Днес Петър бе настроен философски:

– Начинът, по който реагираме на обстоятелствата в живота, разкрива какви сме. Дали сме с Бога или действаме по своя приумица.

– Да бе, – възпротиви се Христо, – Заседнал съм в задънено положение. Ям един и същи обяд почти всеки ден. Връзките ми обикновено ме съсипват повече, отколкото ме изграждат. И трябва да вярвам, че това е добро и че това е дар от Бога?

– Ако сме в Христос, имаме увереност в Божия съвършен разгръщат се план.

– Стига, – възмути се Христо, – Аз си имам собствена цел в живота, не ми трябва Божията.

– Твоята цел не е „просто“ да караш кола, да упражняваш еди каква си професия или да имаш семейство и деца, – каза Петър съвсем спокойно.

– Какво означава „просто“?

– Една професия никога не е предназначена само за плащане на сметките, хобитата за забавление и приятно прекарване на времето. Това, което възприемаме с очите и ушите си не служи за отвличане на вниманието ни от ежедневния стрес и натоварване.

– А какво тогава?

– Всичко, което правим, е възможност да почетем Бог, да станем повече като Неговия Син и да насочваме другите към Него.

Христо махна недоволно с ръка, а Петър продължи:

– Когато изгубим това от поглед, дори най-удовлетворяващите моменти от живота ще ни оставят да се чувстваме празни, а най-лошите моменти ще ни накарат да поставим под съмнение Неговото присъствие или доброта.

– Да, но понякога оставаме в същата ситуация, няма никаква промяна, Въпреки желанието ни, – реагира бурно Христо. – Какво значение има тук Бог?

– Той може да сметне за уместно да ни остави в същата ситуация, в която сме били от години, но никога няма да ни остави сами в нея.

– Но аз искам да ми помогне да изляза от нея, а не да ме придружава, – възкликна Христо.

– Запомни едно, – наблегна Петър, – всичките обстоятелства, от най-високото до най-ниското от паденията ни, са инструменти на Божествената милост, които Бог използва, за да изпълни Своята вечна цел. За това, вместо да роптаеш, довери Му се и започни да му служиш от днес нататък.

Явор тропаше гневно с крак, докато се връщаше в къщи. Той бе едва осем годишен, но бурно изразяваше емоциите си.

Днес трябваше да играе първия си футболен мач, но заваля силно и цялото игрище бе наводнено.

– Нали Бог контролира всичко, – роптаеше Явор, – защо допусна да вали точно днес?

Баща му съвсем не се изненада от гнева му. Та нали синът му задава въпроса, който задаваме, когато нещата не вървят така, както сме се надявали:

– Ако Бог може да направи нещо, защо е позволил това да се случи?

– Бог можеше да преобрази ситуацията за миг, защо не го направи? …..

Бащата на Явор реши да насърчи сина си в този критичен момент и му каза:

– Бог винаги работи за Своя народ, дори когато не виждаме или не разбираме какво прави. Той постига нещо много по-голямо в нашите объркващи обстоятелства.

Явор вдигна рамене. Той съвсем не бе съгласен с това.

А баща му продължи:

– И когато най-накрая го видим, ще имаме още повече причина да Го хвалим.

Нека Бог ни помогне да се доверим на делото Му в живота си, дори когато не виждаме какво прави Той и потърсим множество причини, поради които да Го хвалим.

Павел търсеше хумор във всяка ситуация. Нямаше значение къде се намира, той обичаше да намира нещо смешно в обстоятелствата и си го казваше явно.

Когато предаде сърцето си на Христос, стар вярващ го посъветва:

– Трябва да станеш малко по-сериозен и да се откажеш от хумора си.

Много скоро Павел усети и си каза:

– Част от мен, което ме караше да се смея и усмихвам, изсъхна, но аз не искам тя да умре. Това е уникална част от мен, която Бог е създал.

В действителност това бе една от най-силните му страни.

– Не, – каза си един ден Павел, – ще позволя на хуморът отново да се появява в мен и ще го изявявам …

И той откри силата му в предаването на истината и благодатта на другите.

За това повтаряше на околните, които го осъждаха за хуморът му:

– Не вярвайте на идеята, че човек с вяра, последовател на Христос трябва да бъде тържествен и сериозен през цялото време. Господ ни е дал чувство за хумор. Използвайте го!

Могат ли емоциите да бъдат прекалено тежки?

О и още как!

Това се случи на Тони. Майка му бе тежко болна.

И изведнъж той не можа да съпостави две неща:

– Молих се за изцерението на майка ми, а сега мястото, там където обикновено седеше, бе празно.

Тони поговори с баща си за своята болка, а той му отговори:

– Всеки би се чувствал така, ти не си изключение, но трябва да запомниш едно, чувствата нямат интелект и за това трябва да се подчиняват на истината в Писанието като тази, където се казва, че Този, който е започнал добро дело в теб, ще го усъвършенства до деня на Христос Исус.

– Това ми напомня, че трябва да вървя в правилната посока, знаейки и разбирайки, че чувствата ми в крайна сметка ще стигнат до краката ми, – усмихна се тъжно Тони.

Той реши да напише още песни, с които да прослави Бога, а на себе си каза:

– Надявам се чувствата ми да наваксат …

Доверете се на Господа, Който прави всичко за наше добро, независимо от обстоятелства, в които се намираме.

Ана Петрова бе лекар и практикуваше в спешна медицинска помощ. Тя работеше на много трудни места, там където мнозина нейни колеги биха се поколебали да отидат.

Бе помогнала на мъж чието лице бе обезобразено от дълбоки белези. Той ги бе получил, когато домът му гореше.

Много я трогна едно седем годишно момиченце. Когато майка му плачеше и притеснена повтаряше:

– Ние сме бежанци. Как ще се оправяме оттук нататък.

То нежно държеше лицето ѝ в ръцете си.

Ана бе забелязала нещо много интересно за людете, които срещаше и го споделяше с близки и познати:

– Тези хора разчитаха само на вярата си, че Бог ще донесе по-добри дни и щастливо бъдеще. И то при такива големи трагедии, мъка и безпомощност.

Бог знае плановете, които е определил за теб. Те няма да ти навредят, а ще ти дадат надежда и бъдеще.

Независимо дали живеем във времена на щедрост или се чувстваме изгнаници и сами днес, можем да се доверим на Божите обещания, че ще Го намерим, когато Го търсим с цялото си сърце.

Каквито и да са нашите обстоятелства, ние наистина ще бъдем намерени от Него.