В семейството на Мони буквално закъсаха. Парите не стигаха.

Мони трябваше да поеме своя дял от това трудно положение. Намери си работа и започна.

Той работи три години, преди да продължи образованието си.

На работното си място Мони често си мечтаеше:

– И като завърша, ще постъпя в колеж. Ще запиша право, ще работя това, което ми харесва и ще подпомагам семейството си.

Уви, събитията за него не се развиха така, както очакваше.

Работата му в книжарницата, където бе почнал работа, често го обезкуражаваше.

Беше му тъжно:

– Нима ще се разделя с мечтите и надеждите си?

Мони искаше това, което научаваше в работата си, да може да използва в живота си.

Не бе се отказал от мисълта да подпомага семейството си, но сега се появи и друга нужда и той трябваше да се включи.

– Ще помогна на брат ми да учи, – решително каза Мони на себе си.

Един ден Божият Дух проговори в сърцето му:

– Да служиш на Бога е дар, който ти предоставя специална възможност.

От тогава Мони започна да благодари на Господа за всеки предоставен му удобен случай.

Той осъзнаваше, че не случайно е почнал работа именно в тази книжарница. Там Мони служеше на Бога.

Йоханес Брамс се бореше да намери точните думи за музиката, която пишеше.

Тогава през февруари 1865 г. той получава лоша новина:

– Майка ти умира!

Той бе съкрушен, защото не можеше да се види с нея, преди тя да умре.

Смъртта ѝ повлия драматично на Брамс. Борейки се с депресията, той се обърна към музиката, която се опитваше да довърши.

Не бе религиозен човек, но намери вдъхновение в Библията.

Това, което написа стана неговия Германски реквием.

Първото пълно представяне на това произведение се състоя на Разпети петък 1868 г. в Бременската катедрала и имаше голям успех.

Най-трогателният момент беше четвъртата част наречена „Колко са прекрасни жилищата ти“. Този текст, вдъхновен от Псалм 84, описва колко е хубаво да дойдем в Божието присъствие, където намираме мир и почивка.

Така по свой собствен начин Брамс кани слушателите да се съсредоточат върху Бога.

Едно от силните неща на този и други псалми е, че те могат да донесат утеха, когато имаме нужда от насърчение.

Дори нерелигиозен човек като Брамс осъзнава:

– Трябва да се съсредоточа върху Бог, само в Неговото присъствие ще намеря всичко необходимо.

Бог е с нас. Можем да Го призовем по всяко време за всичко, от което имаме нужда.

Нека желанието ни бъде да влезете в присъствието Му, защото Той отнеме всяко бреме и тревога.

Операцията бе неуспешна.

Лекуващият лекар каза с болка на Мирон:

– Ще трябва да се подложите на друга операция след пет седмици.

Мирон се притесни. Той бе възрастен човек, а живееше много далеч от мястото, където щеше да се направи новата операция.

– Ох, ще трябва да шофирам в непознат град и сам да се ориентиран в сложната болнична система, – тревожността му нарастваше. – Освен това ще работя с нов специалист.

Имаше и допълнителни смущения.

Обстоятелствата станаха непосилни.

По време на пътуването навигационната система на колата му се повреди, но въпреки всичко Мирон пристигна навреме, защото имаше хартиена карта.

В болницата срещна човек, който пожела да се моли с него за случая.

Операцията свърши.

Лекарят се усмихна на Мирон и му съобщи:

– Имам добри новини за вас.

Мирон го погледна с надежда.

– Този път операцията ви мина успешно.

Радостта му нямаше край.

Не винаги ще изпитаме изцеление или спасение, но Бог е верен и винаги е близо до уязвимите хора, независимо дали са млади, стари или в неравностойно положение.

Бог няма да ни изостави, когато сме в голяма нужда. Той задоволява всяка наша потребност и с това ни напомня, че е с нас във всеки момент от живота ни.

Именно Той е Бог на всички ни дни.

Един ден Пламен помоли Христо:

– Би ли ми услужил със самобръсначката си? Моята някъде съм я загубил, а сега… – и той посочи лицето си.

Христо бе услужлив и на никого не отказваше помощ.

– Ето, вземи я, – усмихна се дружелюбно той и му я подаде.

Малко по-късно Христо завари Пламен да си прерязва вените на ръката. Той бързо реагира и изхвърли ножчето.

Пламен бе спасен, а Христо бе наказан.

Защо? Той трябваше да получи похвала!

Просто ножчето бе взето от самобръсначката, с която Христо услужи на Пламен.

Не е ли странно, да опиташ да направиш добро и това да те вкара в проблеми?

Попитаха по-късно Христо:

– Би ли го направил отново?

Отговорът бе категоричен:

– Дори и да изпадна в беда, пак бих го направил.

Понякога макар и християнин човек може да изпадне в „добри неприятности“, правейки това, което не ощастливява определени хора, докато помагат на други в нужда.

Когато Бог ни води, как да постъпваме, ние имитираме Исус и разкриваме пред света, че хората са по-важни от правилата и ритуалите.

Нека не се водим от предписания, които ни пречат да обичаме другите.

Димо страдаше. Той бе навел глава и аха да се разплаче, когато до него се яви Дичо, който го дръпна и веднага го попита:

– Какво става с теб?

Димо вдигна насълзените си очи. Погледна приятеля си. Въздъхна дълбоко и каза:

– Не исках да го правя, но той толкова настояваше, че отстъпих, а сега съжалявам.

– Валери със своята натрапчивост понякога е доста арогантен, – съгласи се Дичо. – Защо изобщо го слушаш?

Димо вдигна рамене и се сви на пейката.

– Ясно, – щракна с пръсти Дичо, – страхуваш се от отхвърляне. Така прави всеки, който следва тълпата.

– Добре де, – троснато започна Димо, – ти не носиш ли това, което другите обличат, за да не изпъкнеш? Искаш да си част от тях.

– Виж, – добродушно се усмихна Дичо, – ако сме наситени с Божията любов, няма нужда да се мъчим да спечелим любовта на другите.

– Всеки от нас има стремеж да подобри нещо в себе си, – уклончиво каза Димо.

– Ние се променяме, защото вече имаме Божията съвършена любов.

– Съвършена любов, – Димо недоволно сбърчи нос.

– Тя познава миналото и дава ясна визия за бъдещето.

– От къде ще я знае? – попита Димо подигравателно.

– Бог знае цялата ти история, от първия до последния ти дъх. И когато си наситен с Божията любов, Той явно демонстрира това: „Ти си мой“.