Ема изобщо не сваляще поглед от съпруга си. Болезнено желаеше да привлече вниманието му, но не притежаваше умението да го увлича и запленява. Ема не знаеше как да го прикани да разкаже за нещата, които не знаеше. Тя присвиваше леко устни, щом той започнеше да говори за някоя жена. Неодобрително свеждаше поглед, когато той  споменаваше името на съседката. Не изгаряше от желание да чуе някоя новина за нея.

Може би съпругът ѝ при първата им среща е бил привлечен от непокварената свежест на Ема. Била е младо момиче, което не се бе сблъсквало с интриги, клюки, издигане в кариерата, …. Тя имаше големи сини очи и нещо, което другите нямаха – искреност и вярност. Но сега всичките ѝ добродетели бяха недостатъци за Борис.

Той се нуждаеше от съпруга, която може да долявя посоката на промените, да пригажда стила си към господстващата мода, да бди над него и да го предпазва. Искаше съпругата му да разбира бързо и да умее да се приспособява към всяка компания.

Вместо това, Ема беше обременена жена, която в суетата си, беше готова да обиди всеки, който не ѝ допадаше.

А съседките клюкарстваха зад гърба ѝ:

– Никога няма да има дете, ако не се постарае поне малко пред него, – усмихваше се предизвикателно Кера.

– Какво иска от него; – тръсваше русата си грива Елеонора.-  Той е толкова чаровен и красив мъж.

– Не може да му прости, че го е видяла с Дора под ръка, – отбеляза Милка. – Нали е прекалено амбициозен, подмазвал се е, за да се издигне, а тя не го разбра.

– Познавах баща му и дядо му, – подзе баба Мара. – Те бяха много амбициозни и алчни. За тях желанието да притежават много и да имат неограничена власт, е стимул за издигане.

– Понякога я съжалявам, – каза тъжно Надя. – Тя иска да живее по-скромен живот, но лошото е, че изисква от него да харесва същото.

– Тогава е трябвало да вземе по-скромен и не толкова амбициозен мъж, – подскочи Кера.

– Той няма да се примири с незначително бъдеще, – каза баба Мара. –  Никога няма да допусне, тя да застане на пътя му

– Тя ще го принизи ако може, – с въздишка каза Елеонора.

– Не и тя, – поклати глава Ангелина.

Каквото и да говореха за нея, Ема се чувстваше нещастна. Тя обичаше, но беше отхвърлена. Бе станала жертва на амбициите на един мъж. На Борис му трябваха много пари, а баща ѝ ги имаше….. Жалко за бляновете и мечтите ѝ. Щастието, семейството и децата се бяха превърнали в химера ……

Пристигнеше ли някой нов в блока, съседите го проверяваха веднага с техните „методи“.

Първо някакво недоразумение, после спорове, а накрая може да се стигне и до кавги.
На вратата чука съседът, възрастен човек с овехтели дрехи и очила на носа:

– Младеж купи си моркови, пресни са, току що от избата ги извадих.
И за да го убеди, мъжът бръкна в торбата извади един мръсен морков, отхапва от него и задъвка с наслажение.
Какво да го прави, възрастен човек, може би има нужда от пари. Младежът му подаде парите и взе торбата.

На другия ден жената на „продавача“ засече младежа на стълбите и му се разкрещя:

– Как можахте да лишите децата ми от моркови!

От вратата на един от апартамент се подаде рошава глава, погледна викащата жена и се усмихна:

– Пак ли твоя за продавач се е писал. А парите…. отново е пропил!

Вратата се тръшна силно, а зад нея се чу силен кикот.

Провървя му на този младеж!

От другата му страна съседът също обичаше да си попийва. Един ден го завари на улицата да се залива със студена вода от чешмата.

От него беше чул да казва:

– Виж каква ние крехка оградата, тук трябва да се построи здрава, най-малко три метра висока….

Това беше само в началото. След това всичко тръгна нормално.

Говореха с младежа, когато той отваряше дума. Децата му намигаха съучатничиски, а останалите го бяха приели.

Той бе станал един от тях, щом е издържал капризите и недостатъците им.

Този път Ема облече по-семла рокля. Купи  голям букет рози. Звънна на вратата и когато госпожа Донева ѝ отвори, тя само кимна, промуши се покри нея, и влезе в хола. Известно време двете се гледаха втренчено.

– Донесох ви цветя, зная, че предпочитате шоколадови бонбони, но така реших. – каза Ема.

– Благодаря, – почти приветливо каза Димова.

– Майка ми ме е учила, никога да не отивам на гости с празни ръце. Тя не блести с голям интелект, но има добри маниери.

– Радвам се да го чуя, – каза студено Димова.

– Да минем направо към въпроса, – каза предизвикателно Ема, – без да губим време в любезности.

Димова само кимна. Ема прочете в очите ѝ безпокоиство и напрегнатост.

– Питахте ме за какво си говорим със сина ви, когато сме заедно, – започна войнствено Ема. – Говорим си за мен и за него, за това кой с какво се занимава. Чудим се какво ще вечеряме и как да го приготвим…. Всички тези неща са много важни за мен, колкото и тези, които вие смятате, че са важни, като литература, музика, изкуство. Питали сме се какъв е смисъла на живота….

– Така ли? И какъв е той според вас? – попита Димова подигравателно.

– Това е една безкрайна дискусия…

– Хм.

– Вижте в живота на сина ви има много хора, които са на неговото интелектуално ниво, но той се влюби в мен. Аз съм това, което той иска, със всичките ми недостатъци и мисля, че трябва да го приемете.

– Ами приятелите му, как ще общуваш с тях?

– Всъщност, доколкото знам, той няма много приятели. Прекалено е затворен. Вие сте могла да му помогнете, когато е бил малък, но сте била много заета. Предполагам, че ще успея да му помогна в това.

Димова поклати глава  уклончиво.

– А твоите приятели, Александър разговаря ли с тях?

– Не е срещал много от тях, не съм казала на никого за него, дори семейството ми не знае.

– И все пак мисля, че ако решите да сключите брак, – въздъхна Димова дълбоко, – ще направите голяма грешка.

– Знам, че не съм на интелектуалното ниво на Александър и никога няма да бъда, но мисля, че това няма значение. Мога да правя много други неща, които той не може, така че ще се допълваме взаимно.

– Доста смело.

– Ние ще се оженим. и освен това искаме да присъствате на сватбата ни, не че много желая това, но синът ви ще бъде много наскърбен, ако не дойдете.

– Не мога да дам благословията за брака ви, – изръмжа почти през зъби Димовя.

– И какво ще постигнете с това, – засмя се Ема. – Синът ви  ще се ожени за мен, но ще бъде нещастен, защото вие няма да присъствате на сватбата му и много трудно ще ви го прости. Ако наистина не дойдете, ще зная, че сте подла и отмъстителна, но това ще разбере и той, а вие не искате това нали? Все пак той ви обожава. Изборът е ваш.

Последва дълго мълчание. След това Димова плесна с ръце и каза:

– Добре казано. Може да не сте много образована, но не сте глупава. Сега съм уморена, бих искала да помисля.

Ема тръгна с уверена крачка към вратата.

След два дена, Александър ѝ занесе бележка пъхната в плик. Ема с треперещи ръце отвори бележката. Там с много красив почерк, бе написано съгласието на госпожа Димова, да присъства на сватбата им.

Един монах влязъл веднъж при своя наставник и казал:
– Колкото пъти и да идвам при теб, колкото и да се покайвам и ти да ме наставляваш, не мога да се поправя. Каква е ползата да идвам, ако след като разговаряме, аз отново греша?
Наставника казал:
– Синко вземи тези два глинени съда, в единият има мед, а другия е празен.
Ученикът направил така.
– А сега, – казал наставникът, – прелей меда от единия съд в другия.
Монахът го послушал.
– А сега погледни празния съд и го помириши.
Ученикът погледнал, помирисал съда и казал:
– Празният съд мерише на мед и там на дъното е останал малко мед.
– Ето така, – казал наставникът, – моите думи остават в душата ти. Ако заради Христа ти усвоиш частица от тези добродетели, то Господ според своята милост ще изправи твоите недостатъци и ще спаси душата ти. Домакиня не сипва пипер в съд, който мирише на мед. Така и Бог няма да те отхвърли, ако запазиш частица от поученията.

Колкото и странно да е такива графити идеално се вписват в градския пейзаж.
Локвите по пътищата, порутени стени, камъни в близост до оградите едва ли биха вдъхновили обикновен минувач. Но за един истински художник, дори неидеалния град може да бъде източник на вдъхновение. Забавните графити от JPS побеждават несъвършенствата на улиците и идеално пасват на градския пейзаж.
Ето една от идеите – „Екстремно спускане по пукнатината на стената“.
За JPS е важно да остане анонимен. Независимо от факта, че преди две години той е спечелил престижния английски конкурс Bizarre Magazine в категорията „Алтернативен Художник“, JPS не дава интервюта и скромно нарича себе си „обикновен уличен художник“. Въпреки това, едва ли могат да се нарекат „много обикновени“ неговите работи, те се открояват на фона от останалата част от графитите. Той улавя погледите и принуждава всеки да спре да погледне.
Друг художник, който работи в подобен стил, живее в един от френските градове и както JPS, се опитва да се превърне недостатъците на града в негово достойнство.