При царуването на Петър Велики боляринът Желябужский извършил тежко престъпление, за което бил осъден на смърт. Но той имал син, който от най-ранна възраст се отнасял към него с много любов.

Младият човек бил поразен от нещастието на баща си и от позора, който паднал върху тяхното семейство. За това решил да пожертва живота си, за да спаси баща си.

Той срещнал царя при входа на двореца. Хвърлил се в краката му и се разплакал:

– Господарю, баща ми е нарушил своя дълг пред Бога и Отечеството и сега е осъден на смърт. Не роптая срещу вашето решение, но смея да прибегна до милосърдието ви. Заповядайте, велики господарю, вместо моя баща, аз да понеса наказанието му. Аз с радост ще жертвам живота си за него. Господарю, не отхвърляйте сърдечното ми желание да заплатя на баща си за възпитанието, да избавя майка си от загуба на съпруга ѝ, а братята и сестрите ми от това, да останат сираци, а също и  да освободя цялото ни потомство от срама.

Царят се трогнал от нежната любов на сина към баща му и казал:

– За възпитанието на такъв син прощавам на баща ти. Нещо повече, давам ти неговото място и мисля, че ти ще бъдеш по-добър баща изпълнявайки неговата работа.

Какво да кажем за случилите се терористични актове на много места по земята? Можем само да плачем и да се молим.

Ние живеем в свят, където всяка наша дума и постъпка се отразява на всичко около нас.

Всяка война започва с „безобидните“ дрязгите в блока, където живеем, но на нас това не ни прави впечатление.

Ние също създаваме конфликти, макар и малки, микроскопични, но ужасни и жестоки. Това става, когато отмъщаваме един на друг, сеем омраза един спрямо друг, …..

Ние не забелязваме тези „терористични актове“, защото те имат много по-малки размери, но подобни създаваме почти всеки ден. Оскърбяваме, обиждаме, сипем проклятия и желаем нашия „враг“ да умре.

Но ние не обръщаме внимание на тези случай, докато те не достигнат до катастрофални размери.

За съжаление престъпленията и нещастията са станали нещо обикновено в ежедневието ни.

Бог обича всички хора. За това се и бави, за да се покаят всички, да се поправят, така че да станем едно с Него.

Ще дойде време, когато Бог ще унищожи всяко зло, но това ще бъде края. Божията благодат действа навсякъде и във всеки. Хората, който я приемат, ще имат вечно блаженство, а тези, за който тя е нежелана, се обричат на вечна мъка.

Не терористи, а Страшният съд чака всеки от нас. Готови ли сме за него?

Връщайки се към смъртта на хората в Брюксел, ще кажа, че такива събития ни напомнят, че и ние сме смъртни и можем да умрем неочаквано. За това трябва да се приготвим още сега за срещата си с Бога. Нека да използваме по най-добрият начин времето, което ни е дадено за покаяние и поправление.

А за убийците и тези, които са загубили близките си в тези кървави събития нека се молим.

Много страни днес живеят според Грегорианския календар. Негова „прародител“ се смята, че е Юлианския, чийто „корени“ са от календара на Древния Рим.

Всичките имена от съвремения календар могат да се похвалят с древноримски произход.

В Древния Рим започвали годината от месец март. В един от най-древните календари, наричан календарът на Ромул, годината имала 10 месеца, но те можели да поберат само 304 дни. Тогава не са съществували януари и февруари.

По време на реформирането на календара Тарквиний привел изчислението на годината към лунно слънчевия цикъл. Така се появили януари и февруари, който имал 29 дни, а във високосна година 30 дни.

Следващата голяма реформа на календара се „приписва“ на Гай Юлий Цезар. Били въведени три поредни години по 365 дни и четвърта с 366 дни. За да се ознаменува това събитие бил преименуван един от летните месеци на юли.

Следващият, който се „увековечил“ в календара е Октавиан Август. Август имал четен брой дни, а това носело нещастие, за това месецът на императорът бил увеличен с един ден. Днес, след юли с 31 дни, следва август също с 31 дни.

Денят прибавен към месец август бил взет от февруари. За това сега вторият месец от годината има 28 дни, а на високосна година 29 дни.

Близо до училището живееше стара изгърбена жена. Викаха ѝ баба Мара. На колко години беше никой не знаеше.

Край нея често минаваха ученици от училището. Сред тях бе и Марко. Голям присмехулник и пакостник беше. Често го наказваха за белите, които вършеше, но това изобщо не му въздействаше.

Срещнеше ли баба Мара все и се присмиваше. Веднъж сръчка приятеля си Иван:

– Виж я само каква е, – Марко се кикотеше и я сочеше с пръст, – със своите галоши прилича на въпросителна.

– Марко, недей така, – каза му кротко Иван, – тя е възрастна жена.

Но Марко не го слушаше, а се бе хванал за корема и се заливаше от смях.

Повечето деца помагаха на баба Мара. Чистеха, готвеха и обработваха малката ѝ градина. Христо ѝ цепеше дърва и поправяше покрива, беше навсякъде, където трябваше да се кове или закрепи някоя вещ в дома ѝ.

Но един ден се случи нещастие.

Работници ремонтираха близкия кладенец и бяха забравили да го затворят, преди да отидат за още материали.

Марко се бе затичал разперил ръце. Той не внимаваше къде стъпва, подхлъзна се и падна в кладенеца. Чу се вик:

– А- а-аааа!

Всички наоколо разбраха, че е станала беда. Дойдоха мъже и извадиха внимателно Марко. Занесоха го в къщата на баба Мара. Тя го изми, превърза раните на момчето и се помоли за него:

– Господи, това момче е паднало и сериозно се е наранило. Той е още малък, не позволявай да погине, смили се над него и го изцери ….

Марко беше изненадан, той я гледаше и не можеше да повярва….

„Толкова пъти съм ѝ се присмивал. Бил съм груб със нея, а тя ме изми, превърза ме и се моли за мен….“ – помисли си с тъга Марко.

Нещо в душата му се пречупи.

Откараха го в къщи и родителят му веднага извикаха лекар, който поклати сериозно глава, когато го прегледа обстойно.

Минаха няколко месеца. Марко стана от леглото след дългото и тежко боледуване. Той беше с повреден гръбначен стълб и имаше белег на лицето. Поради нараняването в гръбнака бе гърбав.

Нещо в него се бе променило. Когато го питаха, отговаряше почтително и с уважение. Думите му бяха изпълнени с любов и нежност.

Един ден Филип вървеше с майка си, капризничеше и се дърпаше. Той видя Марко, който идваше срещу тях и се стъписа. Искаше да му се присмее, но голяма буца заседна в гърлото му и той остана с отворена уста…

Майката на Филип се обърна към него и му каза:
– Бъди учтив и вежлив, великодушен и доброжелателен, състрадателен и отзивчив към старите хора и инвалидите. Бъди готов да им се притечеш на помощ.

Филип наведе глава и се изчерви. Той бе чувал за случая с Марко и разбра какво искаше да каже майка му.

В живота си понякога срещаме и жестокост.

Това лято ми подариха красиви розови цветя. Попитах:

– Какви са тези цветя?

Отговориха ми следното:
– Това са планински цветя. Те растат на скалите и около тях никъде не се вижда земя.

Тогава си спомних за Божиите цветя, растящи на камениста почва.

Помислих си, че Бог проявява изключително голяма нежност към такива цветята, които растат на скалиста почва, на трудно място.

Изпитанията в нашия живот са предназначени за изграждане, а не да ни унищожат. Несполуката може да навреди на работата на човека, но ще допринесе за промяна на характера му.

Удар нанесен външно на човек, може да се окаже благословение за неговата същност.

Ако Бог ни изпраща и допуска незгоди в живота ни, бъдете уверени, че истинската опасност, истинското нещастие е, когато можем да загубим, ако се отклоним или се възмутим.

Бог изгражда Своите най-добри войни високо в планината, където има голяма скръб и утеснения.