В древни времена живите същества обитаващи земята, нямали собствени управници. Всички се управлявали от един дух.

Един дух ръководел хората, друг обитателите на водата, а трети над дивите животни в горите и планините.

Птиците и насекомите също си имали ръководещ дух. Всеки дух си имал храм, където се събирали същества, които той управлявал.

Храмът на духа, властваш над птиците, бил високо в небето, под самите облаци. За това птиците трябвало да живеят толкова високо и им било трудно да си доставят храна. Поради това духът на птиците им разрешил един път в седмицата, да се спускат на земята за храна.

Всички птици били доволни от решението на духа. На тях им харесвало да живеят на високо, където не ги грозила опасност и само един път в седмицата те се спускали на земята за храна.
На всички птици им допаднал такъв живот, с изключение на кокошката.

Тя мислила само за това, как да получи повече храна. И била съгласна да живее дори на място, където има опасности. За това кокошката често бягала на опасните места. Духът пазел кокошката, но тя не го слушала.

Веднъж духът заминал по своите си работи, а на птиците разрешил да долетят до земята за храна, но след това бързо да се върнат в храма. Птиците изпълнили заповедта на духа и скоро се върнали от земята, само кокошката не се върнала.

Когато духът се върнал в храма, той проверил всичките ли му поданици са по местата си. Кокошката я нямало и той тръгнал да я търси на земята.

А алчната кокошка отишла толкова далече, че духът не могъл да я намери. Тогава той много се ядосал и казал:

– Въпреки, че кокошката има крила, за наказание поради нейната алчност, нека тя да не може да лети толкова далеко, колкото другите птици и нека живее на земята.

От тогава кокошката не може да се изкачи на небето и останала да живее на земята.

Седях на склона на планината и гледах шествието на бурята, която се разрази в долината. Небето се покри с мъгла и земята се разтресе от гръмотевици.

Прекрасният пейзаж, който се разкриваше пред мен, внезапно се измени и цялата красота, изглеждаше сякаш за винаги загубена.

Но бурята се скри за пределите на долината. И ако бях останала на същото място до другия ден и попитах:

– Къде е страшната буря с мъглата?

От зелената трева щях да чуя отговор:

– Частица от тази буря се съхранява в мен.

Полските цветя биха казали:

– И в нас е скрита част от тази буря.

Плодове, растения и всичко, никнещо от земята, ще повтори:

– Част от тази буря е пуснала корени в нас.

Молили сте някога Господа, във вас да се отрази образа Му? Копнеете ли във вас да се умножи плода на Духа? Молили сте се за нежност, кротост и любов?

Тогава не се страхувайте от вихъра, който бушува във вашия живот в даден момент. Този ураган носи със себе си благословения и в бъдеще ви очаква богата реколта от духовен плод.

Това е отлично място за забавление на децата.

Парковата зона е разположена под открито небе, на чиято територия има повече от 120 миниатюри.

Възрастни и деца ще могат да се почувстват като истински Гъливер и повелители на Турция благодарение на реалистичните миниатюрни турски градове.

Освен това тук ще се намерят детски площадки, закусвални, коловоз, мини парк за деца, отегчени от разказите на гида.

Жител от Западен Йоркшир по времена пътуването си с кола заедно с приятел, снимал доста странен обект, кръжащ в небето.

Странното образование приличало на димен пръстен.

Уфолози веднага заявили, че този пръстен е кораб на извънземните. Някои отишли още по-далече като предположили, че това е портал към друго измерение.

Но причината за появата на димния пръстен скоро се изяснила.

Оказало се, че недалеч от пътя, по който пътувал очевидецът, членовете на местното историческо общество организирали реконструкция на една от битките през Втората световна война.

Димният шлейф, дело на пиротехниката, се е отдалечил по-далеко от „полето на битката“ и е образувал странен пръстен.

Денят обещаваше да е хубав. Слънцето весело пръскаше лъчите си, а небето сияеше в синьо, несмущавано от нито едно облаче.

Страхил и Влади бяха излезли малко да се поразходят. Те бяха приятели още от училище. Седяха на един чин. Харесваха едно и също момиче, но и двамата се ожениха за други две девойки.

Имаха здрави семейства. И запазиха приятелството, дори жените и децата им се сприятелиха.

Днес Страхил бе настроен малко философски. Той обичаше да разсъждава на глас, за неща, които бе разбрал и изпитал.

– Начинът, по който гледаме на Бога, се отразява на това, как гледаме на себе си, – каза той. – Ако си го представяме като строг Господар, ще очакваме да бъдем награждавани и наказвани за всяко действие.

– Ако вярваме, че Господ е любящ баща, – усмихна се топло Влади, – ще се чувстваме като негови деца, несъвършени, но обичани и приети.

– Виж, – каза Страхил замислено, – ако непрекъснато се концентрираме върху своите грешки и недостатъци, така ще постъпваме и спрямо другите хора. В повечето случаи нетърпението и раздразнението, което проявяваме към тях, са резултат от отношението ни към собствените ни грешки.

– Ако трудно прощаваме на себе си, – допълни Влади, – много е вероятно, да не прощаваме лесно и на другите.

– Веднъж се загледах в огледалото и видях един човек, който не харесвах, защото се държи грубо и недружелюбно, – сподели Страхил.

– Но Бог не гледа по същия начин на нас, – реагира веднага Влади.

– Имах чувството, че Бог ми говори, когато в мислите ми се прокраднаха изреченията, – продължи разказа си Страхил, – „Трябва да се държиш добре с този човек и да се молиш търпеливо за него. Трябва да го обичаш, защото Аз го обичам“

– Господ не подминава нашите грехове, а ги прощава, – каза Влади. – Нека правим и ние същото. Да прощаваме на себе си и на другите.