Една жена се накъдрела, но това никак не ѝ отивало. Просто опита да изглежда по-различно, бил неуспешен.

Когато се прибрала в къщи, осемгодишният ѝ син казал:

– Мамо, приличаш на овца.

Жената изобщо не се обидила.

Тя отговорила:

– Овца, но от стадото на Бога!

В последно време Манол усещаше, че душата му е мъртва, но не знаеше със сигурност дали е така. Преди жена му да се разболее от рак, живота му бе по-ведър и по-ясен. Сега всичко му се струваше унило, мрачно и безинтересно.

Погледна детайла, от който бе почистил малка част. Той блестеше на ярката слънчева светлина.

Може би и душата му бе така зацапана и замърсена от скръбта. Мръсотията полепва бързо по всичко, както скръбта по душата.

„Как ли Бог изчиства и възстановява душата?“ – помисли си Манол.

Представи си как Божията ръка отнема тинята и сметта от душата му и тя засиява.

„Но аз съм вече стар, нима Бог ще се занимава с такъв старец като мен?“ – каза си Манол.

Той взе отново топче памук и продължи с почистването на детайла. Докато работеше си мислеше за Добрият пастир Исус, който се грижи овцете му да имат достатъчно вода и храна. Под Неговата ръка те винаги се чувстват в безопасност.

От какво се нуждаеше Манол? От съпруга? Не, никой не можеше да му замени неговата скъпа Маша.

– Щеше да ми бъде по-лесно, – въздъхна Манол, – ако някой само с малко памук и почистващ препарат можеше да ме поправи.

Работеше бавно и прецизно. Мислите му отново се отклониха към душата му. Ако тя трябваше да бъде подкрепена и възтановена, това можеше да направи само Исус. Манол разбираше, че сам не може да се справи с положението. От седмици се опитваше да излезе от депресията, но не се получаваше.

Той погледна ръцете си, беше много стар, струваше ли си някой да се заеме с „почистването“ му. Изведнъж трепна. Не бяха ли всички хора еднакво ценни за Исус?

Спомни си една от притчите в Библията, където пастирът търсел една загубена овца, въпреки, че имал още деветдесет и девет други. Малък лъч на надежда започна да се промъква във душата му.

За Манол нямаше значение как щеше да бъде „почистен“, само трябваше да вярва, че това ще се случи.

Спря да работи и погледна нагоре. Думите му заседнаха на гърлото. Сълзите рукнаха от очите му.

– Исусе, – прошепна Манол през сълзи, – моля те изчисти и подкрепи душата ми.

Когато Атанас излезе от стаята на Бинка, в коридорите на болницата имаше много хора. Отец Захарий седеше в края на една от пейките. Атанас изобщо не му обърна внимание.

– Наско, – повика го Захарий.

Атанас се обърна, но не каза нищо.

– Как си? – попита свещеникът.

– Бинка умира.

– Трябва да имаш повече вяра, Наско. Това съвсем не е сигурно. Ела, да поговорим. Нека да се помолим заедно.

Наско избухна:

– По дяволите, сигурно се шегуваш! Моля се от дете, но до сега не съм получил отговор на нито една своя молитва. Търсил съм Бога, четях Словото Му като търсех отговор на много въпроси. И какво получих? Само измама и огорчение. А бедната ми съпруга, – Атанас се задава в сълзите си, – която вярва в Бога ……. до къде стигна?

– Докато хайманосваше, тя те чакаше. Ти разби живота ѝ, но тя остана с теб. ……. Кой знае какво намира в теб. – Свещеникът целия трепереше от гняв. –  Време е да престанеш да се държиш като егоист и да я подкрепиш. Тя има нужда от помощта ти, а не от твоето самосъжаление.

Ако не беше расото Атанас щеше да го зашлеви и да го тръшне в земята.

– Да се самосъжалявам ли? – изрева Атанас. – Единствено ми е жал за твоята безполезна вяра. Накъде си повел жена ми? Там няма надежда.

Отец Захарий за първи път бе толкова раздразнен и възмутен, но той знаеше, че не трябва да се подава на чувствата си.

Атанас бе една загубена овца, която Пастирят вика при себе си. Мъката и болката бяха смачкали и преобразили този човек. Страданието, скръбта и огорчението бяха свили гнездо в сърцето му и той не можеше да види и осъзнае Божията милост.

Какво можеше да се направи за Атанас? ……Свещеника седна на пейката и започна тихо да се моли.

Ицхах  го позна веднага. Трудно можеше да сгреши, всеки ден го бе виждал в лагера. Издебна момента, когато беше сам и доближи до масата.

След това му се представи официално:

– Аз съм Ицхах Щерн. Бях в „Заксенхаузен“ през последната година от войната.. Сега съм се включил към организация за разкриване на нацисти.

Мъжът го изслуша внимателно и с жест го покани да седне на стола срещу него. Наля му шампанско, но Исхах отказа любезно:

– Не ми понася.

– Съжалявам, че е трябвало да преживеете всичкко онова, – каза мъжът.

– Наистина ли съжалявате, – попита Щерн с непринуден и приятелски тон.

За околните двамата изглеждаха, като стари познати, които спокойно си разговаряха.

– Човешкото страдание никога не е било моя цел, – каза мъжът. –  Аз се борех за един по-добър свят. А светът става по-добър, ако група хора грабнат юздите и предвождат останалите. Масите не знаят какво точно искат.

– Да, но тези маси, – започна малко язвително Ицхах, – не искаха същото, което желаехте вие и за това загубихте.

– Загуби човешкия род, – натърти думите си мъжът. – Ние искахме да премахнем посредственото и да направим скок към съвършенството. И в много неща го постигнахме, независимо че загубихме войната.

– Вие грабехте, – Исхах едва владееше нервите си, – Крадяхте усилията и талантите на другите. Отнемахте живота на хората, въпреки че не го наричахте живот, а човешки материал.

Тези думи не бяха приятни на мъжа, но той не реагира. Реши да изслуша бившия концлагерист, не искаше да прави скандал в ресторант.

– Вършеха се лоши неща, които аз не одобрявах, – каза мъжа.

– Лоши неща ли наричате унищожението на милиони хора? – Исхах го погледна право в очите.

– Вие знаете ли кой съм? – попита мъжът. – Да не би да се заблуждавате?

– Не не се лъжа. Такива като вас, трудно се забравят, Себастиян Бернхард, – тихо каза Исхах.

– Сега ви е лесно да ни съдите, – каза Себастиян, защото загубихме. А я си представете, ако бяхме спечелили?

– Търсех те дълго, – каза Исхах

Себастиян кимна с глава и скръсти ръцете пред себе си.

– Няма връщане назад. Това е моментът на истината, – Щерн впи очи в мъжа пред себе си. – Искам да разбера дали осъзнаваш, унижението и болката ми, че бях третиран като „човешки материал“.

– Чесно казано, не се наслаждавам от това, че сте страдали, – каза Себастиян, – но когато се извършват важни преобразования, няма време да се отделя зърното от плявата. Исках да направя действителността по-различна. Вярвах, че съм дошъл на този свят да го променя, а националсоциализма ми даде тази възможност.

– Търсил си идеален свят и красота, – гласът на Щерн звучеше заядливо, – но в лагера, където ние бяхме, нямаше никаква красота. Или може би смяташ експериментите на Хаим за красиви?

– Бях в лагера, – измести погледа си малко в страни Себастиян, – гледах ви, но изобщо не съм мислил за страданието ви. Аз бях облечен в униформата на СС, а вие в карирани дрехи. Имаше установен ред и той не можепе да се наруши. Разбирате ли ме?

– А сега, какво мислите за всичко това? – попита Ицхах.

– Това, което съм ви направил, не беше по някаква моя прищявка, а заради много по-възвишени идеи.

– И не чувствате никаква отговорност за милионите убити? – Исхах беше потресен.

– Вината, угризенията и разкаянивто спират прогреса на човечеството, – Себастиян се поизправи, все едно щеше да държи реч. – Ти изпитваш ли някакви угризения, когато колиш кравата или стрижеш вълната на овцата? Ако ясно се вижда целта и се знае пътя, няма място за колебание.

– И мислиш, че това аз мога да възприема? – попита хладно Ицхах.

– Едва ли, ти си бил на страната на жертвите, – заключи спокойно Себастиян.

– Странно е, че никой от вас не се е побъркал от зверствата, които е извършил?

– Човек може да се побърка само от неща, които не е успял да направи.

Ицхах гледаше този едър и побелял мъж и си каза: „Човек винаги търси извинения, за да оправдае пороците си“.

В гората няма ветеринарен лекар, а можи би това е за добро. В гората няма аптека, от човешка гледна точка. А кой лекува дивите животни?
Адаптацията на всеки вид го е научила на определени знания за билките и способности как да се избавят от раните. Личният опит на всяко животно се наслагва в наследствената памет.
Явно е, че и човек е придобил такива знания. До наши дни са се запазили рецепти на билкари и лечители. Тези знания за билките и отварите от тях не са резултат от научни лабораторни изследвания. А как са ги открили?
Понякога във всеки от нас се появява желание, вкусови предпочитания или отхвърляне на едно или друго растение, плодове и зеленчуци.
Устойчивостта на животните относно тяхното здраве е много по-голяма, отколкото при хората, но тя не е безгранична. За това зверовете и птиците прибягват до различни видове треви.
Така овцете, за да се отърват от чревните паразити ядат пелин. Куче охапано от змия в гората, намира трева, която действа като противоотрова. Животните различават растения, който действат слабително или предизвикват повръщане. Крави и коне ще прескочат, когато пасат, татула, бляна, горчивия репей.
Както винага „под ръка“ на животните е слюнката им, която е добър антибиотик. Кравата ближе току що родилото се теле, раненият звяр ближе раните си, а конете се ближат помежди си.
За да се избавят от паразити птиците се къпят в прах или сядат в мравуняк, където ги обработват мравките. По-големите животни живеят в сътрудничество с птици, които кълват насекомите по гърбовете им, в ушите и ноздрите им. Даже зъбите на крокодила се чистят от птичка.
Но въпреки съществуващата взаимна помощ, природата е жестока към тези, които са загубили силите си. Оцеляват и произвеждат потомство само по-жизненоспособните.