Има мъчителни моменти в живота на всеки индивид.  Но понякога на човек му става толкова тежко, че той не може да устои на предизвикателствата и се срива.

Трейси бе хоспитализирана с тумор в мозъка, който едва не я уби. Когато я докараха в болницата състоянието ѝ бе много тежко.

Лекарите успяха да отделят опасното образование, но по време на операцията възникнаха усложнения, които доведоха до реанимацията, а после и до последвалата я интензивна терапия.

Когато основната заплаха бе премахната, възникна друг сериозен проблем.

– Аз съм сама, а и тази мъчителна болка, – каза си Трейси след всичко, което бе претърпяла, –  няма надежда да оздравея.

Така Трейси вместо да се раздели окончателно със заболяването си, се превърна в пациент, готвещ се да умира. Човек, който нямаше за какво да живее. Тя се бе предала и нищо интересно, не очакваше в живота си.

Но един ден в стаята ѝ влезе неочаквано четириногата Даря. Куче с добри очи, излъчващи нежност  и подкрепа. То имаше опашка въртяща се от радост, като вентилатор.

Даря не бе нахална. Тя погледна пациентката на кревата и сякаш с поглед я попита:

„Мога ли да дойда при теб на кревата?“

А след като Трейси ѝ разреши вдигна муцунката си към нея и последва въпрос изразен със съчувствие в очите:

„Как си?“

Точно от това се нуждаеше Трейси. Като че ли тя намери някой, който да вярва в нейното оздравяване и искрено да го желае.

Кучето остана при жената. Скоро тя сподели с хората, които я обслужваха в болницата:

– Сега вече си лягам да спя щастлива.

Нещата за Трейси започнаха да се нареждат безпроблемно. Малкото куче успя това, което лекарите се мъчеха да направят от няколко седмици. То изцели душата ѝ. Само Даря инстинктивно разбра от какво се нуждае тази жена.

След няколко дни Трейси започна да отменя един след друг курсове на терапия. Тя не се нуждаеше повече от лечение и скоро бе изписана от болницата.

Даря направи малко чудо. Буквално спаси от ръцете на безнадежността своята нова стопанка.

Радостта в махалата беше голяма. Докараха в магазина кайма. Изглеждаше прясна и не дъхнеше. Мълвата бързо се разпространи и хората се наредиха на опашка. Кой кило, кой две, а Тодор взе цели пет кила от нея.

Когато го подкачиха:

– Тодоре ще я изядеш ли всичката?

Той се усмихна и весело им отговори:

– Вие не знаете моята Цонка какви кюфтета прави. Ще си отям до насита.

Тодор грабна големия пакет и право у дома.

– Цонке, – извика той от вратата, – донесъл съм кайма. Сега я докараха. Да направиш от тях, ти знаеш. Хубави кюфтета искам.

Цонка пое пакета и бързо омеси каймата, като и прибави ситно нарязан лук, малко хляб, една лъжица кисело мляко, яйце, малко сода и подправки, както само тя си знаеше. Опържи кюфтетата и ги остави в тенджерата захлупени да се задушат добре.

След като нацепи някое и друго дърво, Тодор влезе, вдигна капака на тенджерата и си взе едно кюфте. Очакваше сладост да се разлее в устата му, но…..изведнъж кипна и се за развика на жена си:

– Защо си ги пресолила толкова? Сега никой няма да може да ги яде! Съсипа хубавата кайма.

Цонка взе едно кюфте, отхапа и се намръщи, от сол не се ядеше.

– Странно, – каза си тя, – не помня много сол да съм слагала.

Тодор изтича до магазина и взе още три кила кайма. Върна се бързо в къщи и се закани на жена си:

– Този път внимавай, че кожата ти ще смъкна от бой.

Свекървата баба Дона знаеше, че снаха ѝ е добра готвачка и не би допуснала такава груба грешка, да пресоли ядене, пък да не говорим за кюфтета. Усъмни се, че тук нещо не е наред и още преди Цонка да омеси новата кайма, щипна малко от нея и я опита.

Възрастната жена сбърчи нос и извика:

– Тодоре, каква кайма си купил?

– Сега я докараха, съвсем прясна е, – отговори Тодор.

– Я си хапни от нея, – предложи майка му.

Тодор щипна малко и го налапа. Намръщи се и бързо го изплю.

– От сол не се яде, – възмути се той.

– А ти щеше жена си да пребиеш, – подсети го баба Дона.

– Но как така? Защо е толкова солена? – недоумяваше Тодор.

– Кръщавали са я, – каза баща му, който бе чул за „чудната придобивка“.

– Как са я кръщавали? – учудено попита Тодор.

– Магазинерски тарикатлъци, – махна с ръка баща му. – Вземат едно кило кайма и добавят толкова сол и грамажа не се нарушава. Но изглежда този път не са взели само едно кило, а повече. Та затова не може да се яде от сол. Това правят не само с каймата, но и със сиренето, но поне като го изкиснем, можем да го ядем.

Тодор взе пакетите и ядосано се понесе към магазина.

Разправяха, че вдигнал голям скандал. Върнали му парите  за осемте кила кайма, но и уволнили магазинера.

През 1931 г Жаров отишъл в гастронома, да си купи храна. Но когато дошъл реда му, открил, че портфейла му го няма.

Трябвало да се извини, след което напуснал опашката и тръгнал към изхода.

На вратата видял как по-голямо момче се карало на по-малко:

– Какво правиш? На кого си откраднал портфейла? Нима своите не познаваш?

Голямото момче върнало портфейла на Жаров, а след това малките крадци изчезнали.

Работата се състояла в това, че по екраните на кината вървял филма „Път към живота“, където Жаров представял властта на крадците. А крадец не може да открадне от крадеца.

В приемната на лекарят имаше много хора. Един възрастен господин стана и отиде при администраторката.

– Госпожо, – вежливо каза той, – имах назначен час за 10 часа тази сутрин, а вече е единадесет. Не мога повече да чакам. Моля запишете ме за друг ден.

Една жена, която чакаше на опашката, се наведе към съседката си и прошепна:

– Той е най-малко на осемдесет години. Какви могат да бъдат спешните му работи, че няма време да изчака?

Мъжът чу думите на жената, обърна се, поклони ѝ се и отговори:

– Аз съм на осемдесет и шест години, госпожо. Именно по тази причина не мога да си позволя да губя нито една минута от ценното си време.