Следобедът бе мрачен и подтискащ. Малко хора се движеха по улицата. Облаците бяха притиснали слънцето в прегръдките си и то не смееше да се покаже.

Емил се спря пред витрината на магазина за музикални албуми и дискове. Той с интерес разглеждаше изложеното. Обичаше да идва тук, но само зяпаше.

От време на време си позволяваше да купи някой диск, дори когато цената му  не бе според джоба му. Това бе време на истинско въодушевление и ентусиазъм.

Вратата на магазина се отвори. Дванадесет годишно момче излезе с парче шоколад в ръка и когато мина край Емил хвърли опаковката а земята.

– Извинявайте! Изпуснахте нещо, – обърна се Емил към момчето.

Момчето озлобено го изгледа.

– Боклук е. Сляп ли си?

– Виждам, но кой трябва да го събира след теб?

Момчето застина, а после несигурно се усмихна на Емил. Той не можеше да прецени, какво точно си мисли Емил, за това чувствайки опасност тихо каза:

– Ти майтапиш ли се?!

Емил го гледаше сърдито с недоволен израз на лицето. Явно не се шегуваше. Момчето се наведе и сконфузено прибра опаковката.

Чак, когато малчугана отмина, Емил се усмихна. Той остана доволен от това, което направи.

Никога не бе усещал, че е предопределен за нещо голямо, но сега всичко бе придобило смисъл. От този миг, връщане назад нямаше.

Щеше да се бори за промяната относно примиряването и приспособяването към състоянието на нещата. В него се зароди желание да се противопостави срещу всяка пошлост и простащина.

Светът беше блато и всички са отговорни за почистването му.

Нямаше като него друг в областта. Наричаха го просто Иван. Той имаше сръчни ръце и хората го обичаха, защото прекалено много капризи и условия бе изпълнил, докато им шиеше дрехите.

Задоми се. Взе си добра и обичлива жена. Скоро след това му се роди син.

В стаята, където шиеше, Иван постави люлка на момчето си, за да го наглежда и да му се радва. Детето бе спокойно, не му създаваше много грижи и не вдигаше излишен шум.

Един ден, без видима причина, Иван усети в сърцето си озадачаващ и объркващ страх. Нещо го смущаваше и му подсказваше, че живота на детето му е в опасност.

– Глупости, какво може да му се случи тук, – каза си Иван, – нали съм край него?!

Шивачът ясно чу в себе си тайнствен глас, който му нашепваше:

– Стани и вземи сина си от люлката!

Иван не се подчини веднага на гласа.

– Счуват ми се разни неща, нима откачам? От къде може да дойде заплахата?

Страхът отново го обзе, но този път с още по-голяма сила и той отново чу гласът, който упорито настояваше на своето:

– Стани бързо и вземи детето!

Този път Иван се втурна към люлката и грабна сина си от нея. Постла му на масата, където работеше и се усмихна на детето.

Когато шивачът зае мястото си, точно над люлката таванът се срути. Парчета гипс, се откъртиха отгоре, пробиха пода и погребаха люлката в развалините му.

Огнян много трудно накара приятеля си Румен да дойде с него на църква.

След службата зорноволно доведеният на богослужението се бе облегнал на стената и се присмиваше на пастира, който току що бе слушал:

– Не съм страхливец! Вашият проповедник ви кара да се покаете от страх.

– Това според теб е малодушие? – болезнено реагира Огнян. – В случая става въпрос за страхопочитание и подчиняване на нещо разумно, за да се избегнат неприятностите. Нима е геройство да се втурнеш ненужно в дадена опасност?

Румен само махна с ръка и смотолеви:

– Дрън дрън, бабини деветини ….

– Добре, – опита да се успокои Огнян, – представи си, че една сграда се е запазила и на последния етаж виждаш, че човек чете книга на терасата ….

– Веднага ще му кажа да се маха от там, – скочи веднага Румен.

– Да но този човек ти маха отгоре с ръка и ти казва: „Аз не съм страхливец, не ме плашете“. Какъв е той според теб герой или неразумен човек?

– Как няма да избяга от огъня?  – недоумяваше Румен.

– Точно така неразумни хора се стараят да бъдат храбри пред явна, но за тях непонятна опасност, от вечна погибел.

– Глупаво е…., – вдигна рамене Румен.

– В Библията се казва, че страхът от Господа съдейства към живот и всеки, който го има, винаги ще бъде доволен и злото няма да го постигне. Страхът от Господа е източник на живот, той просветлява душата, унищожава измамата и убива всички грешни желания.

– Трудно ми е да го възприема, – призна си Румен.

Огнян още по-настойчиво продължи:

– Заобиколена и запазена от Божия страх, душата не е способна на никакво зло. И ако дойде някакво изкушение или зла мисъл тя се ужасява и вика към Бога: „Господи, помогни ми!“ „Страхът от Господа е начало на всяка мъдрост“. В него се корени всяко добро нещо.

– Нима искаш да кажеш, че съм глупак? – реагира бурно Румен.

– Мъдър е този, който навсякъде и по всяко време постъпва внимателно според Божиите повеления. За това внимавай как се обхождаш, не бъди неразумен, а мъдър.

Румен мълчеше, беше навел глава и сериозно размишляваше. Присмехулната му усмивка бе изчезнала от лицето му, а в очите му все още се четеше колебание.

Той много пъти бе спорил с Огнян относно Бога, но сега нещо в него се пречупи. Усещаше, че това, което казва приятелят му е истина и то не каква да е, а правда, която до сега не бе осъзнавал…..

Дъждовете не спряха. Сякаш небето изливаше мъката си, като гледа неуредиците, безпорядъка и хаоса на земята. Сашо и Боньо се бяха приютили в една близка бирария и напрегнато дискутираха:

– Ние всички ставаме духовни безделници, защото не искаме да се включим в борбата за придобиване на нови души за Небесното царство, – тупна леко с ръка по масата Сашо.

– Да, нашата единствена цел е всичко да бъде спокойно, – съгласи се Боньо.

– Но ние трябва да се поощряваме един друг и да се държим заедно.
А и за двете неща се изисква инициатива, – тъжно констатира Сашо.

– Трябва да имаме инициатива относно това, какво желае Христос, а не това, което на нас ни се иска, – тъжно добави Боньо.

– Нашата духовност преминава през изпитания, за да се установи стабилността ѝ, а това става като се сблъскваме с несправедливости, подлости, неблагодарности и суети, – поклати глава Сашо.

– И всичко това става поради нашето духовно безделничене, – възкликна Боньо.

– Ние използваме Бог като средство за намиране на мир и покой. На нас не ни е нужен Исус Христос, на нас ни е необходимо Той да ни даде нещо, – сбърчи нос Сашо, – а това е първата крачка в неправилната посока.

– Всичко, което искаме е следствие, а ние се опитваме от него да направим причина – наблегна Боньо.

– Не е много приятно, ако някой който е пълен с духовна сила, да те „възбужда“, бутайки те в страни, – една полуусмивка грейна на лицето на Сашо.

– Ако някой е силен, не означава, че е такъв духовно. Плътската активност отлично се маскира като духовна, – каза Боньо.

– Опасността от духовна мързел се крие в това, че ние не искаме някой да ни съживи, да ни запали, а искаме да слушаме само за духовно уединение, – недоволно започна да ръкомаха Сашо.

– Христос никога не е подкрепял идеята за духовна почивка, – подчерта Боньо, – Нали самият Той каза: „Идете идете кажете на братята Ми….“

Дъждът за малко бе престанал и двамата мъже решиха да се приберат, докато не е завалял пак.

Завоят бе остър. Валеше като из ведро.

Инат Своенравов влезе в завоя с осемдесет. Колата стана непослушна и занесе. Срещу нея се зададе ТИР.

На сантиметри от него Своенравов успя да овладее колата.

Все пак това беше неговата кола. Той е лудо влюбен в нея. Обичаше я повече от жена си и децата си.

До втори март на две хилядната година Инат се заглеждаше по жени, че кой не го прави днес, но на тази дата взе шофьорска книжка и от тогава се заглежда само по коли.

А ето какво стана само за секунди. Тежкия ТИР връхлиташе малката лада. По това време Инат само си подсвиркваше безгрижно с уста.

Колата усетила опасността стъпи здраво на гумите си и в последния момент се хвърли в канавката. Канавката е мястото за всеки, който добре се е почерпил в някое заведение, преди да тръгне на път.

– Боже, какво правя в канавката, – попита уплашено Своенравов, – нали само една чаша изпих?

А дали бе една и той съвсем ясно не си спомняше.

Ладата прилича на нещо което бе леко сплеснато между ръцете на великан. Тирът продължи без да спре.

Минаха една две коли, но шофьорите си обърнаха главите на обратната страна. Сигурно са си казали: „Добре, че не сме ние“.

Невероятно, но една кола все пак спря.

– Да те закарам до една ремонтна работилница, оттатък града е, – и спрелият шофьор започна да вади въже от багажника си.

– Вече звънях до „Пътна помощ“ и полицията, – каза Инат, – трябва да ги дочакам.

А в същото време си помисли: „Сякаш съм ги поканил на любовна среща …..притрябвали са ми“.

Но въпреки всичко не тръгна с предложилия му помощ.

Човекът хвърли ядосано въжето в колата си, тръшна вратата, запали и показа на Инат как се излиза от завоя с пълна газ.