Четвърт век след края на Втората световна война в горите под Вязма бе намерен заровен в земята танк. На него се забелязваше номер 12. Люковете на танка бяха свалени надолу, а в корпуса му зееше голяма дупка.

Когато изкараха танка, на мястото на водача откриха останките на младши лейтенант. Той имаше револвер с един патрон, карта, снимка на приятелката си и неизпратено писмо.

В него пишеше:

„Здравей, Вяра!

С теб, за съжаление, няма да се видим.

Вчера по обяд стреляхме по една хитлеристка колона. Фашистки снаряд проби страничната броня и експлодира вътре. Докато карах танка навътре в гората, Васко почина. Раната ми е жестока.

Погребах Васко в брезовата горичка, докато беше още светло. Той нищо не можа да ми каже преди да издъхне. Какво да предам на дъщеря му и побелялата му съпруга.

От три танка остана само един.

Смрачаваше се и аз влязох в гората. Нощта премина в страдание, загубих много кръв. Болката пропълзя към гърдите ми и обхвана целия ми гръден кош, но на душата ми стана спокойно.

Срам ме е, че не направихме всичко, което трябваше да сторим. Другите гониха врага и не му позволиха да продължи към нашите поля и селища.

Никога не бих изживял живота си така, ако не беше ти, Вяра. Ти винаги ми помагаше там в нашето село и дори сега.

Навярно, който обича, той е добър към хората. Благодаря ти за всичко, мила! Човек остарява, но небето е вечно младо, като твоите очи, на които толкова се възхищавам. Те никога няма да остарея, няма да променят цвета си.

Ще мине време. Раните ще се заличат. Хората ще построят нови градове, ще посадят нови градини. Ще настъпи друг живот.

Пак ще се влюбиш и ще имаш красиви деца. Аз съм щастлив, че си отивам изпълнен с любов към теб.

Твой Иван“.

Вяра Петрова получи писмото адресирано до нея, след почти 30 години …

Христос и двамата разбойници бяха разпънати на кръст.

Ето какво се случи след това на Небето.

Единият от разбойниците приближаваше бляскавите порти. Там го посрещна един от ангелите.

– Кажете ми, – каза ангелът, – вие бяхте разбойник, как добихте своето спасение?

– Просто помолих Исус да си спомни за мен, когато отиде в Неговото царство и се озовах тук,  – отговори разбойникът. – Не очаквах, че всичко ще стане толкова бързо.

– Ясно, – каза ангелът. – А как разбра, че Той е Цар?

– Над главата му имаше надпис: „Исус от Назарет, Цар Юдейски“. И повярвах, че това е истина.

Ангелът бързо си записа: „Повярвал …. на надписа“.

– Навярно го е написал Йоан, един от учениците му, – предположи разбойникът.

– Не мисля, че той го е направил, – ангелът изрази явно несъгласието си.

– Е, може да е бил … Петър, – допусна разбойникът.

– Не, не е бил Петър, – поклати глава ангелът.

– Тогава сигурно е някой от другите му последователи ….

– Това е била идея на Пилат, – каза най-накрая ангелът.

– Без майтап? Нима Пилат може да направи такова нещо? – изумено го изгледа разбойникът.

– Не се учудвай, – каза ангелът. – Бог с трънливия храст привлече вниманието на Моисей и чрез магаре изобличи пророк. Няма човек, който Бог да не може да използва.

Ангелът сложи печат на листа и го подаде на разбойника:

– Ето, готово. Предай го на следващия ….

И вратите се отвориха пред разбойника.

Бог беше предвидил, че светът ще тръгне по пътя на злото. За да бъде спасено падналото човечество Божият Син трябваше да премине през страдание и смърт. И Той се съгласи да приеме този Кръст.

Не можеше ли да стане по друг начин спасението? Не беше ли по-лесно да заповяда на ангелите да хванат ……. и да ги поразят?

Нямаше друго решение, освен Христос да приеме човешка природа и да бъде разпънат на кръст?

Само Исус не бе порочен и не бе склонен към зло, за разлика от всички останали хора след грехопадението. Когато Христос прие човешки образ, върху него падна тежкото бреме, което  ние носим, бремето на смъртта.

И стана чудо. Там, където човек се оказа в задънена улица, когато свършваше земния му път, Христос проправи нов път, път към Небето!

Всичко ще премине и проблемите и тъгата, но главното е да не подивеем и да се отчуждим. Да не се удавим в собствените си грижи и тревоги, в предателства, загуби и банкноти.

Ние така бързаме да устроим живота си, сякаш най-малко седем живота ще изживеем.

Притичваме покрай щастието, преследвайки нещо, което не заслужава внимание. Колко жалко. Дори да живеем, както трябва, пак не успяваме.

Небето често ни прави намеци. Отваря ни врата, сваля ни маските, за да ни покаже пътя, искайки да станем по-мъдри и в сърцата си да възпитаме човечност .

А ние тичаме, въртим се в кръг, обикаляйки в някакъв банален график – дом, семейство, работа…..

А къде е любовта? Разходки с прегръдки, а душата ни остава неудовлетворена и празна. Тя иска, както преди да бъде крепена макар и от малка надежда, че е обичана. Душата ни е жива и иска да вярва в това ….

Трябва да спрем да бързаме и тичаме нанякъде, ….. за да забележим около нас искрените лица на хората …

Всичко ще премине … Слънцето ще продължава да свети и грее, но най-важното е, че сме станали по-мъдри …

Господ възкреси Лазар. Всички, които видяха това чудо повярваха в Исус. Много от тях тръгнаха за Ерусалим, за да разкажат на другите за това чудо.

Ерусалим е само на три километра от Витания, затова много хора от Ерусалим тръгнаха към дома на Лазар, за да видят възкръсналия.

На следващия ден Господ каза на учениците си:

– Идете в селото, което е на среща ви и щом влезете в него, ще намерите вързано осле, което никой човек не е още възсядал, отвържете го и го докарайте.

Те отидоха и намериха едно осле, вързано до вратата, вън край пътя и го отвързаха.
Докато отвързваха ослето, стопанина на животното дойде и попита:

– Защо отвързвате ослето?

– На Господа трябва, – казаха те.

Докараха го при Исуса и като намятаха дрехите си на ослето, качиха Исуса. Той седна на него и тръгна към Ерусалим.

За това узнаха мнозина и народът излезе да Го посрещне. В Ерусалим и около него имаше твърде много хора, които бяха дошли от цяла Юдея, Египет и други страни, за да празнуват Пасхата.

Доста от хората срещнаха Исус с възторг други, които не го познаваха питаха:

– Кой е този?

– Това е Исус, великият пророк от Назарет, който възкреси мъртвия Лазар, лежащ от четири дена в гроба, – отговаряха тези, които бяха вече научили за чудото.

Хората, които стояха по-близо, започнаха да постилат дрехите си пред краката на ослето. Други взеха да режат палмови клони и започнаха да застилат с тях пътя пред идещия Исус.

Тия, които вървяха отпред и тия, които идваха изподире викаха:

– Осанна! Благословен, Който иде в Господното име! Осанна във висините.

Множеството ученици започнаха да се радват и да славят Бога, за всичките великолепни дела, които бяха видели:

– Благословен Царят, Който иде в Господното име. Мир на небето, и слава във висините!

Някои от фарисей му рекоха:

– Смъмри ги.

– Ако тия млъкнат, камъните ще извикат, – отговори им Исус.

Всички хора мислеха, че Исус идва в Ерусалим, за да стане цар и да освободи евреите от римляните, но Той след като очисти храма, от търговците, които мислеха само за своите печалби, отиде със учениците Си във Витфагия и остана там да нощува.

Народът се разочарова. Те така и не разбраха, че Исус не е дошъл, за да стане Юдейски цар, а за да бъде Спасител на цялото човечество. Господ дойде, за да спаси хората от греха и царството на тъмнината.