Всички познаваха Васко и неговият космат, мъркащ приятел Пепи. Младежът често караше колело, а на гърба му пътешестваше Пепи.

И всичко започна от този ден, когато Васко чу жално мяукане. Той слезе от велосипеда си и се огледа внимателно. Мяукането идваше от гъстата корона на едно дърво.

Младежът не чака повторна покана и започна да се катери по-дървото. Колкото по-високо се изкачваше, толкова мяукането се чуваше по-силно и ясно.

Накрая той достигна до един зелен клон, който препречваше пътя му. Отдръпна го и там видя …. едно малко уплашено котенце. Взе го в шепата си и внимателно започна да слиза надолу.

Когато скочи на земята, сложи малката пухкава топка в пазвата си и потегли за дома. Изглежда котенцето нямаше никакви възражения, защото седеше кротко из целия път.

След като похапна от импровизираната храна, която му предложи Васко, вдигна опашка и започна да изучава обстановката в новия си дом.

– Ей малкият, – каза Васко, – ще се казваш Пепи. Имаш ли нещо да кажеш по въпроса?

Котето се обърна към новия си стопани и измяука. Васко прие това за съгласие.

Котето се оказа с необичаен характер. Където отидеше Васко, то след него. Отдалечеше ли се по-далеко, Пепи силно и жално мяукаше.

– Явно ще трябва да те взема на всекидневните си разходки с велосипеда. Но как ще те нося?

Пепи не му даде много да умува, а скочи на рамото му и там стоеше толкова стабилно сякаш някой го бе залепил на това място.

Една вечер двамата се връщаха на велосипед у дома. Внезапно предната гума на велосипеда попадна на камък и Васко падна. Силно си удари главата и загуби съзнание.

Когато дойде на себе си, Пепи облизваше лицето му. Васко прегърна животното, вдигна се от асфалтовата настилка и се премести встрани от пътя. Няколко секунди след като бе станал и се отстранил от пътя, от там мина автомобил.

Васко разроши козинката на Пепи и му каза:

– Приятел, дължа живот си на теб. Ако бях останал да лежа там на пътя, всичко можеше да приключи много плачевно.

От тогава двамата Васко и Пепи станаха неразделни, навсякъде ходеха заедно.

Жана обичаше много своя Бобчо. Той бе двегодишен шнауцер. Тя го водеше го на разходка, а той ѝ се отплащаще с безкрайна любов и покорност.

Бобчо много обичаше да донася палката, която Жана му хвърляше. Тя знаеше, че това е едно от неговите любими занимания, но веднъж то се оказа пагубно за него.

Един ден тя хвърли около 20 пъти пръчката в езерото и Бобче радостно размахвайки опашка я донасяше обратно.

Кучето неволно бе погълнало много вода, когато обратно плуваше към своята стопанка. В резултат на това се повиши нивото на натрия в организма на животното, а това доведе до фатални последствия в мозъка.

Двадесет минути след приключване на играта Бобчо стана вял, изглеждаше сякаш се е напил.

Жана го погледна, погали го и му каза:

– Бобчо, какво ти става?

Но полюшващата походка на кучето я разтревожи. Тя грабна кучето и веднага отиде при ветеринара.

– Водна интоксикация, – каза ветеринара след като чу разказа на Жана.

Лекарят се опита да го реанимира, но вече бе късно за каквото и да е.

Жана се разплака:

– Бобчо толкова обичаше тази игра. Изобщо не знаех, че тя може да бъде опасана за него. И друг път сме му хвърляли палки и топки и той радостно ги е връщал.

– Да, но този път е било фатално за него, – печално гледаше и ветеринара, към безжизнената топка от козина, която лежеше безмълвно на масата.

– Защо никой не ни е предупредил за това? – извика Жана обляна в сълзи.

Ветеринарът вдигана безпомощно ръце.

– Всичко стана буквално за час, – Жана гледаше мъртвото телце на довчерашния си любимец и още не можеше да се примири със станалото.

Тя бяха дружно семейство и рядко възникваха конфликти в този дом.

Силвия, вечно загрижената  и търпелива майка отглеждаше редки растения. Ваня, вече поотрасналата ѝ дъщеря се грижеше за аквариум. Татко Тони си имаше чудесна кола около, която постоянно се въртеше. Или бе под нея или я чистеше отгоре.

Но всички си имаха Шаро. Куче, което не трябваше да се оставя само с бонбони, защото ….

Един ден от съседната стая Силвия и Ваня дочуха нещо от рода на :

– Бух, цоп, тряс….

Двете влетяха в стаята едновременно. И какво да видят.

– Моят двуметров тропичен фикус, – извика отчаяно Силвия.

– Е, поне не е счупен, – опита се да я успокои дъщеря ѝ. – И това съвсем не е малко. Шаро навярно се е уплашил от падането му.

– Но той самият го е бутнал, – негодуваше Силвия. – и пръста от саксията е разсипал на килима.

– Оле, виж Шаро е изпил водата от аквариума, – на свой ред нададе вой Ваня. – Горките ми костенурки и охлюви, погледни къде са отишли.

Животните се бяха скрили под дивана търсейки спасение от тази страшна бъркотия, която успя да „натвори“ Шаро.

А сред всичкото това безобразие седеше песът. С невинен вид, махайки опашка сякаш казваше:

„О, стопанке, то само падна. Честна дума, не съм го докосвал“.

На Силвия всичко стана съвсем ясно. Тя знаеше какво се бе случило  в стаята.

– Виж му лапите и съда с водата, – отбеляза Силвия. – Явно се е опитал да се качи в шкафа, където бях оставила бонбоните, подпрял се е на фикуса и ……сега имаме тази зашеметяваща бъркотия.

„Ако този едър фикус бе по стабилен, – мислеше си Шаро, – нямаше да забележат, че съм взел бонбони от шкафа“.

Когато фикусът бе отново изправен, земята бе събрана от килима, аквариума отново бе напълнен с вода и обитателите му прибрани в него, остана един основен въпрос , който измъчваше Шаро:

„Къде ли са скрили сега бонбоните?“

Има мъчителни моменти в живота на всеки индивид.  Но понякога на човек му става толкова тежко, че той не може да устои на предизвикателствата и се срива.

Трейси бе хоспитализирана с тумор в мозъка, който едва не я уби. Когато я докараха в болницата състоянието ѝ бе много тежко.

Лекарите успяха да отделят опасното образование, но по време на операцията възникнаха усложнения, които доведоха до реанимацията, а после и до последвалата я интензивна терапия.

Когато основната заплаха бе премахната, възникна друг сериозен проблем.

– Аз съм сама, а и тази мъчителна болка, – каза си Трейси след всичко, което бе претърпяла, –  няма надежда да оздравея.

Така Трейси вместо да се раздели окончателно със заболяването си, се превърна в пациент, готвещ се да умира. Човек, който нямаше за какво да живее. Тя се бе предала и нищо интересно, не очакваше в живота си.

Но един ден в стаята ѝ влезе неочаквано четириногата Даря. Куче с добри очи, излъчващи нежност  и подкрепа. То имаше опашка въртяща се от радост, като вентилатор.

Даря не бе нахална. Тя погледна пациентката на кревата и сякаш с поглед я попита:

„Мога ли да дойда при теб на кревата?“

А след като Трейси ѝ разреши вдигна муцунката си към нея и последва въпрос изразен със съчувствие в очите:

„Как си?“

Точно от това се нуждаеше Трейси. Като че ли тя намери някой, който да вярва в нейното оздравяване и искрено да го желае.

Кучето остана при жената. Скоро тя сподели с хората, които я обслужваха в болницата:

– Сега вече си лягам да спя щастлива.

Нещата за Трейси започнаха да се нареждат безпроблемно. Малкото куче успя това, което лекарите се мъчеха да направят от няколко седмици. То изцели душата ѝ. Само Даря инстинктивно разбра от какво се нуждае тази жена.

След няколко дни Трейси започна да отменя един след друг курсове на терапия. Тя не се нуждаеше повече от лечение и скоро бе изписана от болницата.

Даря направи малко чудо. Буквално спаси от ръцете на безнадежността своята нова стопанка.

Радостта в махалата беше голяма. Докараха в магазина кайма. Изглеждаше прясна и не дъхнеше. Мълвата бързо се разпространи и хората се наредиха на опашка. Кой кило, кой две, а Тодор взе цели пет кила от нея.

Когато го подкачиха:

– Тодоре ще я изядеш ли всичката?

Той се усмихна и весело им отговори:

– Вие не знаете моята Цонка какви кюфтета прави. Ще си отям до насита.

Тодор грабна големия пакет и право у дома.

– Цонке, – извика той от вратата, – донесъл съм кайма. Сега я докараха. Да направиш от тях, ти знаеш. Хубави кюфтета искам.

Цонка пое пакета и бързо омеси каймата, като и прибави ситно нарязан лук, малко хляб, една лъжица кисело мляко, яйце, малко сода и подправки, както само тя си знаеше. Опържи кюфтетата и ги остави в тенджерата захлупени да се задушат добре.

След като нацепи някое и друго дърво, Тодор влезе, вдигна капака на тенджерата и си взе едно кюфте. Очакваше сладост да се разлее в устата му, но…..изведнъж кипна и се за развика на жена си:

– Защо си ги пресолила толкова? Сега никой няма да може да ги яде! Съсипа хубавата кайма.

Цонка взе едно кюфте, отхапа и се намръщи, от сол не се ядеше.

– Странно, – каза си тя, – не помня много сол да съм слагала.

Тодор изтича до магазина и взе още три кила кайма. Върна се бързо в къщи и се закани на жена си:

– Този път внимавай, че кожата ти ще смъкна от бой.

Свекървата баба Дона знаеше, че снаха ѝ е добра готвачка и не би допуснала такава груба грешка, да пресоли ядене, пък да не говорим за кюфтета. Усъмни се, че тук нещо не е наред и още преди Цонка да омеси новата кайма, щипна малко от нея и я опита.

Възрастната жена сбърчи нос и извика:

– Тодоре, каква кайма си купил?

– Сега я докараха, съвсем прясна е, – отговори Тодор.

– Я си хапни от нея, – предложи майка му.

Тодор щипна малко и го налапа. Намръщи се и бързо го изплю.

– От сол не се яде, – възмути се той.

– А ти щеше жена си да пребиеш, – подсети го баба Дона.

– Но как така? Защо е толкова солена? – недоумяваше Тодор.

– Кръщавали са я, – каза баща му, който бе чул за „чудната придобивка“.

– Как са я кръщавали? – учудено попита Тодор.

– Магазинерски тарикатлъци, – махна с ръка баща му. – Вземат едно кило кайма и добавят толкова сол и грамажа не се нарушава. Но изглежда този път не са взели само едно кило, а повече. Та затова не може да се яде от сол. Това правят не само с каймата, но и със сиренето, но поне като го изкиснем, можем да го ядем.

Тодор взе пакетите и ядосано се понесе към магазина.

Разправяха, че вдигнал голям скандал. Върнали му парите  за осемте кила кайма, но и уволнили магазинера.