Всичко ще премине и проблемите и тъгата, но главното е да не подивеем и да се отчуждим. Да не се удавим в собствените си грижи и тревоги, в предателства, загуби и банкноти.

Ние така бързаме да устроим живота си, сякаш най-малко седем живота ще изживеем.

Притичваме покрай щастието, преследвайки нещо, което не заслужава внимание. Колко жалко. Дори да живеем, както трябва, пак не успяваме.

Небето често ни прави намеци. Отваря ни врата, сваля ни маските, за да ни покаже пътя, искайки да станем по-мъдри и в сърцата си да възпитаме човечност .

А ние тичаме, въртим се в кръг, обикаляйки в някакъв банален график – дом, семейство, работа…..

А къде е любовта? Разходки с прегръдки, а душата ни остава неудовлетворена и празна. Тя иска, както преди да бъде крепена макар и от малка надежда, че е обичана. Душата ни е жива и иска да вярва в това ….

Трябва да спрем да бързаме и тичаме нанякъде, ….. за да забележим около нас искрените лица на хората …

Всичко ще премине … Слънцето ще продължава да свети и грее, но най-важното е, че сме станали по-мъдри …

Господ възкреси Лазар. Всички, които видяха това чудо повярваха в Исус. Много от тях тръгнаха за Ерусалим, за да разкажат на другите за това чудо.

Ерусалим е само на три километра от Витания, затова много хора от Ерусалим тръгнаха към дома на Лазар, за да видят възкръсналия.

На следващия ден Господ каза на учениците си:

– Идете в селото, което е на среща ви и щом влезете в него, ще намерите вързано осле, което никой човек не е още възсядал, отвържете го и го докарайте.

Те отидоха и намериха едно осле, вързано до вратата, вън край пътя и го отвързаха.
Докато отвързваха ослето, стопанина на животното дойде и попита:

– Защо отвързвате ослето?

– На Господа трябва, – казаха те.

Докараха го при Исуса и като намятаха дрехите си на ослето, качиха Исуса. Той седна на него и тръгна към Ерусалим.

За това узнаха мнозина и народът излезе да Го посрещне. В Ерусалим и около него имаше твърде много хора, които бяха дошли от цяла Юдея, Египет и други страни, за да празнуват Пасхата.

Доста от хората срещнаха Исус с възторг други, които не го познаваха питаха:

– Кой е този?

– Това е Исус, великият пророк от Назарет, който възкреси мъртвия Лазар, лежащ от четири дена в гроба, – отговаряха тези, които бяха вече научили за чудото.

Хората, които стояха по-близо, започнаха да постилат дрехите си пред краката на ослето. Други взеха да режат палмови клони и започнаха да застилат с тях пътя пред идещия Исус.

Тия, които вървяха отпред и тия, които идваха изподире викаха:

– Осанна! Благословен, Който иде в Господното име! Осанна във висините.

Множеството ученици започнаха да се радват и да славят Бога, за всичките великолепни дела, които бяха видели:

– Благословен Царят, Който иде в Господното име. Мир на небето, и слава във висините!

Някои от фарисей му рекоха:

– Смъмри ги.

– Ако тия млъкнат, камъните ще извикат, – отговори им Исус.

Всички хора мислеха, че Исус идва в Ерусалим, за да стане цар и да освободи евреите от римляните, но Той след като очисти храма, от търговците, които мислеха само за своите печалби, отиде със учениците Си във Витфагия и остана там да нощува.

Народът се разочарова. Те така и не разбраха, че Исус не е дошъл, за да стане Юдейски цар, а за да бъде Спасител на цялото човечество. Господ дойде, за да спаси хората от греха и царството на тъмнината.

Денят бе прекрасен. Повечето хора бяха излезли, за да се насладят на топлите слънчеви лъчи.

Мартин се разхождаше важно в парка, като бе хванал баща си за ръка.

Изведнъж той вдигна глава и проследи бялата ивица появила се в небето.

– Татко виж самолет, – каза малчугана, след като беше открил черната точица, с която завършваше бялата лента.

– Много на високо лети, – каза бащата. – Навярно си го забелязал заради бялата диря, която остава след себе си.

– Защо самолетът остава в небето такава следа? – попита Мартин.

– Когато във сухия въздух на голяма височина проникне влажен от реактивния двигател на самолета, – започна да обяснява бащата, – той се превръща в ледени кристали.

Синът му го погледна неразбиращо. Момчето още не бе схванало, какво му обясняваше баща му.

– Но там има само облак, – каза Мартин. – А къде са тези ледени кристали?

– Нали си виждал облака пара, който излиза от устата ни в студен ден. Нещо подобно става и там в небето, – засмя се баща му. – Бялата пътека, която виждаш там горе е подобна на този облак. Водната пара е страничен продукт, отделящ при горенето в реактивния двигател.

– А защо не винаги се вижда такава следа след самолета? – попита Мартин.

– Това зависи от височината и състава на околната атмосфера, – каза баща му, – по-точно от температурата и налягането на парите.

– Значи така се образува този дълъг облак, – замислено каза Мартин.

– А след това се разсейва и става част от перестите облаци, – допълни бащата.

Здрача се спускаше бавно над града. На небето една след друга се запалваха безброй звезди. Градът уморен от шумотевицата на деня затихна.

И там на най-горния етаж на една стара къща живееше Мартина. В нея се бе натрупало множество обиди и отчаянието силно я гнетеше.

Тя отвори прозореца и се качи на покрива. Студен вятър развя косите ѝ. Мартина седна на керемидите и обгърна коленете си.

– Какво чакам? – каза си тя. – Ще скоча долу и ще се избавя от проблемите си.

Вятърът се засили и започна силно и безжалостно да се блъска в тялото ѝ, сякаш бе разбрал намеренията ѝ и искаше да ѝ помогне по-бързо да ги реализира.

Мартина се загърна в дрехата си и отчаяно прошепна:

– На никого не съм нужна. Всички ме мразят.

Мартина не приличаше на останалите си връстници, беше някак по-различна и останалите я избягваха. Родителите забързани нанякъде, желаещи да изкарат много пари, забравяха да обърнат внимание на порасналата си дъщеря.

– Кой ли ще съжалява за мен, ако умра и изчезна от този свят? – Мартина изливаше спонтанно болката си, ….. но изведнъж трепна. – Ами баба? Ще издържи ли сърцето ѝ?

И тя видя топлите очи на възрастна жена, добродушната ѝ усмивка, разперените ѝ ръце готови винаги да я прегърнат и закрилят. Баба ѝ бе единствения човек, който истински я обичаше.

– Ако го направя, – каза си Мартина, – ще ѝ причиня огромна болка.

Девойката погледна надолу. Улиците чернееха, потънали в дълбок сън. Чу се лай на куче.

И Марина  си спомни за онова малко кученце, което бе намерила на пътя. Тя го приюти наблизо в една изоставена барака, защото, не ѝ разрешиха да го внесе в къщи. Често ходеше при него и му носеше храна. То въртеше опашка и радостно подскачаше край нея. Любовта и предаността на  това четириного създание не веднъж бе сгрявало душата ѝ.

– Какво ще прави то без мен? Кой ще му носи храна? Ще погине самичко.

Колко време бе седяла на покрива Мартина не знаеше, но на хоризонта се появи светлина и звездите почнаха да избледняват. Първите лъчи на слънцето докоснаха премръзналото ѝ тяло. Роди се новият ден.

Мартина погледна към събуждащи я се град. Светлината постепенно оживяваше градския пейзаж.

– Каква красота! – По лицето ѝ се разля ведра усмивка.

На сърцето ѝ почука Надеждата и ѝ прошепна:

– Не трябва да се отчайваш. Животът не е толкова лош, ако се вгледаш внимателно в него, ще откриеш колко добро се таи там. Само трябва да пожелаеш да го забележиш.

Мартина се усмихна, разкърши схванатите си ръце и весело прибави:

– Самоубийството не е изход от неизбежните сътресения в живота. Всеки преминава през такива. Искам да се науча да се наслаждавам на всеки ден, да обичам живота.

Мартина се вмъкна през прозореца на стаята си и се приготви да започне нов живот.

Веднъж френската актриса Сара Бернар играела роля на просякиня. В хода на действието в пиесата, тя вдигнала ръце към небето и с отчаян глас да извикала:

– Умирам от глад!

Но когато вдигнала ръце публиката забелязала златната ѝ гривна, която тя забравила да свали в гримьорната.

– Продайте гривната си! – посаветвал „страдащата“ един от зрителите.

Актрисата успяла да се увладее и казала:

– Опитах, но тя се оказа фалшива.