Симов затвори вратата и застана пред високото бюро.

– Приготвил съм се да вървя на тенис, – каза Радулов, – така че давай накратко.

Симов се постара да бъде убедителен, но докато още говореше, разбра, че Радулов знаеше за какво е дошъл. Човекът зад бюрото се държеше радушно, но очите му го наблюдаваха и внимателно проучваха.

– Яко си затънал, Симов. Говориш за вашите активи, но ако фалирате каква стойност ще имат те? Канторите ви са стари. Това са сгради от миналия век, които отдавна трябваше да се разчистят и за тях едва ли ще получите нещо. Помещенията, в които държите машините си, са в по-добро състояние, но те не са ваша собственост, вие сте само наемател там. Колкото до фирмата ви никой няма да я купи, щом конкуренцията ви доведе до фалит.

– Няма да допусна да ме смачкат, – Симов беше пребледнял, но се държеше твърдо.

– Така казвате вие, – засмя е Радулов. –  Възможно е да постъпват грубо и нечестно, но това е борба, конкуренция и надмощие на пазара.

– Да, те успяват благодарение на шантаж и клевети, – Симов кипеше от негодувание. – Човек трябва да бъде честен и почтен в професията си, а не да подлага динени кори на конкурентите си. Освен това, те дойдоха и се настаниха тук. Никой не ги е викал.

– Чакайте, Симов, вие не знаете с кого си имате работа. – гласът на Радулов стана назидателен. – Като приятел ви съветвам да не си окачвате сам въжето на врата. Защо не се откажете, докато е време? Бъдете благоразумен. Ако искате мога да говоря с тях и да ви помогна да вземете добра цена за фирмата си.

Симов усещаше, че Радулов иска да му помогне и че е убеден в това, което казва.

– Не, няма да се предам толкова лесно, – каза Симов.

Радулов дълго обмисля нещата и накрая каза:

– Винаги съм ви смятал за умен човек, Симов, макар и малко наивен. Но сега мисля, че сте неблагоразумен. И между нас казано, ви се възхищавам на упоритостта.

– Тогава наредете да ми се отпусне заема.

– Не мога да ви обещая нищо, Симов. Трябва да поговоря с другите от банката.

– Кога?

– Може би по-късно. – Радулов махна неопределено с ръка, той искаше по-скоро да се отърве от „натрапника“.

Мозъкът на Симов започна да работи бързо. Това, че му отказаха от банката, вече нямаше значение. Той нямаше да се откаже лесно. Живееше с надеждата, че все нещо ще измисли …..

За мен това е Божия заповед, една от десетте. Какво означава „не ревнувай“?

Това е: да не досаждаме и да не се раздразняваме. Нашето негодувание разрушава Божия мир в сърцето ни.

Човек, който е недоволен, неразумен и осъжда другите, уморява не само себе си, но и всички край него. Това е вредно, а Бог не желае да се самонараняваме и да си навреждаме по какъвто и да е начин.

Лекарят обяснява, че гневното избухване е вредно за нашия организъм, по-вредно е от треска или настинка. а ние знаем, че раздразнителността действа в ущърб на нашето здраве.

Следващата степен надолу след раздразнението е неприязън, враждебност и омраза, а след това идва гневът.

Въз основана всичко казано до тук, нека вземем твърдо решение относно този въпрос и да се подчиним на заповедта: „Не ревнувай“.

Без да каже дума Асен изсипа съдържанието на торбичката върху масата. Това бяха няколко камъка с различна големина. Дали наистина бяха диаманти?

Когато са обработени и полирани, диамантите най-добре пречупват светлините лъчи. Те  превръщат бялата светлина в дъга от различните цветове на спектъра.

С този искрящ блясък привличат хората към себе си от незапомнени времена. Но в необработено състояние не можеш да различиш скъпоценните камъни от обикновените.
Купчината камъни не проблясваха. Те лежаха на масата, без да искрят. Повечето имаха формата на малки четиристенни пирамиди, разширяващи се в основата, а останалите бяха просто обикновени камъчета без определена форма. Цветовете им варираха от чисто бяло до мръсно жълто. Някои изглеждаха прозрачни, но много бяха сцепени и начупени.
Макс и Иван веднага прецениха, че нито един от тях не е по-малък от един карат. Стойността им щеше да е доста по-висока от тази, която очакваха. Асен винаги можеше да си набави още диаманти, но да си купи нещо, с което трудно можеш да се снабдиш, особено в някои райони, беше почти невъзможно.

Макс грабна най-големия камък. Това бе един кристал поне от десет карата. Когато го срежат и полират до камъни с тегло четири-пет карата, в зависимост от цвета и степента си на чистота, щеше да им донесе около четиридесет хиляди долара.

Зае се да го проучва с бижутерска лупа. Започна да го върти срещу светлината.
На лицето му се появи кисело изражение. Остави го настрана, без да каже нещо, после взе друг камък, а по-късно още един.

Изглеждаше разочарован от онова, което виждаше. Сложи чифт очила. Измамен в надеждите си той погледна към Асен. Отвори тефтерчето и написа няколко реда.

– Какво пишеш? – попита Асен, който изведнъж се почувства несигурен.

– Че тези камъни са по-подходящи за улична настилка, но не са скъпоценни, – отговори Макс с колкото може по-рязък глас.

Асен едва не скочи на крака от обида, но Макс му махна с ръка да седне:
– След предварителния оглед ги оценявам като задоволителни за нашата размяна.

От джоба на панталона си извади плоско парче топаз, чиято повърхност беше покрита с дълбоки драскотини.

– Както знаеш – каза той с тон на учител, – диамантите са най-твърдото вещество на земята. Те се оценяват по десет бала според скалата на Мох. Кварцът, който е номер седми, често бива използван, за да се изпързалят  неразбиращите.

От същия джоб извади осмоъгълно парче кристал. След това го прекара по плоското парче топаз, натискайки с все сили. Върхът му се плъзна, без да остави някаква следа.

– Виждаш, че топазът е по-твърд от кварца и затова не можа да го одраска. За това той има осем по скалата на Мох.

След тези думи взе един от по-малките диаманти и го прекара по топаза. С пронизващо ушите скърцане диамантът остави дълбока драскотина в синия полускъпоценен камък.

– Това тук е камък, по-твърд от осем бала по скалата на Мох.

– С други думи, диамант — самодоволно подхвърли Асен.

Макс въздъхна:

– Или корунд, който има осем по скалата на Мох. Единственият начин, за да бъдем напълно сигурни, че това е диамант, е да измерим неговото специфично тегло.

Въпреки че Асен и преди беше търгувал с диаманти, той твърде малко знаеше за техните качества. Без да го осъзнава, Макс беше събудил неговия интерес.

– Какво е специфично тегло? – попита Асен.

– Съотношението между теглото на камъка и количеството вода, което той измества. За диамантите тази стойност е точно 3.52 .

Макс уравновесява теглилката си с комплект бронзови тежести, които стояха в тапицирана с кадифе кутийка. Нулира теглилката и  постави най-големия камък на блюдото.

– 0.225 грама. Единадесет и половина карата.

Той отвори един от пластмасовите градуирани цилиндри и пусна камъка вътре, записвайки в бележника колко вода е изместил. След това набра цифрите на сметачната машинка. Когато видя получения резултат, се вгледа изпитателно в Асен.

Очите на Асен се разшириха от гняв и негодувание. Неговите хора намалиха дистанцията.

Без да се смущава от внезапната демонстрация на агресивност, Макс позволи на изражението си да се отпусне и усмивката да пропълзи по лицето му.

– 3.52. Това е истински диамант.

Асен и хората му се отпуснаха. Макс бе изиграл прекалено добре ролята си. Сделката щеше да се осъществи.

Много жени са се опитвали да завоюват непристъпното но желано сърце на младия композитор. За своята недостъпност Джакомо Майербер трябвало да плати висока цена.

Веднъж младият Майербер се готвел да постави своята опера „Ромилда и Констанца“. Младият човек много се харесал на примадоната на театъра. Тя решила непременно да се ожени за Майербер. И това трябвало да стане до премиерата.

Майербер не споделял тези нейни чувства и мислел само за операта. Горкият, той не подозирал, колко тъжни ще бъдат последствията от неговата студенина.

Генералната репетиция минала великолепно, но на премиерата….

О, ужас! Всички певци пеели отвратително, а оркестърът направо обезумял.

Валдхорнистът закъснявал, а флейтистите започвали твърде рано. Всички свирели така все едно отпред нямало диригент. Барабаните и чинелите гърмели, като изстрели и разбира се не спазвали никакъв такт.

В залата смях и негодувание от публиката. Премиерата с трясък се провалила.

На следващия ден вестниците злорадствали, че композиторът не е могъл да добие нужното звучене на оркестъра.

Малко по-късно Майербер разбрал, че примадоната, в която не сметнал за нужно да се влюби, настроила всички против него. Заплашила ги, че който пее и свири добре, ще бъде уволнен от театъра.