Катя седеше на верандата. Тя четеше Библията.

Внезапно Катя вдигна поглед и го насочи към облаците, които идваха от планината.

– Каква красота! – възкликна тя.

Сърцето ѝ се изпълни с Божията любов и тя се остави да я облее изцяло.

В тази минута на пълна тишина, Катя не се сети изобщо за интернет, което преди се смяташе за невъзможно.

Обикновено публикуваше бързо „Бог е добър“ ако е усетила Неговото присъствие в този ден.

Дори не помести снимки на нещата, които я бяха развълнували в мрежата, като цвете в близък план или дъждовна капка върху листо.

Цели двадесет минути тя се наслаждаваше на Божието творение в пълна тишина, без мисъл за изява в Facebook или Instagram.

Повечето хора са склонни да пропускат по-тихите моменти, когато Духът им говори.

Облаци забулиха небето, но не се очакваше дъжд.

Насядалите пред блока пенсионери въздъхнаха успокоени, а Васил добави:

– Така е добре. Няма да е толкова горещо.

Обикновено разговорите им се въртяха около войната в Украйна, растящата инфлация и несигурността на политиката в страната.

– Какво толкова се притеснявате за тези неща? – усмихна се Христо. – Ако не са тези, други ще се появят.

– Ицо, ни най-малко не се притеснявам за това, – обади се Милена, – но когато загубиш това, което цениш най-много, всичко останало избледнява.

– Има война и никой не може да бъде безразличен, – каза Радан, – но кой го е еня за битките, които водим в нашите семейства?

– Така е, – съгласи се веднага Дечка. – Разводи, конфликти, зависимости, край нямат.

Младен, който обикновено само слушаше, се обади:

– Промяната е възможна ….

– Глупости, какво можеш да направиш днес? – прекъсна го Веселин.

– Остави човекът да си каже думата, – укори го Стефка.

– Оставихме Бога, – продължи невъзмутимо Младен, – но ако се обърнем към Него няма да ни остави без отговор и навременна помощ.

Реагираха мнозина и мненията им се различаваха сериозно.

– Къде е Бог?

– Защо допуска да се случва всичко това?

– Ние сами сме си го навлекли, а търсим виновни някъде другаде.

– Вярно, без Господа сме за никъде.

Колкото гласове, толкова и противоречиви мненията.

А ако бяхме с Бога!

Хладно бе. Времето си поплакваше с големи едри или малки сълзи в зависимост колко едри, и тъмни облаци го притискаха.

Това не пречеше на разгорещилите се в спора дядо Сандо и бай Михо седнали на топло в кръчмата на Спиро.

– Кажи ми сега, – питаше настървено Сандо, – като дойде някой непознат в село, първо за какво го питат хората?

Бай Михо засука големия си мустак и каза:

– То се знае. Колко пари изкарваш?

– И какво следва от това? – наежи се Сандо. – Аз съм това, което печеля.

– Чакай сега, – завъртя глава Михо, – хората определят собствената си стойност от това, колко пари имат и какви материални придобивки притежават – кола, вила, апартамент, …

– За по-младите нов смартфон, таблет с повече екстри, лаптоп и какви ли не джаджи, – намеси се Спиро.

– Човек е хванат в капана на тази заблуда, която непрекъснато го подмамва: „Ако работиш на две места, ще си купиш кола нов модел и ще бъдеш по-успешен, в очите на околните“, – добави Михо.

– Психолози и разни изследователчета твърдят, че богатите са най-ядосаните хора – наблегна Сандо.

– На какво? – ококориха учудено очи Михо и Спиро.

– Когато не им достигат пари, за да си купят поредната играчка беснеят, – поясни Сандо, – а когато се снабдяват със всичко, което им хареса са неудовлетворени.

– Тогава за какво им е богатството? – възкликна Спиро.

– Живот изпълнен със събирането на материални притежания е пълна глупост, – махна с ръка Михо.

– Бог е Този, Който дава истинския живот и радост в пълна мяра, – удари с ръка по масата Сандо.

Михо повдигна вежди и иронично добави:

– Днес на никому не е нужен Той, особено на младите. Те са си самодостатъчни, мъдри и надарени.

– И до къде ще стигнат така? – попита Сандо.

– За това сме я докарали до тоя хал, – отсече Спиро и отиде да сервира на другите маси.

Надигаха се тъмни облаци. Съвсем малко петно светлееше на небето.

Захари бе отчаян. Отново не го бяха приели в групата, където най-много му се искаше да бъде.

– ….. Какво искат? Да приличам на тях? А ако не мога? …

Борис минаваше наблизо и чу монолога на Захари. Той се усмихна и добави:

– Старай се да не гледаш на себе си през очите на другите. Това е опасно.

– Защо? Какво може да ми причини?

– Първо, – засмя се Борис, – трудно можеш напълно да разбереш какво мислят хората за теб.

– За мен това е важно, – бързо реагира Захари.

– Да вероятно, но мнението на другите се променя според духовното им, емоционално и физическо състояние. В старанието си да им харесаш правиш глупости, с които не си съгласен.

– О, – болката на Захари се усети в гласа му, – през кои очи да гледам тогава?

– Най-естествено е да гледаш през Божите очи. Те са върху теб за добро. Господ те обича безусловно. Отпусни се в присъствието Му и ще почувстваш мир в сърцето си.

– А как да отговоря на любовта му? – очите на Захари засияха.

– Като Му се покланяш с дух и истина, – посъветва го Борис.

Облаците закриваха слънцето, но бе задушно и непоносимо горещо. Ани излезе от магазина и се насочи към колелото си, за да остави покупките в кошницата си отзад. Цяло чудо бе, че всичко се побра в нея, а бяха доста продукти, които бе взела от хранителния магазин.

Вече се канеше да яхне велосипеда си, когато една ръка я докосна по рамото. Ани се обърна и видя широката усмивка на дядо Дочо, грейнала на лицето му.

– Благодаря ти, – каза възрастния човек, – че винаги ме поздравяваш, когато минаваш край мен.

Дядо Дочо бе към 100-те. Единственото му занимание, бе да излезе от дома си, да постави един стол пред вратата си и да седне на него. Така наблюдаваше всички, които минаваха, а някои се отбиваха и обменяха с него клюките на махалата.

– Знаете ли, – каза Ани, – когато бях малко момиченце и баба ме водеше за ръка из селото, забелязах, че тя поздравява всички хора. Веднъж я попитах: „Бабо ти всичките ли ги познаваш?“ Помня, че баба се усмихна и каза: „Не. Но тук на село имаме обичай да се поздравяваме, независимо дали се познаваме или не“. На мен това много ми хареса и сега, когато отново дойдох на село, поздравявам всички, по стария обичай на това село.

– Да, така е, – потвърди дядо Дочо. – Едно време млад, стар, дете, възрастен, мъж или жена, всеки поздравяваше, когото срещне. Хубаво е, че знаеш за тази традиция, но времената се измениха. Сега хората в селото поздравяват само познатите си.

– Това няма значение, – усмихна се Ани. – На мен ми е приятно да поздравявам всички, особено, когато виждам някое тъжно лице. И когато поздравя, някой угрижен, натоварен с проблеми, а може би и чувстващ се самотен, той винаги вдига глава и ми се усмихва, и като че ли лицето му се разведрява.

– Добре правиш, моето момиче! Продължавай все така! Всеки от нас е нуждае от капка внимание, – каза ѝ с дълбока въздишка дядо Дочо.

Ани му се усмихна и каза поредното си:

– Здравейте!