Станко за кой ли път пак летеше със самолет. Той забеляза, че жената, която седи до него, вътрешно кипеше. Станко я попита:

– Всичко наред ли е при вас?

Тогава жената избухна в гняв:

– Просто съм бясна на съпруга си. Той толкова много ме ядоса, че съм решила да му отмъстя за това, което ми направи.

– Нужно ли е? – попита Станко. – Какво ще постигнете с това?

– Ще види той! Ще му създам толкова неприятности, че до края на живота си ще съжалява за постъпката си.

Думите на жената силно разстроиха Станко.

„В крайна сметка, – помисли си той, – ако този остър конфликт не бъде разрешен и уреден правилно, тогава това сериозно ще навреди на отношенията им. Много е важно как съпрузите реагират на конфликтите и когато не са съгласни един със друг“.

– Може би не е толкова отчайващо положението, – Станко се опита да смекчи яростта на жената. – Ако проявите доброта, може да се подобрят отношенията ви.

– Но вие не знаете колко грубо той се отнесе със мен. И това не е за първи път, – изрази възмущението си жената. – О, той ще съжалява за това, как се е отнасял с мен!

– Не разбирате ли, че ако посеете яд, омраза и отмъщение, това ще пожънете? – вметна Станко.

Жената го изгледа стреснато, а той продължи:

– Сейте милост и прошка, а не горчивина и негодувание. Дори ако е трудно да простите и не можете да забравите обидата, ще посеете горчиво семе и ще пожънете жалби и раздори, от които ще последват нови мъки и разправии.

Жената се замисли. Тя искаше нещо да възрази, но Станко я изпревари:

– Така ще се въвлечете в един порочен кръг, ще причините страдание на себе си, на децата си и ще разрушите брака.

– Какво да правя тогава? – безпомощно повдигна рамене жената.

– Преди да си отмъстите за причинената несправедливост, помолете Бог да ви каже каква роля сте играли вие във всичко, което се е случило. Той има най-добрият начин да отговори на несправедливостта и това ще донесе благословия в брака ви.

– Може би имате право, Господ би възстановил първо мира в моето сърце, а след това би оправил взаимоотношенията ми в брака, – вече съвсем спокойно каза жената. – Знам, че животът и смъртта има в силата на езика, така че нека Бог помогне мирно да се разреши конфликтната ситуация.

Облаците отново се скупчваха и мръщеха сивите си лица. Бурята се надигаше и навярно пак щеше да вали изобилно.

Вадим се бе облегнал на прозореца и тъжно съзерцаваше обстановката навън.

– Защо точно на мен? Толкова се стараех да не се тревожа и да избягвам всякакви стресови ситуации, но уви… – изпъшкаше притеснено той.

И как няма да се измъчва и тормози?! Предстоеше му сериозна операция на сърцето. Беше страшно дори само като си го помисли.

Дойде и денят. С безпокойство и тревога тръгна към болницата, но когато стигна там, реши:

– Каквото и да става няма да се предавам. Напук ще се усмихвам и веселя.

Преди да влезе в операционната Вадим реши да се пошегува с хирурга:

– Вие възнамерявате да убиете лошите клетки в сърцето ми? – попита той медика.

– Това е моя план, – отговори напълно сериозно хирурга.

– А можете ли да бръкнете малко по-надолу и да убиете моята алчност, егоизъм, чувството за превъзходство и вината ми за много неща, събития и спрямо някои хора?

Хирурга се засмя:

– Съжалявам това не е в моята компетентност. Не за това ми плаща. Може би за това трябва да се обърнете към някоя църква и да поговорите там с някой свещеник.

– Сам човек не може да се промени нещата, – въздъхна тежко Вадим.

– Може да сте се надявали, че при вас изменения няма да настъпят, говоря за здравето на тялото ви, – уточни хирургът, – но грижите, неприятностите, обидите …… не прощават. – Една малка конвулсия и главоболията започват.

Божията благодат, която носи спасение, се явява навреме за всеки човек. Просто трябва да се събудим и да я приемем.

Народът се тълпеше. По-любопитните се блъскаха, за да разберат какво става.

– Защо са се събрали толкова на едно място?

– Сигурно има нещо интересно …

– Някакъв там говори.

– За какво приказва?

– Кой го знае ….

Бяха дошли двама души единият , от които прогласяваше Благата вест и убеждаваше хората, че е наближило Небесното царство и трябва да се покаят.

Напред имаше недоволни. Те хвърляха развалени яйца по говорещия, но за беда улучиха Стефан, който бе до него.

Когато зловонието от развалените яйца покри потърпевшия, той започна да ругае и да скърца със зъби срещу тълпата.

Развеселени „стрелците“ станаха по-точни и започнаха да улучват и самия говорител, но той не се ядоса, а затанцува и започна да хвали Бога.

Стефан го изгледа изненадано и промърмори:

– Странно! … Нищо не разбирам!? Когато ме поразиха с яйцата, аз започнах да ги хокам и смъмрям, а ти започна да хвалиш Бога.

Румен, който вече бе привършил, се засмя:

– Твоето сърце е изпълнено с недоволство, обиди и нападки, и това излезе от устата ти. А моето е изпълнено с песни, благодарност, уважение и благоговение спрямо Бога, за това затанцувах и Го славословех.

Вложете в сърцето си Словото, та по време на криза или изпитания с думите си да не съгрешите пред Господа.

Нека Бог очисти сърцата ни и изгори плявата в тях.

„Как можахте да говорите добро, като сте зли? Защото от онова, което препълва сърцето, говорят устата“.

Небето се скри под тъмния плащ на нощта. Безброй звезди затрепкаха по потъмнелия небосвод. Уличните лампи и осветените прозорци огряваха почти безлюдните улици. Димът от комините напомняше, че навън е студено, а у дома е топло и уютно.

Симеон седеше край печката, нежно галеше гъстата козина на любимото си куче Боби и размишляваше на глас:

– Колко много думи знаем. Научили сме се да четем и да пишем. Превеждаме стихове от много езици, но не можем да разберем най-близките си. Не е ли странно това?

Боби погледна стопанина си в очите, мушна мокрия си нос в дланта му и помаха с опашка, сякаш разбра всичко, което каза Симеон.

– На него не са му нужни думи, – усмихна се Симеон на четирикракия си приятел. – Колко много искам да знам езика ти. Толкова неща искам да те питам, Боби. Ако можех  да проумявам какво ми говориш, бих те помолил да ме научи как без думи да се разбирам с хората.

Симеон имаше много приятели, на които изпращаше поздравления на празниците им, но те го подвеждаха, а понякога много лесно го и предаваха.

– Но ти, Боби, никога няма да ми измамиш или заблудиш, – Симеон разроши козината на кучето и въздъхна. – Живота за приятелите си ще дадеш, защото не можеш да живееш без тях. Ех, да можех да разбирам какво казваш, щях да поискам да ми кажеш как трябва да общувам с другите.

Боби не очакваше нищо за себе си. Дори и да беше най-последния човек, кучето пак би обичало Симеон, просто така, само защото приятелят му съществуваше. Има ли друг такъв пример за всеотдайност?

– Боби, – започна нежно Симеон, – за любовта сме съчинили хиляди книги. Над романите сълзи проливаме, но често изоставяме любимите си и за пари продаваме обичта си. Може би от теб трябва да се науча, как истински да любя. Ех, само да можех да си поговоря със теб.

Симеон ходеше на църква и молеше Бог да му прости греховете, но на роднини и приятели с години не можеше да прости и най-малката обида.

– Боби, може би ти знаеш как трябва да се прощава. Колко много искам да те разбирам. Толкава много имам да ти казвам….

В един един малък град имаше доста странен магазин. Там хората носеха всичко, което не им трябваше, а в замяна вземаха нещо друго. В този магазин работеше възрастен мъж, който много любезно се отнасяше към посетителите.

– Здравейте, – каза току що влязлата в магазина млада жена.

– Здравейте, – отговори възрастният мъж, – с какво мога да ви бъда полезен?

– Нали тук приемате ненужни вещи? – попита жената.

– Тук, – усмихна си мъжът, – вие можете да дадете каквото искате. А не желаете ли да си купите нещо?

– Не, благодаря. Сега нямам намерение да купувам, каквото и да било. Искам да се отърва от няколко килограма наднормено тегло, от постоянните обиди на съпруга ми, от срама за сина ми, който получава не малко двойки в училище…… С други думи имам много неща, от които бих искал да се избавя.

– Вие искате да дадете всичко това или ще оставите нещо и за себе си?

– За себе си ли? – поклати тъжно глава младата жена. – Всъщност дрехите ми станаха малки и трябва да си купя нови. Вече десет години живея с мъжа си и не мога да свикна, че той си разхвърля чорапите навсякъде. До гуша ми дойде да се червя за сина на родителските срещи в училището. Не, по-добре вземете всичко.

– Е, може би все пак ще оставите нещо за себе си? Ако взема от теглото ви, през зимата ще ви бъде студено. Ще се разболеете, а сега вирусите са се умножили прекалено много.

Младата жена погледна мъжът изненадано.

– Ако утре не промените решението си, ще взема всичко. А колкото до мъжа ви, мога да го отстраня, като му устроя катастрофа на пътя, така никой няма да разхвърля чорапи в дома ви.

Този път жената трепна, а в погледа ѝ се четеше ужас.

– А виж сина ви няма да взема. Когато някой не обича да учи, не можеш да го накараш да прави това. Той е за магазинчето на съседната улица, където продава Ана, една възрастна циганка, тя на драго сърце ще ви отърве от него.

Младата жена се изсекна в кърпичката, въздъхна и притеснени се усмихна, след което каза:

– Извинете за безпокойството. За сега аз не съм готова за такава промяна. Съжалявам, но ще запазя всичко за себе си.

Възрастният мъж поклати глава изненадано и си измърмори под носа

„Най-напред всичко дава, а после „извинете“, не съм готова за това. Гледай им акъла на младите!“

А след това магазинерът без да бърза затвори вратата и сложи табелата „затворено“.