Става дума за естествена арка в скала, която се намира на Малтийския остров Гоцо. От там се открива чудесна гледка към Средиземно море.

Този обект е наречен „Лазурен прозорец“. Той е включен в списъка на ЮНЕСКО за световно културно наследство.

На 8 март през нощта имало силна буря и арката не е устояла под натиска на стихиите. Малтийското министерство на околната среда дало коментар за инцидента.

Специалисти твърдят, че разпадането на скалите се дължи на естествена ерозия, а бурята ускорила този процес.

За съжаление, днес можем да видим „Лазурния прозорец“ само на снимки и филми. Между другото, красивата арка многократно е привличала вниманието на много режисьори. Тя е попаднала в кадър на знаменития сериал „Игра на троновете“, а също и във филма „Одисея“ на Андрей Кончаловски.

Да прекараш нощта с рибите, не най-атрактивната оферта, но представете си, че сте в един подводен хотел, най-магическо място в света.

Помислете си само, ще имате възможност само за една нощ да се превърнете Ариел или цар Тритон.

Докато вие спите, зад прозореца се простира невероятна гледка към океана.

Ако обичате морското пространство, подводния хотела просто би бил безценно откритие за вас.

Ето ви и един от тях.

Ако не сте съгласни с традиционните решения при избора на хотел и предпочитат по-модерен отдих, то Хидрополис е точно това, което ви трябва.

Той се намира край бреговете на Персийския залив на дълбочина около 18 метра.

Хотелът все още се строи. В него са вложени последните тенденции на съвременните технологии.

Това е едно от най-величествените и напреднали съоръжения в света, със своята красота и оригиналност.

Падишахът заповядал на Бирбал:

– Иди потърси в града смелчак и страхливец и ми ги доведи.

Бирбал веднага отишъл на пазара. Там той поговорил с една жена, а после я завел при падишаха. Той като я видял казал:

– Бирбал, да не си оглушал? Заповядах ти да намериш смелчага и страхливец, а ти си ми довел една жена.

– Ако аз съм оглушал, вие сте ослепели. Виждате само един, а аз съм ви довел двама.

– Погледни ме, Бирбал! Не хитрувай, говори ясно, ако имаш нещо да кажеш.

– Покровителю на бедните! Тази жена е едновременно смела и страхлива.

– Как така? Докажи го!

– През нощта небето е покрито с черни облаци, святкат мълния, вали дъжд, а тя в такова време, в непрогледната тъмнина отива на среща с любимия си. Това означава, че тя е най-смелата от смелите. Когато лежи до мъжа си в леглото, тя трепери  от всяко миши скърцане и от страх не излиза през вратата. Е, възможно ли е да има по-смел и страхлив човек от тази жена.

Живял някога един богат човек, а съседът му бил беден. Богатият вдигал големи пиршества, а бедният нямал какво да яде.

При богатият човек дошъл един странник и помолил да му дадат подслон за през нощта.

Но богатият гордо казал:

– При мен окаяните и бедните не нощуват, отиди в дом, чийто покрив е небето. Там ще те приемат.

Погалил старецът богатия по главата и той се превърнал в кон.

Странникът помолил бедният съсед на богатия да пренощува у тях. Той му отговорил:

– Влез. Коня остави в двора, защото няма къде да го прибера.

Сутринта старецът  преди да си тръгне, подарил на бедняка коня. Човекът веднага отишъл с жена си в гората и докарал от там дървета. Построил си нова къща. Впрегнал коня в ралото. Изорал, насял и получил добър добив от зърно. Започнал по-добре да живее.

На следващата година старецът пак дошъл. Сега забогателият бедняк не го пуснал да пренощува.

Старецът погалил коня и той се превърнал в човек.

– Ще се откажа завинаги от гордостта си, – казал бившият кон. – Ще завещая на децата си винаги да помагат на бедните.

А възгорделият се бедняк отново се върнал в бедната си къща и изгубил всичко, което придобил за една година.

Вечерта бе хладна и не се знаеше колко повиквания ще имат тази нощ. Петров бе застъпил на смяна и блуждаеш с очи между звездите на тъмното небе, които ярко се открояваха през прозореца.

Телефонът се обади. Напрегнатият му звън извади от унеса младият лекар. Той вдигна слушалката:

– Да, ….добре, …. тръгваме веднага….“Иван Вазов“ 16.

Бързо нахлузи якето си и потегли с линейката.

Влезе в дома на възрастен свещеник, който бе получил инфаркт.

Мъжът лежеше на кревата в тъмносиньо расо с малък кръст в ръцете си. Налягането му беше много ниско. Болният бе блед. Студена лепкава пот бе избила по него. Явно имаше силни болки, но беше тих и абсолютно спокоен.

В това спокойствие нямаше никакво напрежение или фалш.

Свещеникът попита лекаря:

– Много ли повиквания имахте? Навярно не сте и вечеряли?

Той се обърна към жена си:

– Сложи на човека да похапне. Тяхната работа е много напрегната, нямат време коляно да подгънат.

Докато му правеше кардиограмата, възрастният мъж се интересуваше:

– Къде живеете? Далече ли ви е от работата? Имали много млади лекари като теб там?

Докато екипа се опитваше да облекчи страданията му, в него не се забелязваше и капка страх. Той виждаше загрижените лица на медиците. Чуваше плача на жена си. Напълно разбираше какво става с него.
Думата „инфаркт“, която произнесе младият лекар, не разколеба самообладанието му.

„Странно, – помисли си Петров, – при други посещения подобни на това, болните се парализираха от страх. Те мислеха само за себе си и за своята болка. Вслушваха се във всяка промяна на тялото си и до последно  се захващаха и за най-малката възможност, само и само да живеят. Всичко биха дали, само да поживеят още малко“.

В тези домове, които до сега бе посещавал младият лекар нямаше кръст и Библия, а плазмени телевизори, на входа му даваха да си обуе специални пантофи и независимо от състоянието на болния до последния момент слушаше само истерии.

Болните стенеха, мятаха се в леглото, хващаха лекарят за ръце, вглеждаха се в очите му и слушаха внимателни гласа му с някаква призрачна надежда за чудотворно изцеление.

Такива хора измъчваха със своето състояние роднини и всички, които ги обкръжаваха. Лекарят при такива положения се чувстваше безсилен и не защото не можеше да им помогне, а защото виждаше, че смъртта ги е победила.

Но странно, след смъртта на този свещеник, Петров изпита тиха радост, защото смъртта не одържа победа над него.

В съзнанието на Петров се прокрадна въпрос: „Смърт, къде ти е жилото?“