Много легенди и невероятно романтични истории са свързани с основния символ на Крим „Лястовичево гнездо“.

Една от тях е много красива и разбира се, в нея също се говори за любов.

Морският бог Посейдон се влюбил в богинята на утринните зари Аврора, но тя не го обичала.

Тогава Посейдон решил да очарова капризната богиня с вълшебна диадема. Той помолил бога на ветровете Еол да изпълни небето с облаци, така че Аврора да не може да озари утрото на разсъмване.

Аврора задремала в очакване на утрото. Посейдон се прокраднал до нея, но не могъл да хване диадемата и тя паднала в една цепнатина.

В същия час се разсеели облаците и засияли утринните лъчи. Един от тях проникнал в цепнатината, попаднал на парчетата от счупената вълшебна диадема и ги превърнал във вълшебен замък.

Първият човек видял Нептун  е бил Галилей. Но той го е отбелязал като звезда в своите записки, а не като планета, на него не му се приписва откритието.

Тази заслуга е призната на френския математик Юрбен Льоверие и английски математик Джон Коуч Адамс, които предсказали, че новата планета, някоя си планета Х, ще бъде забелязана в определена област на небето.

Когато астрономът Йохан Готфрид Гал наистина намерил планетата през 1846 г., математиката записала откритието на своя сметка.

Дълго след това се водели борби, за изясняването на това, кой пръв е направил необичайното откритие. Досега този спор не е решен.

Астрономите решили по равно да поделят заслугите между първооткривателите Льоверие и Адамс.

Беше хубав ден и духаше вятър, добър за пускане на хвърчила. По небето плуваха големи талази от облаци.

Едно малко момче беше пуснало хвърчилото си, но то се издигна толкова високо, че съвсем се скри зад облаците.

– Какво правиш, момче? – попита го един минаващ от там мъж.

– Пуснах си хвърчилото, – отговори то.

– Ти уверен ли си в това? Никакво хвърчило не виждам, – каза мъжът.

– И какво от това? – каза момчето. – И аз не го виждам, но усещам как дърпа връвта. Така, че аз съм сигурен, че то е там.

Трудно е да повярваш, че има Бог, ако само някой ти е казал това.

Покани Исус Христос в своя живот и сам ще се убедиш в неговата доброта.

Тогава ти със сигурност ще знаеш, че Той съществува поради радостното и чудесно подръпване на струните на твоето сърце.

Беше лято. Камен Григоров седеше на масата и пишеше големия си труд за явленията в атмосферата. Прозорецът на стаята с изглед към булеварда бе широко отворен.

Днес Камен пишеше поредната глава, в която разказваше за вятъра. Той бе доволен от себе си, защото намери много добри примери, с които да илюстрира твърденията си.

Изведнъж небето се изпълни с облаци. Задуха силен вятър, който подхвана всички листове от масата и ги отнесе през прозореца.

Григоров наблюдаваше с болка как листовете, които току що бе изписал, летяха свободно понесени от вятъра над дърветата. Малко след това заваля проливен дъжд.

Камен разбра, че няма да може да събере разхвърчалите се листове и  с мъка изстена:
– Край, трудът ми отиде на вятъра. Безсмислено е да търся някой от листовете … Ето заваля, дори и да намеря някой той ще бъде унищожен от водата.

Григоров затвори прозореца и отпусна безпомощно ръце.

След няколко дни един млад мъж, потърси Камен в дома му. Когато ученият му отвори, мъжът му подаде няколко листа хартия.

– Изглежда това е ваше, – каза младият мъж.

Григоров разгледа листовете и остана изумен. Това бе главата, която бе писал, малко преди вятърът да му я „отнеме“.

– Невероятно! – възкликна Григоров. – От къде имате това?

– Аз съм Виктор Манчев, – каза младият мъж. – Работя  в печатница. Живея съвсем наблизо до вас .

– Млади човече, вие ме спасихте. – каза Камен вече по-спокойно. – Моля ви, разкажете ми как ги намерихте? Вятърът ги носеше толкова високо, че бях изгубил надежда някога да ги видя отново….

– Бях ходил до в къщи да обядвам, – започна разказа си Виктор.- На връщане видях на земята смачкани и мокри листове. Помислех си, че съм ги изтървал от чантата си. Затова ги взех внимателно и ги занесох в печатницата …..

– Чудо, – извика зарадван Григоров, – сам вятърът се е погрижил трудът ми да отиде направо в печатницата.
Двамата мъже се разсмяха…..

Конете препускаха, но въпреки щипещия студ, те се чувстваха добре загърнати в  кожените завивки на шейната. Скоро навлязоха в гората. Снегът без да се скъпи, бе отрупал боровете и елите с прекрасна бяла премяна.

– Лекцията ви бе много добра, професор Василев, – каза Нина след дълго мълчание.

– Надявам се да е така, – каза скромно професорът. – Имах чувството, че повечето не разбраха нищо.

– Вие много точно и ясно обяснихте нещата, – каза Криси. – Това, че нямаше въпроси накрая, не означава, че не са ви разбрали.

Нина реши малко да разсее тягостното настроение:

– Като специалист по изкуствата, не мога да не ви попитам как Андреева успя …..

– Да покори аудиторията? – подсказа и Криси.

Мартин се засмя и изимитира  движенията на Андреева. Всички се засмяха на импровизираната шегата.

– Мисля си, че това е някаква магия, – каза след това Мартин. – Всички онемяхме и бяхме приковали поглед в нея.

– Науката и магията не са далече една от друга, Мартине, – каза Василев. – Това, което вчера сме смятали за проява на зло, днес е свойство на физиката. Небето, където древните хора са смятали, че се намират боговете е осеяно от планети и звезди, които се движат по много строги математически орбити. Но има неща, които хората извършват и не могат да бъдат разумно обяснени. Например, излекуване от смъртоносна болест, получаване на видение, възкресяване, … Най-добре е да внимаваме, когато отсъждаме кое какво е, а ако не сме сигурни по-добре да замълчим.

И всички млъкнаха. От двете страни дърветата се издигаха като тъмни сенки покрити с бяло покривало. Като се изключеха въздишките на голите клоните отрупани със сняг, до ушите достигаше само приглушеното потропване на копитата на конете.