи слава на Бога, – усмихна се окуражаващо Елена.