Тихомир въздъхна тежко:

– Животът е пълен с разочарования някои големи, други малки.

– Обикновено реагираме енергично и безрезервно, – усмихна се Пламен.

– Но нашите разочарования са обикновени, – отбеляза Борис.

– Докато живееш на тази земя, ще се сблъскаш с безброй възможности да изгубиш нервите си заради дребни, сравнително незначителни събития, – плесна с ръце Иван.

Дядо Стамен седеше на пейката и слушаше разговора на младежите. Той не се стърпя и се обади:

– Когато сте изкушени да изгубите нервите си заради дребните неудобства на живота, отвърнете се от гнева, стреса, горчивината и съжалението. Вместо това се обърнете към Бог.

Младежите леко се усмихнаха и махнаха с ръка, а старецът добави:

– Ако го направите и следвате заповедите Му, ще получите безценен дар, дарът на мира.

– Мир, – възкликна Пламен. – Кой ще ти го даде днес?

– Само Бог, – кротко отговори старецът.

– Глупости, – смръщи вежди Тихомир.

– Обречени са горещите глави! Нещастни са онези, които губят самообладание и са твърде горди, за да кажат „Съжалявам“, – на свой ред въздъхна дядо Стамен.

Но никой не го слушаше.

Младите хора се хилеха и бяха готови да се подиграват на възрастния човек, за съвета, който им бе дал.

Милчо се потърка по корема и тъжно констатира:

– Гладен съм.

– Е, не си ли закусвал? – подкачи го Пламен.

– Ядох, но пак съм гладен, – печално изстена Милчо.

– Минали са едва два часа и половина от тогава. Как така си гладен? – изуми се Пламен.

– Хубавото е, че повечето от нас не се тревожат, че дълго време ще останат гладни, – скептично отбеляза Милчо.

– Вярно е, – заяви гордо Пламен, – имаме изобилие от храна. Е, може да имам малко неудобство с времето, необходимо да отидеш до магазина, някоя закусвалня или ресторант, но едва ли знаем какво е истински физически глад.

– Интересно, едно време не е имало фризери и хладилници. Хората са търсели храна ден след ден, тъй като тя не е могла да се съхранява за продължителен период от време. Как са я карали тогава? – замисли се сериозно Милчо.

– Освен това приготвянето на храна е било трудоемко и продължително, – допълни Пламен.

– Истинският глад е направо разяждащ, буквално ме боли корем, а ако е нощно време, не мога да заспя, – призна си Милчо.

– А мислил ли си за глад и жажда в духовната сфера? – попита Пламен.

– Ние сме благословени, ако сме гладни и жадни за Бога и Неговото Слово, страстно желаещи правдата.

– Кое е по-добро да си физически или духовно гладен? – Пламен предизвикателно погледна приятеля си.

– Предпочитам изобщо да не съм гладен, нито физически, нито духовно, – усмихна се Милчо. – А сега отивам да ям защото стомахът му се бунтува, а за другото ще му мисля после.

Хубаво е да пътуваш, но когато попаднеш в някое забутано, забравено от хората място, не се чувстваш добре. Това особено важеше за Нако Страхилов.

Той бе свикнал да си угажда във всичко. Не признаваше никакви неудобства.

Случи се така, че по служба бе изпратен в едно затънтено селище. В него живееха малко хора, а той трябваше да провери как стоят нещата там.

Началникът му го извика и каза:

– Отиваш в Затънтено и прегледай колко хора има там. От пет години не са си плащали данъците.

– Ами ако няма жив човек там? – попита Страхилов, огорчен, че го пращат на такава неблагоприятна мисия.

– Отиваш в кметството и преглеждаш всички книжа, – натърти началника, нетърпящ никакви възражения.

Нако излезе с наведена глава и изпухтя.

Прегледа картата, но такова селище не намери на нея. Обърна се към секретарката си. Тя потрака върху клавишите на компютъра и му представи маршрута до там.

Страхилов погледна листа, подаден от секретарката му и с нежелание напусна спокойния си добре оборудван офис.

Качи се в колата и потегли.

– Какво толкова? – каза си Нако. – Преглеждам нещата надве натри най-много за час два и се прибирам.

Тръгна рано през деня, но пътя бе дълъг до там и пристигна късно следобед.

От пръв поглед селището изглеждаше необитаемо. Схлупени къщички се подпираха една друга с риск и да се срутят едновременно. Не се чуваше лай на кучета, за други животни да не говорим.

Страхилов се запъти към една по-представителна постройка, като измърмори:

– Навярно това е кметството им.

Бутна вратата, но тя бе заключена.

Изведнъж до него застана човек с излинели дрехи и с каскет, който не знаеше цвета си.

– Кого търсите? – попита човекът.

– Кмета, – отвърна троснато Страхилов.

– За какво вие?

– Това не е твоя работа, – ядно скръцна със зъби Страхилов.

– Аз съм кмета, – заяви мъжът. – По каква причина са ви изпратили при нас?

Нако бе изумен. Огледа човекът, който се бе представил за кмет. Все още не му се вярваше, че това е онзи, който търсеше.

Накрая Страхилов прие стоически ситуацията и заяви:

– От пет години не сте си плащали данъците. Дойдох да прегледам книжата ви.

– Е, кой да ги плаща? – надигна рамене кмета. – Хора не останаха.

Но го покани вътре и разтвори тефтерите. Те бяха прашни. Кой знае от кога не бяха пипани.

Нако недоволно ги изтупа, след което се зае да ги изучава. Докато вникне в подредбата на написаното, се стъмни.

Кмета застана до Нако и му предложи:

– С това можете да се заемете и утре. Елате, да вечеряме, а после ще ви покажа, къде ще преспите.

Страхилов не бе доволен от това забавяне. Искаше час по-скоро да се прибере, но обстоятелствата го принудиха да приеме поканата.

Вечерята не беше лоша и Нако се надяваше леглото му да не е много твърдо. След като поговориха за хората в селището, кмета го отведе в стаята му.

Леглото бе постлано с чисти бели чаршафи, които ухаеха на домашен сапун. Нако седна на кревата и се успокои, поне бе мек.

Легна и се замисли върху случилото му се. Изведнъж усети, че нещо се движи по пода.

Бързо светна лампата и се загледа в посоката, от която идеше шума.

Там лежаха три буболечки. Той излезе от врата навън и извика:

– Ей, бързо елате!

Дотича слабичък мъж, с килнат на една страна калпак и сънени очи.

– Какво има? – попита мъжът.

– Виж, – Нако посочи едрите буболечки на пода.

– Е, те са мъртви, – засмя се мъжът.

Малко след това към тях се проточи дълга върволица от черни насекоми, които се бяха насочили към трите буболечки. Те издаваха бръмчащ и неприятни за ухото звуци. Изгледа това бе смутило спокойствието на Нако.

– А това какво е? – нервно попита Страхилов.

– А дошли са за погребение животинките, – засмя се мъжът.

Нако го погледна изненадано и си помисли:

„Този сигурно е откачен!“

– И сега какво? – задавено попита Нако.

– Лягайте си спокойно, те няма да ви закачат, – каза мъжът и напусна стаята.

Страхилов цяла нощ не мигна. Гледаше проточилата се паплач и не смееше да мръдне.

Едва дочака утрото. Набързо прегледа предоставените му книжа, дори не разбра какво пише в тях.

Хукна към колата и потегли, а на началника си докладва:

– Там са останали само една шепа полудели хора.

Нощта бе прихлупила малкото селце, сгушено в диплите на планината. Малко момче, тичаше разплакано и чешеше усилено едната си ръка.

– Димо, какво се е случило? Защо плачеш? – загрижено попита дядо му.

– Дядооооо, – хълцаше малчугана, – виж как ме нахапаха комарите.

И той протегна малката си ръка. Тя цялата бе покрита с червени петна.
– Ела, Димо, да намажем ръката ти и няма да те сърби толкова, – кротко задърпа дядо Дончо внука си.

Старецът сипа в една паничка малко оцет и го поръси със сода за хляб. Сместа засъска и се образуваха мехурчета.

Дядото взе едно парче плат топна я в паницата и мина през поразените места на детската ръка.

– Ох, олекна ми, – усмихна се Димо.

– Дядо знае две и двеста, – стареца перифразира думите на таралежа от любимата приказка на внука си.

– Дядо, – Димо сбърчи вежди и се наежи, – защо Бог е създал комарите? Виж колко лошо хапят.

Старецът се засмя и удари с ръка по коляното си, а след това съвсем сериозно продължи:

– Комарите са важна част от хранителната верига. Ако изчезнат, нашият свят значително ще се промени.

– По-хубаво, – заяви войнствено Димо. – Няма да има кой да ме хапе.

– Така говориш, защото не знаеш, че яйцата и ларвите на комарите служат за храна на някои животни.

– Голяма работа, – тропна с крак малчугана, – ще ядат нещо друго.

– Да, но ларвите на комарите филтрират добре водата. За един час през един индивид преминава един литър течност.

Димо отвори уста изненадано.

– Освен това, – продължи старецът, – те помагат да се очистят водоемите, защото се хранят с разложилите се животни и растения.

– За какво друго още служат комарите? – попита Димо с голям интерес.

– Комарите са полезни и след смъртта си…..

– Дори и тогава?! – Димо ококори очи.

– Мъртвите им тела обогатяват почвата с голямо количество микроелементи. Освен това мъжките индивиди опрашват растенията и спомагат за развитието им.

– Еха, – възкликна Димо. – Знам че жабите си похапват комари.

– Не само те. За рибите, някои видове костенурки, саламандри, змии, и птици са прекрасна храна, защото са източник на протеини за тях.

– Не съм знаел това.

– Какво би представлявал света без комарите? – дядо Дончо погледна хитро внука си.

– Ще изчезнат животните, които се хранят с тях, – бързо съобрази Димо.

– А какво ще стане с растенията?

– Да, но много лошо хапят, – наведе глава Димо.

– Вярно е, – въздъхна старецът, – че хората няма да умират от малария и жълта треска, причинители, на които са комарите, но трябва да се вземе предвид и проблемите, с които ще се сблъскаме утре, ако ги няма.

Димо погледна ръката си. Червените петна от ухапванията бяха завехнали, а и вече него сърбяха така ужасно като преди.

– Нека си живеят, – каза Димо. – Ще се справим някак си с неудобството, което ни причиняват.

– Е, това е мъдро решени, – засмя се старецът .

Колко често се оплакваме от неща, които ни причиняват неудобство, но изпускаме и забравяме моментите, в които трябва да благодарим.

Дългоочакваната зима дойде и натрупа повече от четири педи сняг. Някои се радваха на прелитащите снежинки, но на други този валеж причиняваше неудобство и горчивина.

Валери бе излязъл и ринеше с лопата снега в двора. Мина пощальона и двамата се заговориха.

– Какъв сняг само, – опря се на лопатата Валери. – Няколко дена вече го чистя, защото затрупва всичко. Не може да се минава. А той напук продължава да вали и не спира.

– Забави се снегът, но сега го имаме в изобилие, – засмя се пощальона.

– Интересно, – намести ушанката си Валери, – как разнасяте пощата в такова време? Снегът не ви ли притеснява? Мен би ме нервирал и отегчил.

– Когато са екстремални климатичните условия, работата ми доста загрубява, – призна си пощальона. – Но донасям новините на хората. Виждал съм как някои от тях с нетърпение очакват новия вестник или списание. И щом го получат веднага ги разгръщат жадно впили поглед  в страниците им. Освен това имам що-годе работа. Благодарен съм, че мога да работя и доставям радост на хората.

Съвестта на Валери веднага го изобличи:

– А ти благодариш ли за всичко, което имаш и получаваш?!

– Колко лесно губим от поглед всичко, за което трябва да бъдем благодарни, – каза си Валери, – особено, когато обстоятелствата в живот ни  станат неприятни.

В нашето напрегнато време изпълнено с предизвикателства и болка, ако позволим Божият мир да управлява сърцата ни, бихме били благодарни за всичко.