Виктор срещна Ана в един дом за възрастни хора. Тя не бе една от тях, въпреки напредналата си възраст, а помагаше на мъже и жени, изоставени от близки или останали съвсем сами, с каквото намери за добре.

Там хората я чакаха с нетърпение, не само защото разнообразяваше скучното им ежедневие, а защото носеше със себе си много светлина и обич.

Дядо Михал се усмихваше широко и казваше на останалите, когато видеше Ана да пристига:

– Нашето слънчице дойде.

– Какво бихме правили без нея? – въздъхна дълбоко Тодора останала без мъжа си и двамата си сина, загинали при катастрофа,  съвсем сама на света.

Ана бе работила като шивачка през целия си живот. Вече бе на 90 години, но продължаваше да шиеше красиви блузи, поли и панталони и ги даваше на бездомни деца, които гледаха красивите дрехи, плахо ги погалваха и смутено казваха:

– Това за мен ли е?

Когато Ана утвърдително поклащаше глава, тя съзираше радостни пламъчета в техните очи, а това за нея бе повече от награда за всеотдайния ѝ труд.

Ръцете и очите ѝ съвсем отслабнаха, но тя не се обезсърчи,  продължаваше да помага, насърчаваше и привдигаше падналите духом.

Скоро Ана започна да събира пакетите с храна, които оставаха неизползвани и заедно със свои приятели ги занасяше в центъра за помощ на бедни хора. Беше неуморна и много инициативна що се отнася до благотворителност, милосърдие и утеха, същинска майка Тереза.

Един ден  млади хора от църквата я попитаха:

– Защо правиш това? Вече си възрастна, време е да си починеш и да се погрижиш за себе си.

Тя само се усмихваше и продължаваше да раздава щедро сърцето си изпълнено с много любов и състрадателност.

Радко учеше в техническия университет, а в свободното си време работеше в една аптека, за да си плаща обучението. Той доставяше лекарства в детската градина. Освен това, трябваше да ходи и на един адрес, който не беше много далече от работното му място.

На всеки четири дни Радко нарамваше един бидон с вода и го занасяше в един дом. Там живееше една жена на 70 години. Тя лежеше сама в полупуста тъмна стая. На тавана ѝ бе закачена крушка без абажур.. На стените имаше мръсни тапети. Завесите бяха пуснати и в стаята цареше полумрак.

Радко идваше, оставяше ѝ бидона, взимаше парите и казваше:

– Благодаря ви, госпожо.

И си тръгваше.

Дълго Радко не разбираше странния ѝ избор, да се снабдява с вода. Той научи, че жената нямаше друг източник за снабдяване с вода. Те използваше водата, която Радко ѝ носеше за пиене, миене и пране.

„Колко странен избор, – мислеше си младежът, – Водата, която ѝ донасям е по-скъпа с 12-15 лева на месец, така че доставката ѝ на вода от аптеката достига до 50 лева. Защо ли е избрала такъв скъп вариант?“

Веднъж Радко сподели тези си мисли с приятеля си Пепо, който веднага се опита да му даде някакво приемливо обяснение:

– Не разбираш ли, че отговорът е в самата доставка.

– Как така? – удиви се Радко.

– Градската вода е по-евтина, – засмя се Пепо, – но градът ѝ дава вода без доставчик.

– Какво искаш да кажеш с това? – все още не можеше да разбере Радко.

– Тя е съгласна да плати за възможността да види жив човек, отколкото да икономисва и да бъде сама, – поясни Пепо.

– Всъщност самотен е не този, който няма хора край себе си, а този, който няма близко общение с тях, – каза умислен Радко.

– Когато човек е сам, той върши наглед безсмислени неща. Например, сваля от рафтовете всичко. И това го прави не защото му е необходимо, а защото се нуждае от любов.

– Така е, – съгласи се Радко, – Страхувайки се да останем неудачници, да не се отделим от тълпата, носим такива дрехи, които носят всички. От страх да не изглеждаме малки и незначителни, теглим заеми и си купуваме къща или кола. От безпокойство да не би да останем необичани, лягаме в леглото, с когото ни падне, хвърляйки се от един на друг в търсене на обич, дори това да означава риск за нас.
– Ако тази жена знаеше, че Бог я обича, – каза тъжно Пешо, – тя нямаше толкова отчаяно да търси човешката любов.

Много е трудно да се съсредоточи вниманието на първокласник. Преди да го обвинявате в разсеяност и губене на интерес към ученето, прегледайте режима му.

Причина за това може да е банална умора, прекомерно натоварване, не балансирана диета или твърде богато въображение.

Но ако не е в това проблема, заемете се да създадете нужната атмосфера, за концентрация на вниманието.

По възможност оборудвайте стая или някой ъгъл за първокласника.

Когато учи му осигурете тишина.

Научете детето да планира времето си.

След няколко седмици детето ви бързо ще се концентрира върху уроците, защото ще знае, че след това ще се занимава с нещо, което много обича и харесва.

И най-важното е да има похвала, обич и насърчение.

Известният дресьор на животни Дуров казва, че добри резултати се получават с добро отношение и поощрение. Т

Това се отнася не само за животните, но и за хората.

Много годините минаха от тогава, но Цанко още не можеше да я забрави онази страшна нощ. Всичко бе пред очите му, все едно преди малко е станало.

– Майка ти е починала? – попита Елена.

Тя не го виждаше добре в тъмното, но усети горчивата му усмивка.

– Знаеш ли какво е тамарон? – попита Цанко.

Елена поклати глава.

– Това е отрова, с нея пръскаме тютюна. Една нощ се събудих от виковете на баща ми: „Недей, недей!“ Той беше на долния етаж. Майка ми бе пила тамарон. Когато слязох долу очите ѝ бяха изцъклени, а по устата ѝ беше избила пяна. Лежеше близо до огнището. Баща ми бръкна в устата ѝ, искаше да я накара да повърне, но всичко бе напразно. Ей така си отиде, напусна ни. Тогава бях само на 12 години.

– А сега на колко си? – попита Елена.

– На 24, но това няма никакво значение. Душата ми си остана на 12 години.

Елена почувства болката му. Той ѝ бе казал, че майка му винаги се обличала в черно. Никакви снимки от нея не бяха останали.

– Простил ли си ѝ, Цанко? – Елена го погледна изпитателно в очите.

– Не съм и няма да ѝ простя, – гласът му бе груб и рязък. – И друг да е, не би ѝ простил. Ти ако беше, щеше ли да ѝ простиш? Заряза ме, бях само на 12 години.

– Ако ѝ простиш, може и да пораснеш, – прошепна Елена.

Умълчаха се. Към горчивината от случилото се в миналото се прибави едно ново разбиране за Елена. Мъж, който не може да прости на майка си, не може да обича.

Той ще се старае, но болката, че е бил изоставен и отхвърлен, ще му пречи истински да изразява обичта си, защото такава не бе получил от майка си.

Когато чужденците се оттеглиха, Никола излезе в градината и не забеляза, че Милена го последва. Това го ядоса. Бе изразил ясно нежеланието си тя да се обръща към него по какъвто и да било повод.

Но същевременно чувстваше, че има известни задължения към нея, все пак беше му сестра. Съжаляваше, че  бе толкова студен и не изпитваше повече обич към нея.

Милена го извика. Той се обърна и я попита, опитвайки се да звучи любезно:

– Кажи ми какво мога да направя за теб? Трябват ли ти пари?

Тя поклати глава.

– Да ти уредя собствено жилище или да ти помогна да се омъжиш за някой по-богат?

– Нищо не ми е необходимо – отвърна тя.

Настъпи неловко мълчание. Погледна го в очите и заяви рязко, но някак неловко:

– Има само едно нещо, което желая повече от всичко и само ти можеш да ми го дадеш, – той повдигна леко вежди и я изчака да продължи. – Никола, – каза тя, от очите ѝ бликнаха сълзи, – знам, че не си се отрекъл напълно от Господ. Кажи ми, че все още си вярващ.

– Не съм,  – отговори той. – Преди малко заявих и пред другите това, което наистина мисля, няма една-единствена истинска религия.

– Когато ти изрече тези ужасни думи, – сълзите вече се стичаха по лицето ѝ, явно мъката ѝ беше искрена, – видях те да гориш в ада. Пламъците те поглъщаха. Това очаква всички ни след смъртта, освен ако не се завърнеш при Бог.

Той бе решил да  не се подава на никакви увещания, за да могат хората му да вярва в каквото си искат. Никога нямаше да се откаже от тази своя позиция.

– Милена, – каза по-меко той, – не бива да ми говориш за тези неща. Забраних ти да се обръщаш към мен по този повод.

– Но твоят вечен живот и душата ти са застрашени. Мой дълг е да се опитам да те спася. Мислиш ли, че ми е леко да го правя? Виж как треперя! Трудно ми е да ти казвам всичко това. Но съм длъжна!

– Моят живот е тук, в този свят, – заяви той твърдо. Разпери ръце към градината. – Това не е ли достатъчно? Това е светът, в който сме родени и ще умрем. Това е достатъчно голямо чудо.

– Но този свят е създаден от Бог, – каза тя.

– Не, той сам се сътворява и е много по-велик, отколкото си мислиш.

– Не може да е по-велик от Бога.

– Бог, божествата, всичките ни религии са създадени от човешкия род, – каза той.

Вече не ѝ се ядосваше, но не виждаше защо трябваше да продължават този безсмислен разговор.

– Откъснал съм се от Него. Обстоятелствата около мен не ми позволяват да се върна, – той усети как въпреки топлия ден го побиват тръпки от собствените му думи.

Спомни си смъртта на Даниел отхвърленият, който се бе възприемал като пратеник на Бога. Именно тази жестока смърт бе сложила край на минало му и вярата от детството. Те вече не можеха да бъдат възкресени.