На пътя имаше локва. Кална и мътна, непривличаща с нищо погледите на минаващите.

Тя си летеше там, гледаше небето и се мечтаеше:

– Колко е красиво небето. Невероятно лъчезарно и синьо е. Ех ако можех като облак да се нося по него.

Мечтите ѝ бяха много смели. За нея да се носи като облак по небето изглеждаше много хубаво.

– Може би тогава би се чувствала по-силна, мощна и влиятелна, – въздъхна локвата..

А защо не? Тя бе смела локва. Не би се спряла пред нищо само и само да докосне небето.

Облакът  съгледа нещастната локва и започна да ѝ се присмива:

– На теб ти е дадено да живееш в калта. Там ти е мястото. Къде си навираш носа във висините?

Изведнъж закона на кръговрата се намеси в тяхната дискусия.

И нещо се промени в живота на локвата и облака. Това стана без избухване на гняв или съчувствие, съпроводено със симпатия, отзивчивост, благоразположение и снизхождение.

В резултат на това локвата се изпари и се издигна като облак в небето. Сбъдна ѝ се мечтата!

А облакът се изля като дъжд на земята и лицето му се опръска с кал.

Внимавайте на къде е насочено вниманието ви!

В крайна сметка там, където е отправен погледа ви, за където копнее сърцето ви, там ще живеете.

Слънцето бе разбутало облаците, а лек ветрец ги оттласкваше на север. Небето облече синята си дреха и на земята се разля топлина.

Стамен се чувстваше сам и самотен. Обстоятелствата го бяха запратили в малко населен район. Повечето възрастни хора се застояваха по пейките, а млади хора почти не е виждаха.

Празни домове с порутени врати и прозорци, напомняха, че техните обитатели отдавна са измрели, а потомците им са се пръснали в по-големите градове или чужбина.

Стамен седеше под стария орех и гледаше цигани с каруци, които трополяха и огласяха улиците на притихналото селище.

Спомените го върнаха назад и той отново „чу“ гласа на дядо си, който бе преминал преди няколко години при Господа:

– Ако твоето място е незабележимо и изолирано, не спори, не се оплаквай. Бог те е изпратил не случайно там. Не се опитвай да се отървеш от волята Му. Спомни си Йона, който искаше да избяга от призванието си.

– Прав е дядо, – усмихна се Стамен. – Полипите, които изграждат кораловите рифове, работят под водата и изобщо не мислят, че те поставят основите на нов остров, на който след време ще се появят растения и животни.

Стамен надигна глава и се загледа в разнообразните нюанси на настъпилата пролет.

– В духовната област Бог също се нуждае от подобни полипи, – продължи разсъжденията си Стамен, – работещи далече от човешките очи, но подържани от силата на Светия Дух, се намират под взора на Небето.

Неговият приятел Добромир казваше:

– Спокойно можем да напуснем многолюдните събрания, вдъхновяващият връх Тавор, благословеното общуване с „праведниците“ и да се върнете към нашата обвит в полумрак Емаус.

– Колко застрашаващо и непривично изглежда служението ми тук, – промълви Стамен. – Нужно е да осъзная, че моето отделено място на Божията нива, не е предназначено ежедневен живот, а да доведе до покоряване на близката земя за Господа и то с пълна победа.

Листата на дърветата зашумяха и зашепнаха:

– Ще дойде ден, когато Исус ще раздава награди. И Той няма да направи грешка, макар за много хора да изглежда изненадващо, че някои са заслужили такива награди, въпреки че те не са чували за подвизите им.

Очите на Стамат засияха, обезкуражението отстъпи място на една нова надежда, която осмисляше пребиваването му на това тихо и закътано място.

Облаците изсипаха тежкия си товар на земята. Градините и полята обилно се напоиха с влага.

На някои места едри заледени топчета опустошиха трудът на много люде. Воплите им за изгубения урожай, не оставаха равнодушно нито едно човешко сърце.

Дядо Таньо се радваше на изобилието от влага. Неговият взор докосваше всяко стръкче в градината, което изобилно напоено, протягайки се нагоре към слънцето, оформяше първия си плод.

Тодор вървеше редом с дядо си и непрекъснато сочеше с ръка:

– Дядо, виж колко е мъничко, а вече е образувало такава малка краставичка!

Двамата, дядо и внук, се наслаждаваха на плодородието, което бе загатваше от всяко освежено от дъжда растение.

– Тодоре, погледни как изобилно се изля този дъжд, също като Святия Дух на Педесетница – празник, който ще честваме утре.

– Вярно, бях забравил, – смути се момчето.

Изведнъж Тодор затаи дъх и бавно попита стареца:

– Дядо, а защо Святият Дух не е бил даден  преди смъртта и Възкресението на Христос?

– Първо, защото нашият грях ни разделя от Бога и той трябва да бъде изкупен, – започна да обяснява възрастният човек. – Второ, защото Святият Дух ни е даден, за да се приобщим към Разпънатия и Възкръснал Христос.

– Дядо, нали ние сме създадени от Бога, за да Го познаваме и да се веселим в него завинаги. Да бъдем едно щастливо семейство, главата на което е сам Бог.

– Да, но ние сме отпаднали от своето предназначение заради греховете си и се нуждаем от спасение. Грехът има две страни – вина и увреждания в самите нас.

– Така е, – съгласи се Теодор, – ние сме виновни за извършените грехове и беззакония, които продължаваме да извършваме. А това е отвратително в очите на Бога. Всеки от нас ще застане пред Божий съд, който непременно ще го осъди.

– Но по-лошото е, че ние сме изкривени, – поклати глава дядо Таньо, – силно е повредена истинската ни природа. Подчинени на греха, се стремим към нови беззакония, а това ни прави неспособни и нежелаещи да поправим живота си.

– Като грешници ние се нуждаем от Божията помощ за да коригираме живота си, – каза Теодор.

– Но ние не можем да общуваме с Бога, заради осъждението, тегнещо над нас поради греховете ни, – махна с ръка старецът. – За това безизходно положение, никой не ни е виновен, сами сме си го докарали.

– Бог ни спасява чрез Исус Христос. Безгрешният Божий Син умря за нашите грехове. Щом получим прошка и помирение с Бога, получаваме всичко необходимо, за да поправим живота си.

– Но има и друга причина да ни се даде Святия Дух след смъртта и Възкресението на Христос, – подхвърли  дядо Таньо.

– И каква е тя? – нетърпение искреше от очите на Теодор.

– Святият Дух е даден, за да ни доведе до Христос, да ни приобщи към новия живот с Исус и да ни помогне да пребъдваме в Него. Всичко, което Святият Дух прави, е съсредоточено върху Исус Христос.

Топъл слънчев лъч проби облаците и огря растенията, от които се очакваше да принесат „кой стократно, кой шестдесет, кой тридесет“.

Пухкави бели облаци, като далечни пътници, пропътували хиляди километри, се носеха от юг.

Група младежи ги наблюдаваха възторжено. Някои от тях ги сочеха с пръсти, обяснявайки причудливите форми, който им се привиждаха.

–  Облаците придават много красота на този свят, – въздъхна Асен.

– Синьото небе едва ли ще замениш с красивите скитащи се облаци, – контрира го Мила.

– Все пак светът би останал пуст без чудното им приложение, – констатира Борислав.

– Забелязали ли сте, че се появяват облаци и в живота на хората, причиняващи им сянка, охлаждане, а понякога обгръщат съществуванието им с черен саван, като нощ? – отбеляза философа на групата Велко.

– Но няма облак без ярка светлина. – отбеляза Галя. – Нали Бог е положил дъгата в облака.

– Ако можехме да видим обратната страна на облаците, – поклати многозначително глава Дичо, – обгърнати с тази светлина, който прегражда пътя, на струпалите се, като камъни снежни планини.

– Ако можехме да съзрем обхваналото ги сияние, – замечтано продължи Емил, – ние бихме изпаднали във възторг от тяхната неописуема красота.

– Но ние гледаме само грозната им страна, – натърти Жана.

– Кой ще опише нежната им и очарователна светлина, стелеща се по долините, отразяващи на всяка крачка необятността им? – попита Зорка.

– Нима те не съдържат капчици дъжд, падащи на земята, даващи ѝ живот? – засмя се жизнерадостно Ивета.

– Ако можехме да видим всичките си мъки и премеждия от обратната им страна, – сподели своите мисли Йовчо.

– Ако гледахме към тях не от земята към високите части, където се разполагаха, а от небето, там където седи Бог, – унесено каза Кирил.

– Ако осъзнавахме, как в красотата на дъгата те отразяват пред взора на Небесата светлия лик на Христос, – добави Любо, – щяхме да бъдем доволни, че тъмните им сенки падат на гористите склонове на земното ни съществуване.

– Нека не забравяме, че облаците се движат и преминават пред очистващия вятър на нашия Бог, – обобщи Мартин.

Всеки, който би се загледал в тези бели валма, който се движат по небето, би бил предизвикан към дълбоки размисли и проява на въображение, изпълнено с илюзия, блянове и мечти.

Тъмно сиви облаци се скупчиха изненадващо бързо. Те предвещаваха дъжд. Светкавица раздра хоризонта, а от последвалата я гръмотевица земята се разтърси.

Дамян излезе от поликлиниката тъжен и угрижен. Лекарят недвусмислено му бе казал:

– Имате тежка форма на рак. Ще трябва да преминете курс на химиотерапия и ….. да се надяваме на подобрение.

– Е, какво пък толкова, – каза си не много ентусиазирано Дамян, – той каза, че мога да се надявам на подобрение.

Мина курсът на химиотерапията. Бяха направени допълнителни изследвания и Дамян отново стоеше пред лекаря.

Докторът погледна резултатите от анализите и снимките, свъси вежди и каза:

– Пригответе се за операция. Трябва да ви предупредя, че след нея по всяка вероятност ще останете инвалид. След това може да се наложи отново да преминете през още курсове на химиотерапия и нови операции….

– И всичко това ще завърши със смърт, – отчаяно добави Дамян.

Лекарят кимна с глава и вдигна безпомощно ръце.

– Ще имате няколко свободни дни преди хоспитализацията, – каза докторът.

Дамян излезе от кабинета депресиран и объркан.

– Как мога да се подготвя за това? – каза си той. – Нужно ми е нещо, което да ме укрепи, за да не падна в отчаяние.

Дамян не беше християнин, но когато мина край една църква, там пееха и нещо го накара да влезе вътре.

Когато завършиха песента, излезе един възрастен мъж и прочете:

– „Болен ли е някой от вас? Нека повика църковните презвитери, и нека се помолят над него и го помажат с масло в Господното име. И молитвата, която е с вяра, ще избави страдалеца, Господ ще го привдигне, и ако е извършил грехове, ще му се простят“.

Тези думи направиха силно впечатление на Дамян. Всяка от тях звучеше така, сякаш беше насочена към него изплашения, нещастния, смъртно болния…..

Спонтанно започнаха сълзи да се стичат по лицето му, а устата му  тихо зашепна:

– Господи, искам да бъда отново здрав. Не искам да умирам….. Вярвам ……..помогни на моето неверие….

В Дамян се пробуди нова надежда.

Един ден по-късно той отиде и отново повтори изследванията си, а след това ги занесе на лекаря си.

Докторът дълго се взираше в новите резултати.

След това погледна Дамян и го попита изненадано:

– Какво сте правили през тези няколко дни? Какви лекарства сте вземали? Какво изобщо е станало с вас?

Самият Дамян все още смътно разбираше случилото се и си призна честно:

– Никакви нови лекарства не съм приемал. Минавах край една църква, там пееха и влязох…..

– А, ясно, – прекъсна го лекарят. – Е, вероятно се е получило това, от което се нуждаете.

– Какво е станало с мен?

– Работата е там, че всичко при вас е чисто, няма и следа от рака. Вие сте напълно здрав човек.

Този лекар не беше християнин, но разбра, че с Дамян бе станало чудо в църквата. Това бе извън неговият медицински опит и знания. Но той не се замисли много дълбоко върху причините за случилото се.

Важното бе, че операция не е нужна и пациента може да бъде изписан.